Нужно е само да имаме повече кураж

В една изключително интересна дискусия на колумнистите от Ню Йорк Таймс Брет Стивънс и Маша Гесен, модерирана от Патрик Хийли и озаглавена показателно „Тръмп: първите тридесет дни“, Маша Гесен прави следното обобщение за нрава и психиката на Путин:
„Путин от години повтаря по различни начини, че това което иска всъщност – и смята, че заслужава – е завръщане към 1945, когато ръководителите на СССР, САЩ и Британия седнаха в Ялта и си поделиха Европа. Тази идея е фундаментална за мисленето на Путин. Той смята, че Русия е била излъгана по отношение както на територия, така и на влияние. Войната в Украйна имаше за цел завладяването на власт и територия в съответствие с тази логика. Тъй че Украйна изобщо не е крайната цел. Това, което Путин очаква от Тръмп, когато започнат преговорите, е да седнат и да си поделят света.“

Това е точно така и поведението на руския сатрап го доказва. Проблемът обаче е в това, че същото иска и Тръмп. Двамата са сродни по нрав и по морално безразличие – поради което идеята да си поделят света, без да се занимават с подробности като справедливост, морал и човешки права, им е еднакво близка – толкова, че това ги прави партньори, а не опоненти. Доказателствата са безброй: например това, че САЩ току-що гласуваха против декларация на ООН, определяща Русия като страната агресор в днешната война – и гласуваха заедно със самата Русия, Северна Корея, Белорус и подобни сатрапии.

Мислел ли е някой, че това е възможно? Или пък това, че най-могъщата страна от НАТО даде повече от ясен знак, че не смята да спазва чл. 5 от Атлантическия договор – и че за нея солидарността с партньорите от пакта не значи нищо? Или пък това, че американските армейски части ще бъдат изтеглени от стария континент, както недвусмислено заплаши Тръмп? Или пък това, че Украйна ще бъде обвинявана за руската агресия, защото си е позволила да се съпротивлява, вместо да се опита да сключи сделка с агресора? Или пък това, че нападнатата страна ще бъде третирана като безправна колония – и ще бъде изнудвана да предаде авансово природните си залежи срещу оказваната до този момент военна помощ – без никакви гаранции за бъдещата й сигурност?

Не, струва ми се, никой не беше предполагал, че за 30 дни Тръмп ще стигне чак дотам – при все че още от първия му мандат си личеше много ясно за какво става дума – и можем само да съжаляваме американските граждани за това, че са били дотолкова късогледи, че да изберат такъв палячо за свой президент. Именно поради това пришествието на Тръмп и неговата кохорта се преживява апокалиптично – и изглежда прекалено много сме свикнали продължилия твърде дълго мир – и с нашия подреден и осмислен свят, за да повярваме, че такава вакханалия е възможна.
В същата тази дискусия Берт Стивънс посочва какво всъщност се случва в съзнанието на нормалния човек, наблюдаващ с почуда световната сцена: светът се преобръща, вече не знаем кого да смятаме за демократ и кого за противник, кой е приятел и кой противник – и имаме пред себе си човек, който „се опитва да превърне Америка в хищническа държава“. Не само обаче: той се опитва да подмени и ценностния статус на западната цивилизация, да покаже, че всичко е за продан, че целта оправдава средствата и че правото е винаги и само на страната на силния, като правата на отделния човек и изискванията, наложени от хилядолетия чрез християнския морал, са без всякакво значение.

Този негов опит обаче не би могъл да успее, ако го нямаше ценностния разпад, подхранван от социалните медии, от масовото съзнание и корпоративното мислене. Новият свят, към който и Путин, и Тръмп се стремят, е всъщност стар и добре познат – онзи свят на империите и „великите сили“, който осигури двете най-мащабни касапници в човешката история. Но той е и с свят с привкус от „глобалното село“ – свят без граници, свят, в който корпорациите – като тази на Мъск например – решават всичко, включително и относно ценностите, на които могат да се уповават хората. И свят, който пък си прилича с комунистическата идеология по това, че индивидуалната личност е без значение – и масите решават всичко, особено ако тези маси са овреме обезмозъчени от идеи като „руский мир“ и „да направим Америка отново велика“. И ако Тръмп наистина прилича на някого, то това е пер Юбю, героят на Алфред Жари, с неговата машина за обезмозъчаване.

Както се казва – това е положението. Трябва ли да се оставяме на шока и ступора обаче? Трябва ли европейските лидери да се щурат като подплашени пилци и да притичват до Вашингтон, опитвайки се да закрепят незакрепимото – отношенията на Стария континент с Америка – и да скърпят някак си досегашния си рахатлък? Отговорът е не – а ако се опитат, не трябва да им позволим. Не трябва да допуснем и родните хибриди между Тръмп и Путин да се вихрят насред свръхнапрегнатия дневен ред на страната ни и на планетата, не трябва да допуснем опростачването и фашизоидните бесове да вземат връх. И най-вече: не трябва да преувеличаваме съдбовността на това люшване на световното махало – защото бесовците съвсем не са всесилни; те са уязвими.

Нека не правим грешката на световните лидери, които цели три години не посмяха да окажат на Украйна военна помощ, която би й помогнала да изтласка Русия обратно в Евразия – само и само да не би пък Путин да се разсърди и ситуацията да „ескалира“. След като „великата“ руска армия не успя да се справи с воините на Украйна, които имаха в пъти по-малък потенциал и като численост, и като въоръжение, то какво би се случило, ако тя би воювала с армиите на НАТО, или дори само с обединените европейски армии? Колосът всъщност е на глинени крака – нужно е само да имаме повече вяра в себе си, повече солидарност и повече кураж.