Бащите и дедите като арбитри на днешните спорове

В своята хилядолетна история българският народ е пре­живял много превратности на съдбата. Едно зло обаче не го бе постигало до началото на неговото освобождение от петвековното османско робство: да бъде отричана българската народностна принадлежност, на която и да е негова част. Но в дните, когато започна неговото освобождение от духов­ното иго на гърците и политическото на турците, това се слу­чи с оная част от българския народ, която населява Македо­ния, в днешните й географски граници. Дотогава не се е на­мирал било отговорен държавник, било някой учен, който да оспори българската народностна принадлежност на ней­ното славянско население. Напротив, през цяло едно хилядо­летие всички чуждестранни летописци или историци, които са писали за Македония, както и всички съответни историчес­ки паметници или документи, житиепиеци или друг род писатели, пътешественици или учени изследователи (историци, географи, езиковеди и др.) единодушно са потвърждавали ед­на и съща истина, че това население в тая географска област е част от българския народ по произход, бит, език, кул­тура и държавни стремежи.

Нещо повече, тази истина не са оспорвали и съседните народи и тогава, когато са били политически владетели на Македония. В това отношение особено внимание заслужава времето на многовековното робство на балканските народи под османска власт. Заживели под един и същ поробител, под един и същ държавен покрив на поро­бителя и с едни и същи копнежи за свобода, тия народи са се опознали още по-добре и са си подавали ръка за братско съ­трудничество в борбата с общия враг. Историята е отбелязала светли страници на това сътрудничество, особено между бъл­гари и сърби и българи и гърци както през XVIII, така и през седемте десетилетия на XIX век. Тогава тия народи съвсем безпогрешно са знаели докъде се простира тяхната земи и кой живее в съседство или съвместно с тях. Тази истина е от­разена в огромен брой документи с изключителна стойност. Те ни говорят например, че сърбинът никога не е отъждествявал българина със себе си, макар и да е виждал в него свой близък, а още по-малко е могъл да сбърка в това отно­шение гъркът.

Но така е вървяло до оня исторически момент, когато на целокупния български народ бива официално призната от по­робителя неговата национална обособеност, потвърдена в Македония и чрез плебисцит. Това е моментът на създаването на Българската екзархия през 1870 г., постигнато чрез уси­лията на българите от всички краища на българската земя. Тогава започват първите признаци на тревога в известни сре­ди на българските славянски съседи — сърбите, че „най-голе­мият клон на славянския народ в Турция" (според израза на големия сръбски държавник Илия Гарашанин) се обособява като независим и, както в миналото, започва да става полити­чески фактор на Балканите. Това настроение намира реален израз при създаването на свободна българска държава през 1878 г. Именно във връзка е тия два исторически момента (през 1870 и 1878 г.) се заражда идеята за присвояване на балканския средец — Македония, като възел на важни ико­номически пътища. В резултат на това се измислиха и пре­вратни теории за народността на населението й. В това от­ношение твърде активни се показаха управляващите, буржоаз­ни среди на двете балкански държави Гърция и Сърбия, претендиращи да бъдат главни наследници на европейската част на Турската империя след освобождението на България.

Но докато младата гръцка буржоазия можа да измисли само абсурда, че македонските славяни са всъщност „българогласни елини", сръбската млада буржоазия прибягна по­следователно до две съвсем произволни теории: едната — че македонските славяни са „стари сърби" и затова земята им трябва да принадлежи на Сърбия, и другата, служеща за параван на първата - че те не са нито сърби, нито българи, а отделен народ — „само македонци". Първата теория стана главно оръжие на сръбската буржоазия за оправдание на всички нейни деяния в Македония и на участието й в че­тирите войни на Балканите през нашия век. Но тя претърпя пълен крах при създаването на днешна Югославия. Прогре­сивната сръбска интелигенция и трудовият сръбски народ признаха, че македонските славяни не са сърби.

Остана обаче да съществува вторият вариант на сръбска­та теория: че македонците не са сърби, но не са и българи, а отделна народност. За да бъде оправдана тази теория, се пристъпи към тенденциозно тълкуване на историческите факти, като се стига а до безогледно прекрояване на българската история дари в най-далечните й векове.

А историческата истина е ярко застъпена в безброй ис­торически свидетелства на разни езици и от различни време­на. Разгледаме ли ги по същество, веднага ще установим, че те могат да се разделят на две най-общи категории: до­машни (от самата Македония) и чужди. В първите самите македонски българи са казали за себе си какви са по на­родност; във вторите — чужденци от най-различни народно­сти и разни векове дават неопровержими данни в пълно съг­ласие с ония, които идват от чисто домашен източник. Ци­тирането на всички тия свидетелства би изпълнило цели то­мове. Ние обаче намираме, че днес специално значение имат свидетелствата от сръбски или хърватски, източници, и то по­ради това, че свидетелствата срещу една невярна теза придо­биват подчертана обективност и убедителност, когато идват от представителите на оная среда, в която е измислена тази теза. Сръбските свидетелства отпреди основаването на Ек­зархията притежават именно тази особеност. Те са получили първостепенна убедителност преди всичко сред македонска­та интелигенция, която нарасна под пълното въздействие на сръбското училище от момента, когато бе унищожено бъл­гарското учебно дело в заетата от сърби и гърци най-голяма част на Македония непосредствено след Балканската война.

