ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО - статия първа

Двадесет години след официалния провал на комунизма (подчертаваме определението официален, защото в действителност той винаги е бил провал), България, българското общество, българската нация, все още не са определили ясно отношението си към него. Или, казано на интелектуален жаргон, дебатът за комунистическото ни минало не се е състоял. Комунизмът не е осъден, нито оправдан.

Тази разкрачена интелектуална позиция има съвсем преки практически последствия. Тя е причината България да е това, което е – фасадна демокрация и най-бедната страна в ЕС. Защо тя за години не можа да направи това, което в Прага, Будапеща и Варшава сториха за месеци? Защо България няма своята "Пражка пролет" и своята "Солидарност", да не говорим за унгарското въстание или немската 1953?

Тези въпроси се задават от всички, но, за учудване, почти изключително риторически. Сериозните опити да им бъде отговорено са толкова малко, че с труд можем да посочим два.

Първият е на политолога Огнян Минчев (в. Литературен форум бр.4/1997). Според него причината е на първо място „в характера на балканските комунистически режими, сред които българският беше един от най-безогледните и жестоките”. В резултат България навлиза в промените през 1989 почти без опозиция и със силна комунистическа партия, решена да запази властта си.

Всичко това е вярно, и все пак не е цялото обяснение. Защото ражда нов въпрос: а каква е причината българският режим да е точно такъв, а не друг? Явно това не е простата случайност, след като и авторът отбелязва наличието на някаква регионална балканска закономерност.

Другият отговор е на медийният експерт Георги Лозанов (в. Култура, бр. 29/2009). Той посочва, че дебатът за миналото е жертва на медиите: „Те (медиите – б.а.) го разиграха не като преход от тоталитарно към демократично общество, а като преход от идеологическо към консумативно общество”. Казано на прост език, вместо да приобщават хората към ценностите на демокрацията, медиите са им говорили за ядене и пиене – любимите на българите критерии за истина.

Това е точно така, и отвратителният принос на огромната част от медиите за сегашното състояние на обществото не може да бъде отминат. Но то е само описание на част от технологията, използувана за да се достигне до това състояние. Наричаме медиите „четвърта власт”, но те не определят общественото развитие. Те само казват това, което хората искат да чуят. Изниква нов въпрос: какво кара хората да искат да чуят точно това?

И продължава да стои главният такъв:

„ЗАЩО СМЕ В ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ?”

За да напреднем в обяснението, трябва да излезем извън границите на страната и да разгледаме нейното поведение сред събратята й по съдба, и дори по-далеч – в подтекста на цялата европейска история.

Болшевишките режими в страните от Източна Европа след Втората световна война бяха наложени и крепени насилствено от СССР. Естествено беше това да предизвиква определена съпротива. По отношение на реакцията срещу политическата и идеологическа им зависимост тези страни могат да се разделят на две добре различими групи.

Към едната от тези групи можем да отнесем Полша, Чехословакия, Унгария и ГДР. Във всички тях се наблюдава периодична остра, включително и въоръжена съпротива срещу режима, водеща до необходимост от пряка военна намеса от страна на сюзерена СССР. В другата група такива прояви няма. Явление като Пражката пролет не се е случвало не само в България. Такова няма и в нейните съседи Румъния, Югославия  и Албания. Със сигурност можем да допуснем, че ако Гърция при някакво друго стечение на обстоятелствата беше станала също социалистическа страна, в нея също не би имало такова явление.

Нещо повече, две от тези страни – Югославия и Албания – бяха успели да излязат извън обсега на тежката съветска ръка и техните режими нямат оправданието, че са крепени от външна сила. (Понякога устойчивостта на режима в Югославия се обяснява с неговата относителна либерализация. Ако приемем това обяснение, то устойчивостта на албанския такъв ще трябва да обясним с точно обратното – недостига на свобода. В действителност, режима на Тито не се отличава принципно от останалите в Източна Европа.)

Ако извършим моментно наблюдение на историята в края на 1956, застанали на сръбско-унгарската граница, ще видим интересни неща. От едната страна на тази граница населението води същинска война срещу окупационните сили на СССР за да свали режима, в който живее. От другата й страна няма никакви окупационни сили, но никой не се опитва да промени режима и той пребивава в комфорт.

Веднага се вижда, че тази граница е част от цивилизационната граница, която разделя католическите и протестантски страни на Западна Европа от принадлежащите към православието източноевропейски народи. Това е линията между Финския залив и Адриатическо море, понякога наричана "Петербург-Триест", но би трябвало да се нарече „Петербург –Дубровник”, или, ако искаме да обхванем и Скандинавска Европа – „Петсамо-Дубровник”. Това деление се наблюдава не само между страните, управлявани от СССР като протекторати, но и в погълнатите и колонизирани от него територии - например, в Литва и Западна Украйна съществува дълготрайна активна съпротива срещу болшевизма, но не и в Молдова, която е от другата страна на линията.

Очевидно, това различие в отношението към болшевизма е цивилизационно обусловено. На изток от цивилизационната граница съществува по-голяма търпимост към болшевизма. Съмнения, че тази търпимост е пасивна, се появяват, когато стигнем до факта, че болшевизмът е руски продукт. А Русия донякъде е част от същата тази цивилизация. Следователно, причините за появата на болшевизма в Русия могат да бъдат ключ към изясняването на причините за неговата търпимост в останалата част от страните, принадлежащи към Православната цивилизация.

Болшевизмът е плод, израснал от семето на социализма, попаднало на руска почва. Защо идеите на социализма, които са западно творение, се осъществяват най-мащабно, присадени върху друга цивилизация? Обяснението може да се търси в особеностите на руската култура - различното й отношение към свободата, господството в нея на колектива над индивида или в това, че социализмът като месианско учение добре приляга на месианските настроения у руския народ. И все пак, това са само предпоставки, макар и отговарящи на нуждите на момента. Истинската причина е много по-съществена. Истината е, че болшевизмът е поредният руски отговор на предизвикателството, породено от срещата на Русия със Западната цивилизация.

Струва си да разгледаме този отговор по-отблизо.