Талаш

Едвин Сугарев

Рождение Христово, Anno Domini 2012

 

“И словото стана плът и пребиваваше между нас;и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.”

                                               Йоан, 1:14

 

Сега светът се свършва. Тук мнозина

копнеят края му, вещаят хищно свършека

на всичките надежди и копнежи.

Вещаят свършека на словото, което

Единородно бе с Отца, бе утринна роса

увиснала от връхче на тревица,

вещаят грохването му в ломотене и кикот,

вещаят свършека чрез хленч. Да, да – чрез хленч,

сър Томас Елиът бе прав за съжаление –

че тъй – чрез хленч – сега светът се свършва,

през Лето 2012-то. Но маите не са

виновни тук – а ние – изхабени сме –

изкормили сме, изкорубили сме себе си.

Остъргали сме се отвътре и душата

прилична е на куха змийска кожа

оставена сред сухите листа. Защо ли

дойде Спасителя – да бъде тук от нас

разпнат, преди хилядолетия изпълнени

единствено с изтъркване и похабяване

на словото, платено с кръв и болка;

единствено от бесове и уроди, единствено

преминати в сноване хаотично. Как

човек да бъде горд със миналото свое?

Какво да изберем сега сред немотата си

когато дойде словото сред нас

да пребивава в славата си, да говори

за нашето забравено Единородство

с Отца ни, с Универсума, със себе си?

Какво да правим пред езика, който не разбираме –

но в който сме покръстени, на който

изречени са пръвните слова –

словата кръстени в любов, достойнство, вяра...

Чии са тези думи, смислите погубени,

разчекнатите нежности и памети,

сега превърнати във пепел? Кой оракул

по тези вътрешности клети би гадал

какво ще стане утре, когато няма да ни има,

от себе си когато отлетим с осакатените криле

на ангели осаждени, отгледани от дявол?

Какво да разберем и как да проговорим

в деня, във който идва погубеното в нас,

ръка на рамото полага и ни пита

защо сме тъй оскъдни и измислени,

защо сме толкоз неми и напразни,

чии са тези сухи змийски кожи, дето скърцат

ведно със сухите отколешни листа

под идните пети на днес родения

и върнат тук – за новото разпятие

така очаквано сред бездиханието на живота ни,

че кухите ни длани от години вече

греди за него дялат и клинците коват?

Да, словото бе плът, тук пребиваваше.

Да, пръст омесихме със сперма, запушихме ушите си

в страх гордия му смисъл да не оскверни

животеца ни лепкав и размазан. И напразно

пак идеш, Господи на възпалената му плът,

и пак духът навлича донкихотовското тяло.

Голготата те чака. Ахасфер

устата отсега в проклятие раззинва;

за Юда сребърници фарисеите броят; Каяфа

подготвя речите си; дрямката тежи

в клепачите на твойте ученици;

приготвят вече купата с водата за Пилат;

а пък търговците във храма предвидливо

продават вече образите твои

на разните зяпачи, сбрали се отвред

да наблюдават шоуто световно,

да чуят твоя вопъл – “защо си ме оставил”

и “нека ме отмине тази чаша,

не както искам аз, а както искаш ти.”

 

 

Талаш

 

                                   “Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина”

                                                           Битие: 1,3

 

Тъй рекъл Бог и сътворил виделината. Но дали

от словото избликнала е тя, или пък

в себе си я е усетил Бог – набъбваща, обземаща –

и я е породил като безименна енергия

и като нещото, което носи в себе си

самият Божи дух – чрез нея всъщност

не е ли Бог сам себе си създал,

сам себе си нарекъл? А словата

не са ли само сенките на светлината,

случайните отблясъци, не са ли

талаш от брадвата на сътворението,

оронени отломки – както скулпторът дълбае,

за да изтръгне образ – и от камъка отнема.

Но късчетата каменни, безименните чирепи

по пода на ателието разпиляни

с този образ нямат всъщност нищо общо –

освен че са го оковавали и скривали. Дали

по този начин Бог не е създал света – оронвайки безформеност,

за да изтръгне формата? Дали

това, с което Бог е именувал сътвореното,

не е отпадъчния материал, не е талаш непригодим, остърган

с пилата Божия от тази прабезформеност, която

била е тук преди земята и небето,

била е тук преди самият Бог да раздели

мрак от светлина – и чрез това разделяне

единното да бъде разделено; ден и нощ

да бъдат ръбове на пропастта, която

през цялата вселена преминава. Може би

Бог е объркал назоваването с делото –

и от това объркване обзет е призовал

отломките свидетели да бъдат и чрез тях

делата Божии да припознаем и признаем.

Така светът е бил разсечен между мрак и светлина

превъртането им се е превърнало във време

в самото сътворение полегнало е то –

зародиш на смъртта, на крайното вестител,

пространство за самото назозаване,

кош за отломки, припознати като Божии слова.