За да бъде добро разбрано всичко това, необходимо е да кажем и нещо за съдбата на тая интелигенция. Авторът на то­зи труд принадлежи изцяло към нея и може да свидетелствува за всички нейни преживявания при диренето на на­родностния път под чужда власт.
Започнало своя живот в годините около Илинденското въ­стание, неговото поколение още от ранните си години пре­живя както ужасите в навечерието на Балканската война, така и копнежите за свобода, които горяха в душите на по-възрастните с отражение и у малките. Следователно то ви­дя края на турското владичество в Македония, преживя ща­стливите мигновения при очакването на български освободи­телни войски и разочарованието, когато то не се осъществи. Нещо повече, наскоро стана свидетел на закриването на българските училища, в които се учеше, на изпъждането на българските учители и свещеници от народните училища и черкви. Когато международните събития стихнаха оконча­телно, това поколение се видя застанало с наведена глава пред срутините на българското просветно дело. То бе създа­дено да постъпи в училищата на новия владетел на родния му кът. Там трябваше да слуша най-различни доводи, че то не принадлежи към българския народ, че българското народностно име, с което е известно на чужди и свои, е само натрапено от Българската екзархия, от българската пропа­ганда.

Но това поколение беше стигнало вече възраст, когато изживяното оставя дълбоки следи. То добре разбираше, че с него се прави всичко, за да ослепее народностното му съзнание. Упорито поддържаната забрана на българското име в същност му подсказваше, че новият властник знае истината какъв е славянският народ в Македония.

Това стана особено очевидно, когато мнозина млади ин­телигенти от това поколение се записаха да изучават исто­рия, етнография и славистика в сръбския философски фа­култет в Скопие. Тук те имаха възможността да изследват историческите документи по сръбските библиотеки и архи­ви... И се стигна до удивително откритие: неопровержима­та истина за българската принадлежност на македонските славяни се намери тъкмо в сръбските документи и в писа­нията на по-старите сръбски учени, писатели и общественици от времето, когато не е имало вражда между сръбския и българския народ, а братска обич и сътрудничество между най-будните синове на двата народа в борбата им срещу ос­манския поробител. Защото тъкмо под неговия ярем поробе­ните са осъзнали истината, че разединението, враждата и алчността за чуждото са вечните пътища към пропастта.

Вероятно съзнанието за тази истина е станало основа на всички по-сетнешни писания на сръбските просветени хора през няколко столетия: да казват истината за своя поробен събрат.

Тъй постепенно бяха издирени редица сръбски и хърват­ски свидетелства за българите в Македония. Оказа се, че най-първите хора на сръбския народ в науката, литература­та и политиката от XIV до седемдесетте години на XIX в. са били единодушни в установяването на истината, че в Маке­дония живее български народ.

Трябва обаче дебело да се подчертае, че интелигенцията в Македония от споменатото поколение беше напълно про­гресивна и в контакт с прогресивните среди на сърби, хър­вати и черногорци. Тя разчиташе на старото братство меж­ду българи и сърби и хранеше голяма надежда, че чрез истината и правдата, които те откриха в сръбските писания за българите, ще бъдат спечелени съвременните прогресивни среди в полза на Македония. Методът на убеждаване в то­ва отношение почиваше върху следното ръководно начало: ако днес синовете, внуците и правнуците се намират в спор за миналото, висш нравствен дълг е да се обърнат към ба­щите, дедите и прадедите като към арбитри, свидетели и съ­дии. Ефектът от тази акция постепенно се очертаваше в благосклонните, изказвания на сръбски, хърватски, и черно­горски дейци за повече справедливост в Македония. Накрая самата Югославска комунистическа партия на Третата си (Белградска) конференция от януари 1924 година отбеляза, че в Македония живеят българи.

В началната, си фаза настоящият труд съдържаше откъ­си от единични сръбски и хърватски документи. Но посте­пенно техният брой нарастваше. По-сетне тази преписвана документация се обогати и от изобилни чуждестранни свиде­телства, на които се натъкнаха младите изследователи от Ма­кедония, пръснати по университетите в Скопие, Белград, Загреб. Любляна и на Запад. Книгите на Вайганд, на Лавис и Рамбо, на Нидерле, Сис, Дезбон, Карл Щруп, Державин, Милюков, Григорович, Облак, Брайлсфорд, Макензи и Ир-би, Леон Ламуш, Ягич и др. дават обилни данни за бълга­рите в Македония.
Така се роди този труд, обогатяван с течение на времето с новооткривани документи в разни източници от най-старо до най-ново време.

Из предговора към книгата на Коста Църнушанов "Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония", издадена през 1978 г.

*Коста Георгиев Църнушанов (1903-1996) е общественик, деец на ВМРО, историк, публицист и фолклорист. Завършил е философия и история в Белград. Един от основателите на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). През 1927 е пратен от ММТРО в чужбина, за да осведомява европейската общественост за процеса срещу студентите в Скопие. Издава в. "Освобождение" във Виена. През 1941 г. е главен училищен инспектор в Битоля.

Автор на много повести, исторически романи, мемоарни книги. Включва се активно в дейността на възстановения през май 1990 година Македонски научен институт. Той е един от възстановителите на института. Активно сътрудничи на списание "Македонски преглед".

През 1998 година Коста Църнушанов е награден посмъртно с отличието на Република Хърватия „Орден на Даница Хърватска с лика на Марко Марулич“.
 Блогът Истинската публицистика - http://publicistika.blogspot.com/