Стихове

Васил Славов

 

                                                Спомен

 

 

Аз зная че няма да дойде детето

     с венеца от сенки, с къдрици от мъх.

Животът ще бъде тъй както си беше,

    надежда, и тиха смиреност, и лъх.

 

Деня си ще виждам как бавно минава

     от приказночужда, далечна земя.

Да тръгвам обратно, да почвам отново,

     дъждът само в ромон мълви–за кога?

 

Изплака сълзите градът ми несбъднат.

     Душата закърпих. Тъгите изтрих.

Далечен контур на забравена птица

     нашепва с пренесен от детството стих.

 

Така светлините, които остават,

     безплътни и тихи като лунна река

ще ронят звезди, в отвъдно ще плават,

      загубили вечния път към дома.

 

Само небето ми светлооко и диво

     ще святка през вежди към земния час

тъй както конникът прага прегазва

     и носи вестта–за някои от нас.

 

Животът ще бъде тъй както си беше,

     надежда, и тиха смиреност, и лъх.

И само в съня ще изгрява детето

     с венеца от сенки и къдрици от мъх.

 

 

 

 

 

                                        Тъй бяла, бяла

 

 

Нощта заши живота й с конците

на капналата върху утрото мъгла.

Под скалпели и с болка отлетя детето.

Животът, тръгнал в нея,

трепна и замря.

 

Викът към бога себе си посече,

потърси кръст небесен, непростен се срина.

От устните й тръгна тънкоструйна пяна,

тъй бяла,

бяла като бялото на зима.

 

В ухото чужди, леднослаби думи,

а тя протегнала ръката си към никой

и с нокти търси пак гръкляна на съдбата–

защо детето й от нея взе

да я попита.

 

До дъно тихо, тежко, тихотежка нощ.

Косите–диви, дивни... Паднала любима.

Решетка, ключ и страшна светлина

тъй бяла,

бяла като бялото на зима.

 

Пристягат ризата й. Нямат вече сили.

Не, тя не иска, няма да е тук.

Душата тръгна вече, дъх да вземе само

и после с ангела–

след светлия му звук.

 

До синьо празно–ден, и нощ, и време.

Смъртта се спря и мъртва в страх отмина.

А тя за среща с чедото косата сресва,

тъй бяла,

бяла като бялото на зима.

 

 

България

 

 

седнали на пейчицата

Барбадей и Барбарири

бърборят за България

 

оплакват се

мучат

тъжат

 

Барбадей–препикал полузалеза

Барбарири–прекупил полуслънцето

 

и няма светло

светлинка

за комка даже

 

на пейчицата

Барбадей и Барбарири

се чудят

как стана тъй

и как

в момент на страшна криза и на страх

да окрадат/препродадат букетите

от гробчето

на вечно мъртвата

и тъжно святата

си

Татковина

 

 

 

 

 Сън

 

 

Ще дойде обветрен, него чака детето,

висок над скалите, с подарък в ръка–

каручка скована и сламено конче,

препуснало в сълзи към нова земя.

 

Земята където лавендър танцува

и биволът зобе следобеден дъжд,

където росата все в копито остава

и прагът прекрачва свой, а не чужд.

 

Там всичко ще каже синът на бащата,

за тихата мисъл, за страшния сън,

а после смехът им ще вдигне платната

на божата обич, под божия гръм.

 

До дълго, до диво светлината ще грее,

над първата среща на син и баща

ще гасне следобед, пчелата ще пее

загубена в топлия дъх на меда.

 

Времето спряло ще ревнува без сила,

ще сплита небето с предвечерни игли,

и ще хърля, ще хвърля облачни мрежи

върху този, който бе загубен преди.

 

Сбогом и крясък. В каруцата–мъртви…

Запалено кончето. Гостът–на път.

И пропада синът и се взира в бащите,

които умрели, до бащите си спят.