МВР има дълги уши

Протестът срещу промените в ЗЕС, даващи възможност на МВР за безконтролно следене на моблините и интернет контакти, ще остане в историята като първата гражданска акция, постигнала определени резултати още преди да е проведена. Нека припомня – в преговори с подготвящите протеста неправителствени организации бе оттеглена идеята за интерфейс между МВР и мобилните оператори – като лично министър-председателя Бойко Борисов коментира тази стъпка назад с думите: "Няма да се навлиза в личното пространство на гражданите, а тази възможност ще се ползва при разследването на тежки престъпления", като в добавка призова българските граждани да не ходят на 14 януари пред парламента, защото „въпросът е вече решен”.

Днес можем с оснавание да се запитаме доколко е бил искрен в тези си изявления – и доколко просто е искал да предотврати първия граждански протест в рамките на своя  мандат. Защото се оказа, че вносителите на законопроекта са поставили мобилните оператори пред неизпълними условия: два часа срок за предоставяне на исканите данни -  и абсурдно високи глоби – от 30 000 до 300 000 лева, ако същите не бъдат спазени. С което са ги накарали да съжаляват за оттеглянето на поискания преди интерфейс – като дори някои от тях (представителите на Мобилтел) са изразили предпочитания към стария вариант на законопроекта.

Нещо по-лошо: спектърът от престъпления, за които МВР ще може да иска данни за мобилните и интернет контакти на гражданите, е разшширен до степен, че и без интерфейс ченгетата могат да следят когото си поискат. Въпреки че според чл. 34 от Конституцията “свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени”, а изключения се допускат “само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления”, вносителите са прегазили по най-безцеремонен начин конституционния текст, като са включили към казусите, в които МВР може да иска данни за контактите на определено лице, не само тежки, но и леки, че и чисто формални “престъпления”.

Типичен пример за това са тъй наречените “престъпления срещу авторските права” – една презумпция, която дава възможност на МВР да слухти за контактите на всеки, който сваля филми и музика от интернет (а това – за сведение на ченгетата, го прави всеки с компютър пред себе си, включително чиновничките от собственото им министерство). Друг – още по-драматичен пример, е тъй нареченото “престъпление срещу личността”, за което иначе се налага наказание до 6 месеца затвор (а не над пет години, каквато е дефиницията за “тежко престъпление”) – под този параграф може да се вмъкне всеки по-солен коментар в интернет-форумите. Да не говорим за други разтегливи дефиниции – като например “използване на език на омразата” или “разгласяване на държавна тайна”.

Другият застрашаващ гражданските права аспект на този законопроект е свързан с по-широкия обхват на фигурите, които могат да искат или да разрешават проследяване на мобилните и интернет контакти. Ако този закон влезе в сила, право да иска такова ще може всеки шеф на РПУ, а право да ги разрешават ще имат всичките 130 районни съдилища, вместо – както е досега – 28-те окръжни.

Най-драматичния въпрос обаче не е какви хитроумни помръдвания на дългите ченгесарски уши предвижда този закон – а защо се прави всичко това. Презумпцията, че липсата на възможности за слухтене пречи на борбата с престъпността, просто не издържа критика.

Първо: защото подобна дивотия няма никъде в цивилизования свят, а там все пак някак успяват да се справят с престъпността. Успяват и без такъв закон: например в 80-милионна Германия, където за целта са ангажирани около 50 000 служители на вътрешното ведомство. В 7,5 милионна България 60 000 служители на същото това ведомство не успяват. Изводът от тази съпоставка се налага сам по себе си: не успяват не заради липсата на дълги уши, а поради собствената им некадърност, немърливост и корупционни навици – както и поради липсата на реално правосъдие.

Второ: в България и сега се слухти повече, отколкото трябва. Само през 2009 г. и само от големите мобилни оператори са поискани 26 600 разпечатки. Със страшна сила стои отворен въпросът колко от тях са послужили за доказателство пред съда. Също: колко от тях са били фактор за налагане на ефективни присъди. И тъй като ефективността за набавяне на доказателства е някъде към 12%, а за налагане на присъди е в пъти по-малка, то с още по-страшна сила стои въпросът: ами останалите разпечатки къде са и защо са – кому са послужили и за какво?

Отговорът, струва ми се, е ясен: просто българските ченгета имат лошия навик да слухтят частно. Примерно в полза на икономическия шпионаж, за компроментиране конкуренцията на техни си “обръчи от фирми”, в полза на политическото разузнаване, и дори по поръчка на престъпни групировки. Това е техен бизнес – при това развиващ се още от зората на демокрацията.

Свръх всичко друго обаче – това е и неизчерпаем достъп до чисто политическа информация, и средство за политическо въздействие. Властта иска да знае какво мислят за нея българските граждани – и какво й мислят. Те пък от своя страна като знаят, че властта знае какво мислят, почват да мислят по-иначе, по-сговорчиво и по-верноподанически. Та това е цялата хватка – и по този начин “въпросът е решен” – както ни уверява Бойко Борисов.