ДОБРИТЕ ИДЕИ НА ПЪРВАНОВ И ДРУГИ ТАРАНТЕЛИ

• За личностите на един президент, икономическите досиета на прехода, участието на България в ПРО  

Пламен Асенов, политически кометатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица” – Пловдив 

Има една психологическа теория, според която, когато казвам “аз”, под това се крият всъщност няколко различни “аз”-а – “аз”-ът, който съм, “аз”-ът, който си представям, че съм, “аз”-ът, който казвам, че съм, “аз”-ът, който събеседникът ми смята, че съм, “аз”-ът, който той си представя, че съм, в момента, когато му казвам “аз”. И така нататък. В тази поредица неизбежно съществува един “аз”, който смята, че всичко това са глупости. И един друг, според когото всичко това не са глупости. Психиатрите твърдят, че шизофренията се получава, ако е раздвоено първото “аз”, базисното – защото оттам нататък всичко останало не просто се умножава по две, а се повдига на втора степен и работата става твърде сложна за пресмятане. Още повече ако въпросните “аз”-ове решат да потанцуват тарантела.

Какво се случва обаче, когато базисното “аз” е не раздвоено, а разтроено? 

Към този иначе мъдър, но невесел въпрос ме наведе текстът на едно интервю, с което президентът Георги Първанов ощастливи неотдавна слушателите на “Дарик радио”, а оттам и всички нас. Казаното от него също е мъдро, без да е весело.

Не е весело, доколкото в интервюто има признаци за разтроение на личността – понякога президентът отговаря просто като президент, понякога като човек на име Георги Първанов, а понякога и като човек с псевдоним “Гоце”. И е мъдро, защото той очевидно успява да съчетае тези три “аз”-а, без това да му създава вътрешни психологически проблеми. Поне не такива, които да му личат външно. Как точно се реализира това съчетание се вижда още в самото начало на интервюто, с първите три изречения.

На въпрос на водещия дали подкрепя операция “Октопод” и на чия страна застава, както попита неотдавна Иван Костов, президентът най-напред изразява чисто човешка радост в качеството си на лицето Георги Първанов – “Доживяхме Иван Костов да ме пита дали подкрепям главния прокурор”. Тук нещата звучат, сякаш Първанов наистина едва е дочакал Костов да го попита и а-ха да му отговори.

Второто изречение обаче не е отговор, а гласи: “Това, разбира се, е една интересна еволюция”. В случая президентът очевидно има предвид някаква еволюция на Костов, не своята собствена. Но с иронията в тази реплика, точно както правят Гоце и колегите му, той се опитва да внуши за пореден път на публиката, че на Костов никак не му е чист косъмът, без тутакси да обясни защото точно не му е чист. И без да е обяснил когато и да било.

Едва при третото изречение президентът вече се произнася като президент: “Никога не съм имал колебания, винаги съм подкрепял действията на вътрешното министерство, дори съм настоявал за по-голяма настойчивост”.

Е, сред публиката със сигурност има една част, която винаги вярва на думите първанови, каквито и да са те, и друга част, която никога не им вярва. Така че няма повече да коментирам отделни негови реплики, а ще се спра на по-съществените му идеи и позиции, споделени в интервюто.

Веднага трябва да отбележа, че аз останах възхитен от смелостта и готовността на президента Първанов, независимо в качеството на кое свое “аз” се изявява в отделните моменти, да лансира важни общественополезни идеи. Например идеята да се отворят и прочетат икономическите досиета на прехода и да се види кой кой е. Вярвам, че за цялата българска и международна публика би било интересно да се разбере какво точно се случи с фирмите, създадени още преди 10 ноември 1989 г. от тъй нареченото Научно-техническо разузнаване, както и с хората, които ги управляваха и управляват. Кой не би желал да узнае също как и от кого точно покойният Илия Павлов още по комунистическо време получи разрешение да нареже една стара бойна подводница и да я продаде за скраб в Малта, от което да натрупа първия си милион. Как една нощ Христо Александров си легна сервитьорче, а осъмна банкерче. Как грабежът при Беров подготви грабежа при Виденов и къде се разпука системата. Откъде президентският приятел и съветник, покойният Емил Кюлев, получи парите, с които да основе поредица от банки – защото така пък може и да стигнем поне до намек за това, че който му даде парите, той похарчи него лично впоследствие. Можем да стигнем дори до въпроси и имена, които и в момента висят във въздуха със страшна сила – например за топлата бизнес-връзка между самия президент, президентския съветник Борислав Борисов и ченгето-мутра Алексей Петров.

