Най-голямата лагерна група

Към 1951-52 г. на външната страна на портала на ІІ обект в Белене било изписано: “Човек – това звучи гордо! Максим Горки”. Отвътре стоял друг надпис: “Ако врагът не се предава, той се унищожава! Максим Горки”.

 Второто е заглавие на статия, публикувана през ноември 1930 г., и се отнася до кулаците, които “организирали глада”. То е цитирано от Сталин по време на войната в една заповед от февруари 1942 г. вече по отношение на германските войници. В Белене надписът предупреждавал класовите врагове, изпратени на острова – водачи на буржоазни и опозиционни партии, национализирани индустриалци, адвокати, министри и депутати, професори и писатели, офицери и полицаи.

 Лагерните началници със сигурност не са знаели, че използват Горкиевата заплаха в първоначалния й смисъл, тъй като почти всеки втори лагерист по това време е селски стопанин.

 Тази промяна в социалния състав на българските концлагери се случва през 1948 г. - с форсирането на насилствената колективизация в източноевропейските съветски сателити след съвещанието на Информбюро на 19-23 юни 1948 г. Към 1 януари 1949 г. селяните са 20,4% от всички въдворени по политически причини и вече са най-значителната социална група в концлагерите. Началникът на следствения отдел ІV на ДС Стефан Богданов обяснява в свой доклад: “Увеличаване числото на изпращаните в ТВО от секторите, особено от селата, се забелязва по мотиви, че лицата се обявяват против ТКЗС. Тъй като случаите имат по-масов характер, следва да се даде указание за процедурата при такива случаи, защото не са основата при тия провинения кулашките елементи, а болшинството са средни и бедни селяни.”

 В спомените си, като дава приблизителния брой на различните политически групи в лагера, анархистът Александър Наков пише: “И все пак всички тези разнородни групи бяха тук заради някакви принципи или идеи; затова за мен най-тъжната група беше най-многобройната: тази от прости недоволни селяни, осмелили се да попитат защо им взимат волчето, коня или магарето.” ^*

 Въдворените селяни пълнят концлагерите и в следващите години. След селските бунтове срещу насилственото коопериране и непосилните наряди през юни, юли и август 1950 г. те стават основен обект на репресиите. Към 31 март 1951 г. селяни са 40,5% от намиращите се в ТВО, като 35% са дребни и средни селяни, а 10,5% са кулаци. В затворите 50% са безимотни, дребни и средни селяни, а 3% са кулаци.

 Заради липсата на “класов подход” в наказателната политика на 12 април 1951 г. министърът на вътрешните работи Георги Цанков предлага на Политбюро “срочни мерки”. В ранните часове на Великден, 29 април 1951 г., са извършени арести, които са толкова масови, че в групите по задържането са включени членове на БКП. Целта е да бъдат върнати в затвора или ТВО осъдените от “Народния съд”, които са изтърпели присъдите си и са излезли на свобода. Задържани са близо 1200 души и много от тях са изпратени в ТВО Белене. Акцията е замислена срещу бившите полицаи и офицери, които току що са излезли от затворите, но половината от задържаните във Великденската акция отново са николапетковисти и селяни.

 На 25 май 1951 г. Георги Цанков внася в Политбюро ново предложение за “пресичане на вражеската дейност, насочена против мероприятията на Партията и Правителството за преустройството на селското стопанство на нови – социалистически начала и особено за обезпечаване успешното и безпрепятствено прибиране на реколтата и изпълнение държавните зърнодоставки”. Цанков предлага да бъдат арестувани и предадени на следствие или пратени в ТВО най-активните вражески елементи от следните категории:

-         активни николапетковисти, гичевисти и други земеделци-опозиционери; 

-         злостни кулаци, засегнати от законите на Народната власт, които развиват антинародна дейност и дават тон на вражеските прояви в село;

-         бивши полицейски началници и полицаи от ДС; уволнени офицери, които продължават да развиват антинародна дейност и групират около себе си врагове;

-         легионери, ратници, паисиевци, бранници, сговористи, лулчевисти, както и бивши хора – заличени адвокати, индустриалци с национализирани предприятия, банкери и др.;

-         активни анархисти, михайловисти, разни терористически елементи и изселени в провинцията по политически съображения, които водят подривна дейност против Народната власт.