 

 

 

 

 

Синапено зърно

                                               “Друга притча им предложи, като каза: царството                                                   небесно прилича на синапово зърно, което човекът взе, та                                        пося в нивата си, което е по-малко от всички семена, но                                       кога израсте, бива по-голямо от всички злакове и става                                            дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подсланят                                         под клоните му.”

 

                                               Матей: 13, 31-32

 

Колкото синапено зрънце е человеческият свят –

ако го съизмерим с ройовете звездни,

или с пространствата от празнота, които ги разделят.

Колкото синапено зрънце е и животът на човека,

ако го съизмерим с битието на живелите преди

или на тези, дето подир нас ще дойдат тук.

Колкото синапено зрънце е и самият Бог,

ако го сравним с делата и творенията Негови –

а също с грешките, които е направил

и породените от тях беди. Дали

способни сме да разберем, че няма малко и голямо,

че няма горе и че няма долу – в песъчинката

спи притаена цялата вселена, а човекът

е сам синапено дърво – от него Бог

ще израсте с грамадна кичеста корона –

да приютява птиците небесни – също тъй

както самият той бе семенце, погълнато от птица.

И всичко винаги във всичко се съдържа –

всичко всичко е: тук и отвъд

нещата са преливащи, взаимозаменими –

живелите преди живеят в тези след,

живее в Бог човекът, но и сам го приютява – 

чрез мисъл, памет или жест, вселената раздвижил;

въздига се дървото от синапено зрънце,

разперва яки клони, в които пеят птици –

но срива се внезапно в един случаен миг,

превръща се във прах и с птиците изтича –

пак през синапеното семе – през неговия процеп

подето от въртоп – в един отвъден свят

в чиято кал покълва пак синапено зрънце.

 

 

Рождението смърт

                       

 

                        “Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало на земята, не                умре, остава си само; само ако ли умре, принася много плод.”

                                                                       Йоан: 12,24

 

Да – раждането преминава през смъртта –

и този път е неизменен. Няма как

да подмениш баланса в този свят –

ако дадеш живот, отнемаш своя –

и все едно дали на мисъл или плът;

животът и смъртта са две морета, те преливат

едно във друго – процепът си ти.

И трябва да го знаеш – затова си –

да съешиш живота със смъртта,

да съ-живееш в себе си и двете,

да бъдеш сам разменната монета

с която Бог заплаща на вечния тезгях

най-свидното ни право тук – да бъдем.

Роден си да покълнеш. Роден си да цъфтиш

и клоните да натежат от плодовете.

Да можеш тежестта да издържиш –

и после пак в земята да почезнеш.

Така рождението е сродено със смъртта.

Тя не е зло – а просто друг цъфтеж е –

чрез нея сокове през жилите кипят,

и тя е онзи старец там, над кладенец наведен,

за да измъкне тежкото ведро

от дълбините, дето всичко кипи и се прелива.

Чрез нея семето възраства в кичесто дърво

и вятър сетне семената му отвява и посява –

до следващото раждане. До следващата смърт.

 

 

Прах във вятъра

 

                                   “Който поиска да спаси душата си, ще я погуби; а който я погуби,                          ще я оживи”

                                                                                  Йоан: 17,33

 

Трябва да изчезнеш, за да се спасиш.

Да се прелееш в цялото, да се разтвориш

тъй както чезне тъничкия дим

над стряхата бедняшка някъде в Ладак –

в небето с бели облаци, надвиснали тъй близо.

И не защото тялото е тлен и

да го надмогва ни е дадена душата;

не – ти си тази пръст, в която тя расте –

но знай, че тя не е дръвче, а птица.

Да – вкоренена птица е – когато разкрили

тя пълната си мощ – ще трябва да политне.

И няма как тогава да я задържиш.

Опиташ ли – сърцето с корен ще изтръгне.

Щом излети, тя в миг ще се разсее –

нетленна птица е, сродена с онзи дим.

Но не е пагубно безследното почезване,

защото тя се връща в своя дом,

защото се превръща във вселена –

и чрез това превръщане те връща

в царството небесно – твоя дом.

Когато хванеш пеперуда, знаеш как е –

да бъде твоя може само във смъртта.

Същото е всъщност и с душата –

и нея думичката “моя” умрътвява.

Напразно казваш: аз съм. Няма аз.

Което е, не ти приндалежи. От него

си само част – и в него ще се върнеш –

тъй както част от океана е вълната

и както лекият ветрец на е син на целия ефир

нищо, че в момента сресва пътьом

косъмчета на задрямала гъсеница.

Ще пошуми и ще замре – и после пак.

И пътьом твойта прах ще разпилее,

а ако пътя си разбрал, ще понесе

и вечната душа подире й, щастливецо.

 

 

 

 

Отворено сърце

 

                                   “Аз им предадох Твоето слово, и светът ги намрази, защото те                              не са от света, както и Аз не съм от него.”

