Оказа се, че новия паметник на Самуил е всъщност платно, върху което спечелилият конкурса архитект е подреждал доста свободно различни исторически фрагменти. По този начин, и доста иронично, укрепването на нашата национална памет и по-доброто й опредметяване преминава през фриволна пост-модерна игра. Подобни иронии обаче едва ли ще бъдат забелязани, още по-малко осмислени. Видимо напира остро желание за психологическо и символно уплътняване на зееща безтегловност. Превръщаме в ценност самото възникване на знаци, които я изпълват, а не смисъла, който идва от историческата и контекстуална достоверност и свързаното с нея преосмисляне. Новият консенсус ги обяви за либерални глезотии, неуместни по различни причини. Затъваме все повече в целесъобразното представяне на историческото.

Политическата парализа на прехода вкамени, с някои дребни и тактически компромисни „отстъпления“ добре познатия ни разказ на българската история. Хронология над контекст, образи над анализ, поредици от битки, ханове и царе без по-дълбочинно осмисляне. В училище децата блъскат глави над редиците от информация без да могат да си представят картина, динамика, нюанси. Ако подобен подход е бил достатъчен по време на няколко вековното моделиране на националната държава с нейния официален, традиционно героизиран разказ за задължително величие, това далеч не е достатъчно в момента. Ние не просто не успяхме да извадим историята и нейните интерпретации от подобни императиви, а постепенно създадохме нетърпимост към цялото начинание да я проблематизираме и преосмисляме преди да достигнем до ново съгласие. По този начин непрестанно се усилва лекотата, с която възникват всякакви репрезентации и не притесняват никой.

Социалната динамика зад фабрикуването и фриволното сглобяване на история нито е от вчера, нито ще изчезне утре. Например, от години тече с пълна сила безконтролното „въобразяване“ на автобиографии. Публичните институции са вече обилно заселени със служители с дипломи от бутафорни университети. Примерите за назначени 24-25 годишни хора с 3-4 магистратури от разни висши учебни заведения често могат да бъдат открити в медиите. Примерно, икономика от академичния феодал в Свищов, или документ от юридическия конвейер в Благоевград. Политиците непрестанно вадят бутафорни биографии, често с откровени измислици. Цели поколения от тях трябваше да си ги преправят след началото на прехода. Ако пък си поговорите с експерти по човешки ресурси веднага ще ви разкажат за непрестанното обезсмисляне на гледането на CV-та и липсата на съответствие между представяно и реално. Въобще всеобщото измисляне на биографии е вече част и норма от българското ежедневие.

Ускорената „модернизация“ на културното и историческо наследство е много коментирана, особено през последните месеци. Показателно е, че поне публично споровете между строителите на стара България и скептиците по-скоро завършиха с превес на първите. Притесненията за достоверност се представят като каприз, а императива за възраждане на историчност надделява. Това развитие не изненадва, защото зад него вече съвсем отчетливо прозира доста внушителна коалиция на заинтересовани, която включва публични власти, политици, индустрията, обслужваща еврофондовете, туристически интереси и присъдружните експерти, които легитимират начинанието. Тази коалиция не е ситуативна и няма да се разпадне лесно. Тя има не просто своите гръмогласни и просташки говорители, а солидни институционални и политически корени, които ще й осигуряват доминиращо публично присъствие.

Важен участник във функционирането на тази коалиция на интереси са градските, а и не само, публични власти. През последните години бяха документирани достатъчно примери за бутафорни възстановявания и фриволен микс от исторически факти, хрумвания и откровени измислици. Замисленият музей на света в Ново Село е може би най-фрапантното обобщение. Всъщност, плъзването към подобен процес е интересно и ще се засилва. Лекотата на навлизане на сглобената история идва и от превръщането на начинанието в елемент на градоустройствената „политика“, в част от хаотичните опити за запълване на пространствата, но не като осмислен управленски императив, а като функция на финансова наличност. По тази начин историческото се превръща в страничен ефект и така както е хубаво да има например ремонтирани централни хали не е лошо да се появи някой нов паметник, който да уплътни пространството и „да донесе малко радост на хората“.

Паметникът на Самуил е просто една пресечна точка на всичко това. Неговата полезност идва и по силата на политически императиви. Те варират от ситуативни удобства за по-стабилно управление и добро представяне на местните избори, до удовлетворяване на видимо нарастващата необходимост от идентичност или пък отнемането на инициативата от „лошите националисти“. Насищането на града с нови паметници услужливо замита и хаоса около някои от старите спорни такива. Устойчивото бездействие и мълчание около „паметника“ на съветската армия или този пред НДК продължават, а липсата на политическа воля за промяна е видима повече отвсякога. Няма да достигнем дълбочините на македонските комплекси, но като общество тръгваме по идентична пътека. Започваме да си играем на историческо Lego, вместо внимателно и методично да коригираме митове, да запълваме липси, да изваждаме скритото, да обогатяваме с интерпретации наглед познатото и да търсим споделено разбиране. Това обаче са действия, които ми се струват вече непосилни.