Честито, г-н премиер

Поредният парадокс: правителството било решило да обяви нов професионален празник: 11 ноември, ден на... познайте до три. Ден на охранителя и частната охранителна дейност. Тази наистина забележителна и мъдра идея хрумнала на вътрешния министър Цветан Цветанов и скоро щяла да бъде обсъдена на правителствено заседание.

Длъжни сме да отбележим, че същата не е лишена от основания – има кой да празнува тази дата (която впрочем е и християнски празник – ден на Свети Мина) в България – със съответната чалга, миски и гърмене по тавана. Както съобщава вестник “Дневник”, според последните данни имало издадени издадени над 1150 лиценза на фирми от частната индустрия за сигурност, в които по официални данни работели около 60 хил. души.

Тази внушителна цифра дава известна представа за потайното материално израстване на българския народ. Щом има толкова много охранители, значи има и толкова много платежоспособни ВИП персони, които трябва да бъдат охранявани.

Как са станали платежоспособни тези господа, е отделен и многозначителен въпрос. Както и това дали техните гардове само ги охраняват или извършват някоя и друга паралелна дейност.

Дали се сещате кои бяха тези момчета, дето се очаква за в бъдеще да празнуват на 11 ноември? Такива едни дебеловрати, мускулести и с особено интелигентен вид, извадени от един и същи калъп – просто няма по какво да ги различиш един от друг. Както беше го написал в едно стихотворение Коста Павлов – “сякаш не от майка раждани/ а от някаква държавна институция”. (Сетете се сами коя беше въпросната “държавна институция”.)

Именно като охранителни компании започнаха борчетата и във ВИС, и в СИК, и разните там “каратисти” и отломки от славния отряд на баретите, събрани по-сетне около “Аполо – Болкан”. Охраняваха яко, хората ги обичаха и още с влизането им собствениците на магазини и кафенета вадеха писалките и подписваха договорите за охрана. Тези, които не подписваха, биваха убеждавани. С бухалки и други подръчни средства. Най-неубедимите просто гушваха букета.

Дребните собственици търпяха, търпяха – и най-накрая извадиха калема и си направиха нужните сметки. Сетне спуснаха кепенците и се присъединиха към целокупните трудови маси. България така и си остана без средна класа, без гражданско общество и прочее други буржоазни глезотии.

Истина е, че дебеловратите пионери на охранителната ни индустрия не само подписваха договори и развиваха мускули с размахване на бухалки, но понякога и наистина охраняваха. Например влаковите композиции с цистерни петрол, които заминава за ембаргова Югославия – и профучаваха през Калотина с такава скорост, че на зазяпаните български митничари им хвръкваха шапките.

По времето на Беров от това се печелеха наистина добри пари. Толкова добри, че по едно време стана тясно за всичките маймуни на този клон. Поради което мъжките момчета почнаха да се гърмят по софийските улици. Борчетата срещу каратистите, Маджо срещу Иво Карамански.

Войната завърши с някъде девет към едно в полза на Кръстника. Трупове, не голове. Част от тях паднаха при “приятелски огън” между барети и бопаджии, пратени да охраняват своите МВР-шефове, додето същите преговарят с хората на въпросния Кръстник.

В крайна сметка го поканиха на разговор в МВР и там героически го арестуваха и пъхнаха в кауша, за да не пречи на петролния бизнес на Мултигруп. Организиралите тази акция висши ченгета предупредиха обществеността, че негови джипове обикалят около министерството и не е изключено то да бъде нападнато.

Същите преди това бяха посъветвали българските граждани да не излизат по тъмна доба, защото МВР няма ресурс да гарантира тяхната сигурност. Въобще бяха едни славни времена на чести гърмежи и други форми на охранителна дейност.

Тогава Карамански казваше за своите противници, че били само малко по-умни от тревата. Може и да е било така в началото, но охранителната индустрия все пак претърпя дълга еволюция, нахитря и се преквалифицира. Охранителите станаха застрахователи, а интелектуално надарените между тях си поотрязаха и опашките, сложиха си бели якички, станаха банкери и честни, честити бизнесмени. Тъкмо същите днес са работодатели на охранителите от второ поколение.

Нещата наистина се промениха, макар и не чак дотам. Родната охранителна индустрия се усъвършенства, облагороди, узакони и т. н. – но все пак не забрави старите си традиции. Тъй де – можеш ли да отрежеш собствените си корени? Справка за нейния табиет и ресурс – последната самоковска кушия на баща и син Галеви (не “братята” от Първи частен град, а Юри Галев и едноименното му чадо).

Във връзка с това искам да подчертая, че хич не е случайно, дето инициативата за професионален празник на охранителя идва тъкмо от МВР. През целия двайсетгодишен период от развитие на охранителния бизнес се запазиха топлите връзки между вътрешното министерство и гилдията на българските охранители.

Което си е и разбираемо, и естествено – за огромна част от родните бодигардове МВР си е просто родна стряха. Борчетата целокупно се водеха там на щат – а останалите без съвременно превъплъщение ченгета от Шесто главно на ДС се разделиха на две: половината отидоха н НСБОП, за да се борят с организираната престъпност, другата половина пък реши да подкрепя същата в трудната борба за оцеляване – и мина от другата страна на барикадата. Е – и какво всъщност очаквате да се случи, когато и от едната, и от другата страна стоят стари бойни другари? Случи се именно очакваното – почнаха да работят заедно.

И тъй си работят и досега. Охранителите охраняват, а МВР и прокуратурата охраняват... тяхната невинност и праведност. Говорят си по тайни сгляди, както навремето топ-ченгетата си говореха с Карамански, додето охраняващите ги барети полицаи се избиваха помежду си – и както Румен Петков си хортуваше с братя Галеви край басейна на Алексей Петров.

Иначе си вършат работата – охраняват: вдъхновено, самоотвержено и съвсем не на шега. Как по-точно охраняват, можете да видите от тази снимка – табелата на нея виси на една ограда малко над Княжево, пред очите на минаващите туристи и местните ченгета. Същата табела може да бъде използвана като рекламен плакат и като емблема за охранителния бизнес в България.

По-важното е, че вече не са просто някакви анонимни, неорганизирани труженици на изнурителния охранителен труд. Вече си имат професионален празник – сиреч тяхната професия и мисия се признават официално от държавата.

Може би след някой и друг мандат от управлението на Генерала на народа можем да помислим дали този професионален празник не може да стане и национален такъв. Но това принадлежи на бъдещето – важното е, че днес вече си имаме ден, в който можем да се стечем пред “Дондуков” 1 и да извикаме дружно: “Честито, г-н премиер!” И този ден е 11 ноември.