                                                                       Йоан: 17,14

 

Там, дето има аз и ти, светът най-често мрази.

И кръв е словото – прелива от сърце в сърце

най-често през раздраните гърди. Какво

могъл би всъщност той да завещае, да остави –

освен молитва към онази пустота, безмерна и безименна,       

която хората като словесни същества

най-често назовават Бог, защото никак

не смеят да допуснат в себе си неназовимото –

страхуват се от витлото, с което то ги всмуква

премила ги и ги превръща в същества, които

са мразени, понеже не са от този свят?

Да се напуснеш, да – от себе си да тръгнеш,

вратата да затръшнеш на излизане.

Да бъдещ брат на вятъра и син на небесата,

и да напиваш капката роса върху тревицата.

Загърбил всички пътища, да бродиш след дъха си,

с вълма от облаци гнездото си да виеш,

с дечицата на криеница да играеш белобрад

до сутринта да чакаш свит зад купата сено –

без да разбереш дори, че те са си отишли,

че – не били от този свят, са вече в този свят,

че знаят за какво са тук, какво от тях се иска.

За тях сега се молиш на безмерната потенция

на Вечната Възможност Празнота:

спаси ги, Отче, те са толкоз уязвими,

и тъй не знаят колко близка и лесна е пътеката

отвъд словата и живота – Пътя твой,

на който можеш да възкръснеш в празнотата,

по който можеш да поемеш, без да се обръщаш,

с все по-отворено, по-дишащо сърце.

 

 

Сътворението

 

                        “И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на                           седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал.”

                                               Битие, 2:2

 

И след като създаде земята и небето,

и след като създаде светлината и

от тъмнината вечна отдели я -

да следват своята редица ден и нощ,

да се въртят сред центрофугата прозрачна,

додето смилат зърното на всички форми тук.

 

И след като създаде онзи свод небесен,

обкичен със звезди и със копнежи,

и след като създаде всевечната материя

и раздели я мигом на суша и вода,

и пусна змиите-реки да пъплят по земята –

Фисон, Гихон, Хидекел и Ефрат:

със себе си да носят урока на водата,

по-ниска от тревата, но проникваща навсякъде,

без нищо да я тегли и пришпорва.

 

И след като създаде слънцето и месеца –

стрелките Божии, снабдени с остриета

които днешното във утрето достигат,

посичат го и го захвърлят зад себе си, във вчера,

в изплъзващото се, в пропуснатото,

в завинаги непостижимото,

което през сърцата ни тече като река.

 

И след като създаде семената, растенията, плодовете,

крехкото кокиче и палавото крушово дърво,

въздигнатата към небето сековоя и тревицата безименна,

водораслото, повлечено от морската вълна,

и чудото, с което от синапеното зрънце

възраства мощното дърво, разперва клони

и птиците небесни приютява.

 

И след като създаде всички земни твари,

добитъци, зверчета и чудовища,

небесни дракони и китове в дълбочините на морето,

чехълчета, миди дишащи синхронно с прилива и отлива,

слепи къртици и прилепи с изтънчен слух,

и чудото, с което за един сезон

гъсеницата се превръща в пеперуда.

 

И след като накрая създаде и човека –

най-съвършеното изделие на своя занаят,

призван да изрази самото сътворение –

със слово, мисъл, жест, въображение и блян;

да бъде Негов говорител, Негов тълкувател,

но също Негов отрицател, влизащ в спор

и със самия свой Отец, със своя Сътворител.

 

Накрая, след като се мъчи цели шест дни,

да въздаде живот на всички тез създания,

на седмия приседна Бог да си почине, да се вгледа,

да си помисли най-накрая и за себе си –

след толкова оформяне и сам

той форма да приеме, стига бил е

творяща, но безформена енергия.

 

Но беше късно вече – бе се разпилял,

бе се разпръснал сред мириардите създания,

раздал се бе чрез всеки дъх, със който

бе сътворявал своя свят – сега

бе окован във клетките на сътвореното:

че всяка форма го съдържаше във себе си,

но и го затваряше подобно птица в клетка –

и неговата цялост, неговата мощ

бе попиляна като прах под вятъра.

 

Затуй това, в което сме, е Божи свят,

и можем камъка да вдигнем и да го намерим,

дървото да разцепим и той да бъде там,

но няма как до целостта да се докоснем,

да се сродим с безкрая на нещата.

 

Освен надмогвайки това оформяне, това поделяне

на Божите енергии, на онзи Божи дух,

що стене окован от разпиляното съзнание –

което значи – пряко твоя страх

да не загубиш своята неповторимост и отделност,

което значи – да усетиш до мозъка на костите

че няма смърт – не може и да има,

което значи в Царството Небесно,

отвъд телата, пряко паметта;

което значи клетката на Бога да отворим

и да оставим формата – туй клето аз – да рухне;

и в тази празнота, от рухването сътворена

завинаги със Бога да се слеем

с истинския Бог

от нас освободен.