 Организацията на арестите и следствието е разработена от съветските съветници. В Юнската акция, проведена през нощта на 15 срещу 16 юни, отново са задържани близо 1200 души. 80% от тях са селяни – 526 кулаци, 378 средни селяни, 41 бедни селяни. Задържаните от Врачански окръг (който по това време включва и закрития Видински окръг) са между 2 и 8 пъти повече от въдворените от останалите окръзи. Причина са селските бунтове в Северозападна България през март и април 1951 г., когато селяните масово подават заявления за напускане на ТКЗС и със сила си връщат добитъка и инвентара от текезесарските дворове.

 Оказва се, че съпротивата срещу отнемането на частната собственост в селското стопанство идва не от “кулаците”, а от бедните и средни селски стопани. Решенията за масови репресии срещу вражеските елементи в селото се редуват с решения за освобождаване на класово близки селяни от затворите и концлагерите и отново с решения за репресии. Между Великденската и Юнската акция Секретариатът на ЦК на БКП решава да бъдат освободени осъдените за неизпълнение на държавните доставки бедни и средни земеделски стопани, а също така трудещи се, осъдени по закона за цените и снабдяването. А министърът на вътрешните работи назначава две комисии - за ТВО Ножарево и за ТВО Белене, които прилагайки класовия подход, трябва да освободят неправилно въдворените, предимно бедни и средни селяни и работници. На 10 август 1951 г. министърът на вътрешните работи Георги Цанков, като докладва, че през годината са освободени немалко от въдворените заради вълненията против ТКЗС, но с Великденската и Юнската акция са изпратени в ТВО много други селяни, предимно средни и по-малко бедни, прави ново предложение до ЦК на БКП по случай 9 септември да бъдат освободени от ТВО всички бедни и средни селяни и други трудящи се.

 Идеологическият императив за класов подход обаче влиза в непреодолимо противоречие с основната задача пред комунистическата власт в този период – съветизацията на селското стопанство. Въпреки освобождаванията, към 31 декември 1951 г. селяните в ТВО са 43% от политическите концлагеристи и този процент с известни колебания се запазва до август 1953 г., когато значителна част от селяните са освободени като класово близки в първия етап на закриването на концлагера.

 “Не бойте се, момчета! Ще видите, че ще излезем от този ад, когато се стабилизират законите за защита на държавата и животът стане като тук, да работиш за парче хляб, тогава ще ни пуснат в големия лагер” - прогнозира един стар анархист през лятото на 1952 г.**

 През 1948 г. масовизацията започва при 7% кооперирана земя. Когато селяните излизат от концлагера през август 1953 г., в ТКЗС e 60% от обработваемата земя. Освободен от концлагера, българският селянин попада в свят без частна собственост и свободен труд, свят на пълна зависимост, построен по модела на концлагера.

 Не само частната собственост, но и стопанското чувство и трудолюбието са станали анахронизъм - и това се е случило още зад бодливата тел. Стефан Бочев пише в „Белене. Сказание за концлагерна България“: “Макар и да бяха запрени в концентрационен лагер, земеделците, почти без изключение, бяха много работливи: копаят, замахват с мотиките - сякаш на своя нива. Опитите ми да ги убедя - с един, с друг, - че това е неправилно, пропадаха напълно. “Срам ни е, Стефане... Какво ще кажат сетне, като излезем, за нас, там, на село - все това мислим ние...” обясняваше ми Петрето [Сърбински], казваха ми и други от земеделските водачи...”

