Кадифените чукове

 

Хубав свят

Заедно дърпахме мрежата
с огромен улов. Изпълнена
с очи, хриле и дробове
голямо блъскане помежду им –
изопнали мрежата
към по-хубав свят.

Един от нас се пусна –
отиде да види.
И светът беше. С повече взаимност,
обгръщащ и топъл. С крила и звуци,
без мрежи. С пролуки
към други светове.

Един не се върна.
Упътва ни. Отдалеч.

Част от улова мреше,
друг скъса мрежата и изтече.
Малцина в своя хаос и лутане
налучкаха посоката поне временно.

Не съм уверен, че ще стигнем,
но повтарям, че зная. Продължавам да тегля
мрежа, опната само от мрак.

Не един от нас се пусна
и отиде да види.

 

Човекоудобни ездачи

                             “От искрата ще се разгори пламък”*

Електрическият образ –
нули, единици,
е екран за моето време.
Работата ни избира,
а виелица подрежда
гените ни през дървесни цеви.

В цехове и опаковки
лазят черни мравки, бели,
червеникави и нервни.
Работата, ден и нощ – пътека,
по тунела и неясен
флейта с дупки – шестокраки
тичат с безпокойна песен.

Работата ни пренася
във индийска нишка често
без усмивки, с уплах сдържан
от едно место на друго.
Никъде е твоят корен.

Безпокойствата – играят
трепетличат сред екрани,
в микроточки разглобени
и сглобени наобратно
в образи за филм сюжети.

Мирис, удари не носим.
Но пък от екрана
с шум природата не плаши –
укротена, наслоена
в pdf формати. Не с лопати.
Не ни удря, мързелува,
марширува в етикети,
във шишенца и във книги,
а пинсетата протяга
да ни пипне поотделно.
3 D принтери припяват
формите, които мърдат.

Свят от папионки тича.
От екраните изтича
RAM работната ни памет.
Обрамчен съм от слава,
но една искра изтрива
програмата с език от нули
и от единични човекоподобни,
човекоудобните ездачи.

Седнали върху една искрица,
блеснала във шалтера на здрача.

* Епитаф-отговор на Пушкин до декабристите, Ленин го заимства за своя в. “Искра”

 

Границите

Аз съм кръвта – и ми омръзна
да се промъквам на лакти
през клапи, през цеви, дърво – алвеоли,
в кръговрат. Сякаш Сизиф – все търкалям
кипежът и ножът на кислорода
за някакъв мозък – сглобявам
единното цяло от чаркове.

Понякога искам да бъда свободна
и всички посоки да бъдат достъпни,
да напусна ролята на хамалин,
който свързва, носи, раздава.

Свободата е удар – и сляпо опипване
на най-непознатото тихо приятелство
посока фонтан отвъд гравитацията.

Прохладно усещане за пипалата
на мрака и заличаване
границите на нещата.

 

Необяснимото

Все повече времето ме гледа
с неприязън –
отегчена любовница.

Дали като ни изостави
ще сме в тръби – насипно състояние,
съзерцаващо, фосфорециращо – без употреба,
незнаещо,
но и  неискащо
състояние на мрак и светлина едновременно.

Неупотребимо,
но и неподвластно.
Просмукано от неразчленими гласове
нямат допир с тъпанчета.
Знаци за себе си,
минават през нещата,
предизвикват температура от милиони градуси
поради недоизказаност,
поради несподелимост.

Тази абсолютна изолираност
прави структурата, прави онази част от света
която насаме с времето е непроницаема.
Прави механиката на съществуващото да съществува –
нелепо, с безпардонна свирепост,
с неразбираем баланс на изтънченост и жестокост,
нежност и кръвопролитие.

Липсата на памет е слепващото вещество.
Спермата и вътрешния код
търси своя билионен шанс
да се свърже с времето
с неговия червей, хумуса на ставането.
Въпреки отегченото му изражение
времето бе така великолепно, всеотдайно, нежно и съдържа
в себе си докоснати и недокоснати – лица,
възможности.

И да не го познаваме оттук нататък
вътрешностите ни ще го копнеят,
ще го облепват,
ще търсят пролуки из лигавото тяло
и спазмите му
от маса и енергия.
Като картичка от бивша-бъдеща любовница
която жълтее, няма да бъде употребена,
но подхранва пламъче. Осветява
незначещи подробности.

Възможно ли е да се отърве от мен,
при тая съдбоносна грешка –
безкрайността?
Надежда “да бъдеш” е винаги възможна.
Неразбираема –
безкрайността е само ритуал.

Заобиколени сме от ритуали
и твърде малко порив
да не угодничим на времето,
което затова ме гледа като отегчена
и силно нагримирана кокотка
готова всеки миг
да ме изрита от леглото си.

 

Водни пръсти

Никога не бих предположил,

че меки пръсти като морските

в своето постоянство

могат да издълбаят хралупи

в камъка

и да го населят

с живи и хранещи се същества.

От плътността

да създадат динамика

гмеж, живот и опорни точки

за паешките крака на слънцето.

 

Нощен микроскоп

Нощ, разрязана от равновесие,
чаша вино.
Жената до мен издърпва нишка глас
от очите на радиото.

Вързана е за нещо дошло от карнавала долу.
Обло, въздушно. Ципата е облепена
с моите очи. И се издига
над жилище, река и улица. Лек сън е,
плува. Град с мъждукащи микроби.
Деления, сливания.

Микроскопът плува по небето.
Хем сме долу, а неугасените очи
по тънката ни ципа
изсмукват улици, стълбища
прозорци и лица, ухапвания и гримаси.
Изохкване и нож във вътрешния двор.

Гладен – с 8 очи и невидими ухапвания
балонът изсмуква втечнени значения.
Умножените ни близости са паяжини
лепкави капки.
Градът ги прелива от едни устни в други,
едни екстази – в други.

Въздухът, опакован с очи, не угасва.
Песента е пъпна връв от света наопаки.
Недопитата чаша.
Угасиш ли радиото, ще убиеш
ембриони. Сънуват. Светят.

 

Очите на протоплазмата

Извличам се от земята
сок по твоите дървесни цеви,
втечнен, въпреки гравитацията,
пътувам в северното ти стебло
по пътеки на зеленото ти дишане.

Не само слънцето работи с кадифени чукове
и аз надмогвам гравитацията,
за да се срещнем с него,
да те изградим с едно погалване отвътре.

Няма и да подозираш – облегната
върху вятъра, върху вендузите на светлината
кой пъпли и как се надига,
за да напласти гъсти окръжности
пръстените на познанието –
те издигат твоята нежна камбана
туптене, отмерване, преглъщане.
Жълта зеница отгоре
те тегли и влече, прелиства, целува
с неприлично своеволие
на рентген и магнит, не изпуска
зелената си чаша.

Бавно се изкачвам към слънцето
да го пресрещна в твоето тяло,
да захапя йоните му, термоядрената калиграфия,
чийто молив пише твоята слабост
и прави глада ми на хранително животно
да се бави.

Там в средата на втвърденото ти стебло
ще се срещнем
чрез твоите жълъди да прогледнем –
и то, и аз: как човеците опаковат чернозема в тротоари,
а стафилококите с два фара
притичват от кръстовище на кръстовище,
за да инжектират своята зараза
в безмилостното размножаване на шестокрилия ни змей –
джазът на цивилизацията.