Но ако се съди по казаното в интервюто, президентът Първанов всъщност няма предвид да се отива чак дотам. Толкова широк обхват на прочетени икономически досиета би бил антипродуктивен, вероятно защото ще се отвори прекалено много работа на МВР и прокуратурата, а и затворите може да се окажат тесни. Затова той ясно показва какъв обхват има предвид – досиетата на прехода и приватизацията,  свързани единствено с управлението на СДС и Иван Костов. И конкретно – кой продаде “Кремиковци” за един лев.

Но тази идея също не е лоша, особено ако се отговори достатъчно ясно и на въпроса не само кой, но и защо продаде “Кремиковци” за един лев. Тогава пък хората в България може да разберат нещо повече за икономическия волунтаризъм и престъпната безотговорност като цяло на бившия комунистически режим, който изгради един безсмислен и изначално губещ комбинат, за количеството наши и на нашите родители пари, упорито наливани десетилетия в него от държавната хазна, вместо обратно, той да налива в хазната, за източването му в първите години на прехода.

Всичко това вече в края на 90-те, при Иван Костов, беше довело до там, че единият лев от продажбата на “Кремиковци” си беше чиста печалба. При това, без дори да калкулираме факта, че иначе комбинатът трябваше веднага да бъде закрит и БСП, начело с Първанов, който преди да бъде социален президент беше социален партиен лидер, щеше да оглави широка вълна от социално недоволство на хиляди работници, останали на улицата. Само до това му беше на Иван Костов по времето, когато трябваше да стабилизира България след разрухата, оставена от правителството на същата тази БСП, начело с Жан Виденов. И с Първанов като шеф на Парламентарната група на левицата.

Не защитавам Костов. В случая говоря само за “Кремиковци”, защото президентът Първанов не е попитал никога досега, а вероятно и никога няма да попита, както аз бих направил, защо Костов продаде “Нефтохим” на руснаците, а не на някой, от когото България не е и без това силно енергийно зависима. Но това е друга тема. Или не, доколкото пак е част от икономическите досиета на прехода.

Втората значима идея, която президентът Първанов споделя в интервюто си, е неговата подкрепа за съпричастносттта на България по един или друг начин към изграждането на американската система за противоракетна отбрана /ПРО/. Наистина, тази идея е сбутана малко срамежливо към края на интервюто, изразена е не съвсем ясно и категорично, при това отговорът му идва след поне три настойчиви въпроса на водещия. Но все пак – Първанов подкрепя ПРО. Той признава, че заплаха от терористични атаки с ракети наистина има и че е добре България да попадне под този колективен щит.

Въпрос на спекулации са забележките, че президентът не формулира ясно тази си позиция по време на продължилата цяла седмица размяна на реплики между разните български, американски и руски официални и полуофициални лица. Той не я формулира дори когато страната имаше нужда достойно да се противопостави на руския натиск, а го направи едва когато се разбра, че всъщност май говорим не за разполагане на елементи от ПРО, а само за това дали България ще попадне под защитата на системата.

Все пак няма как човек да не се запита – ами ако САЩ наистина бяха поискали от нас да разположим ракети или радар някакъв. Какво щеше да каже и как щеше да се измъкне от ситуацията Георги Първанов хем без да се противопостави на близките на сърцето си руски интереси, хем без да скъса окончателно българския документ за достъп до тайните на НАТО? Защото нямаше как да мълчи до безкрай, нали?

Трябва да си призная, че донякъде с добро око гледам и на третата важна тема, по която президетът Първанов се произнася в интервюто за Дарик и за която говори сравнително малко, но казва много – темата за руските енергийни проекти в България. По нея той прави следното признание: “Аз съм доволен, че тази дискусия, която имахме в началото на мандата на правителството, практически доведе до формирането на една относително близка, да не кажа единна, позиция по големите енергийни проекти”.

Не ме разбирайте погрешно, категорично не съм съгласен, че единната позиция на премиер и президент по тези проекти е добра за страната. Обратно, смятам, че е много лоша. Но удовлетворението ми в случая не е същностно, а чисто лично и професионално. То идва от факта, че съществуването на такава единна позиция публично и най-официално вече се признава – нещо, което пиша и говоря от доста време, но за което адептите на Борисов досега ме критикуват, че не е истина и че той няма как да влезе в сговор с президента.

Иначе лансираната от президента идея за строителството на “Белене” да се привлекат не само големи западни инвеститори, които очевидно се назлъндисват, но и балкански, от Сърбия и Македония, ми изглежда направо трепач. Най-вече защото това е начин веднага да се утрепе заяждането на всякакви наши и чужди критици, че руското участие в централата ще си бъде чисти сто процента. Но това са заяждания от страна на личности с радвоено съзнание, а те трудно схващат величието в мисленето на онези с разтроеното – особено ако въпросното величие се пада по средата на някоя политическа тарантела.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

От: http://asenov2007.wordpress.com/