 В „Куциян“ Йордан Вълчев разказва за протест срещу забраната за получаване на колети. От глад лагеристите нямат сили да работят. Група селяни отказват да излизат на работа. Бараката им е обградена от милиционери с карабини. Анархистът Христо Колев ги призовава да прекратят протеста, защото ще ги разстрелят. И ги съветва да излязат на работа, но да си пестят силите. Един от селяните отвръща: „Как така! Не може да се работи по два начина, ние си работим яко, докарали са ни за ангария, добре, но да дадат ядене или да допуснат колетите!“

 „О, достолепни български селянино, едва след петнайсет-двайсет години ще се развратиш и ще станеш жалък мързеливец!“ - пише Йордан Вълчев.__

 Парадоксално, насилственото коопериране, което изпраща българския селянин в концлагера, е една от причините българската концлагерна система да не се разгърне по модела на съветските концлагери. Още от 1930 г. НКВД е най-големият промишлен наркомат, “министерство на принудителния труд” по израза на Ан Епълбаум, а от 1949 г., когато приключва възстановителният следвоенен период, до 1953 г. заради мобилизационните си възможности придобива все повече производствени предприятия и цели промишлени отрасли и лагерно-производственият комплекс става една от най-важните структури в производителните сили на страната. Съветската концлагерна система се разраства и като брой лагери, и като брой лагеристи. В същото време българската концлагерна система се свива и в края на 1951 г. съществува само ТВО Белене.

 У нас концлагерите са създадени според съветската концепция за самоиздръжка. В първите две години те често менят местоположенията си, за да са близо до държавни предприятия, които могат да предоставят работа за лагеристите, да осигуряват храната и бараките им и да заплащат на МВР каторжния труд. След това върху земя на румънски чифликчии в Добруджа, закупена по Крайовската спогодба, са изградени Ножаревските лагери, които трябва да се превърнат в голям селскостопански комплекс на МВР. В края на 1948 г. става ясно, че печалбата на концлагерните стопанства едва покрива разходите по издръжката на лагеристите. МВР получава печалба само от отдаването на лагеристкия труд на държавни предприятия, като 90% от чистата печалба идва от “Мини Перник”.

 Но през 1948 г. затворите преминават към МВР и то се вижда господар на армия безплатна работна ръка от затворници, лагеристи и трудово мобилизирани. Извършени са структурни промени за единното административно и стопанско управление на наказателната система. През 1949 г. концлагеристите нарастват с нови 4000 души. Тази е и първата бюджетна година на фонд “ТВО”, в която е предвидена приходна част, превишаваща разходната. Още преди масовите въдворявания Министерски съвет прехвърля Беленските острови на МВР и определя ангажиментите на различни министерства по изграждането на новото голямо лагерно стопанство с разчет за 3000 концлагеристи.

 Но 1949 г. е и последната година на сталинския стопански ентусиазъм на МВР. Той е охладен още през следващата 1950 г. Тогава за първи път 3000 затворници и лагеристи са използвани при форсираното изграждане на голям мелиоративен обект – Никополско-Беленската напоително-отводнителна система. Но въпреки предложенията на МВР Министерски съвет да ангажира работната сила на наказателната система в други големи строителни проекти, това не се повтаря. Нещо повече, през 1950 г. МВР започва да губи обекти, в които е “пласирало” лагеристки труд. В доклад на Стопански отдел при фонд “Затвори и ТВО” се казва: “В течение на 1950 г. от мините и кариерите, поради притока на работна ръка вследствие масовизацията на ТКЗС в село, бяха освободени големи групи затворници и въдворени и се ограничи възможността за пласиране работна ръка в мелиоративни обекти. Последните все повече се поемат от местното население.”

 Така докато в Съветския съюз стратегически резерв на работна сила за изграждането на комунизма са съветските концлагери, у нас това е българското село.

* Александър Наков. Досие на обект № 1218, ИК Шрапнел, София, 2009 г.

** Трифон Терзийски. “Достоен живот”. София, 2004 г.