ПРОГРАМА ЗА УПРАВЛЕНИЕ И РАЗВИТИЕ НА

Проф. дин Светлозар Елдъров

ИНСТИТУТА ПО БАЛКАНИСТИКА С ЦЕНТЪР ПО ТРАКОЛОГИЯ

Проф. дин Светлозар Елдъров

БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЧНА ХУМАНИТАРИСТИКА

ЗА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ

На фаталната дата 13 ноември 2009 г. финансовият министър Симеон Дянков произнесе фаталната фраза за „феодалните старци” от БАН. Академичната научна общност се почувства дълбоко възмутена и обидена от това прозвище. И с право – да те нарекат „старец” на 54 години (колкото е средната възраст на учените в БАН и на колкото съм аз) наистина е обидно и несправедливо. В началото на ХХІ в. тази възраст не е предел на физическа и социална активност, каквато действително е била само преди една – две генерации , а начало на нов, по-различен и дори още по-динамичен период от живота на съвременния човек. Но ако министър Дянков сгреши със „старците” (да му е простено, млад е още, има какво да учи), то с „феодалните” се оказа безпощадно точен. Трябва да си слепец, глупец или подлец, за да не видиш, разбереш или признаеш, че актуалният управленски модел на БАН действително е сходен или идентичен със средновековните феодални отношения, както ги познава историческата наука. Исторически оправдано и научно обосновано е той да бъде дефиниран като „академичен (нео)феодализъм”. В този смисъл в репликата на финансовия министър нямаше нищо обидно и възмутително. Обиден и възмутителен е само фактът, че този управленски модел може да стои в основата на БАН – институцията, която олицетворява интелектуалния потенциал на българската нация, родена е от най-чистите демократични пориви на Българското възраждане и точно през 2009 г. отбеляза 140-годишнината от своето създаване!

МОДЕЛЪТ „ГАРАБЕДЯН”

ИЛИ АНАТОМИЯ НА АКАДЕМИЧНИЯ ФЕОДАЛИЗЪМ

Народнатата мъдрост, отразена в безброй поговорки, е дала практически съвети и морални наставления за всякакви казуси от живота на индивида и колектива. Една такава поговорка предупреждава за някои вродени или придобити недостатъци на националните управленски модели: „В България и на ангела да дадеш власт, пак ще му пораснат нокти”. Затова, когато във Възрожденската епоха изграждаше първообраза на своите национални институции, народът мъдро ограничи ръководителите си с мандати. Дори за духовния си глава, Екзархът, той предвиди такива, като един вид превенция срещу съблазните на властта. Вярно, веднага след Освобождението висшето духовенство намери начин да се освободи от ограниченията на мандатността, но пък с това обрече църквата на обществена маргинализация, чиито крайни резултати днес са пред очите ни. На обществена маргинализация се самообрече и БАН, след като през 2002 г. извърши покушение срещу собствените си демократични устои и традиции, като премахна ограниченията на мандатността. Това, а не репликата на Дянков е първопричината за публичното обругаване и дискредитиране на БАН.

Два последователни мандата по четири години, какъвто беше управленският максимум по стария устав, сами по себе си представляват голяма саможертва за онзи учен, който заедно с научните си занимания реши да се нагърби и с административна дейност. Ако е по-всеотдаен и добросъвестен, и те са достатъчни да го похабят и като учен, и като човек. А какво да кажем за три или четири мандата? Може ли директор на научен институт или ръководител на секция след това да твърди, че все още е пълноценен и дееспособен учен? Дори и да може, сигурно ще плати скъпа цена със здравето си.

Значи, прекомерната власт вреди на добрия учен и на истинската наука. Но какво да кажем тогава за хипотезата, когато и без да е засвидетелствал по установения ред своите научни възможности и качества, някой управлява научен институт четири или пет мандата? Може да звучи невероятно, но БАН познава и такъв управленски модел. Той се олицетворява от Института по балканистика и неговия директор ст.н.с. ІІ ст. д-р Агоп Гарабедян.

Едва ли има друго академично звено, чийто директор за 20 години и 4 мандата да не си е направил труда да придобие по-висока научна степен и звание, за да съответства по ранг и авторитет на ръководителите на сродни български и чужди институти. Със сигурност обаче няма директор на институт от хуманитарното наравление на БАН или дори редови учен – историк, който за две десетилетия да не е написал или издал поне една нова научна монография. Фактът, че такъв учен може да бъде несменяем директор на академичен институт, е скандален сам по себе си.

Още по-скандални обаче са обстоятелствата, при които г-н Гарабедян зае отговорната длъжност за поредния мандат. На последната процедура за избор на директор през 2007 г. той спечели едва 9 гласа от над 40 учени, а от петчленната експертна комисия му гласува доверие само един. Отношението на собствените му колеги и на компетентните експерти е най-добрата атестация за действителните управленски и научни качества на въпросния директор. С какви мотиви председателят и Управителният съвет на БАН му повериха управлението на научното звено е въпрос, чийто отговор учените от Института по балканистика и досега не са получили.

Най-скандалното в модела „Гарабедян” обаче е самото допускане на възможността за неговото появяване, в създаването и подхранването на условията за съществуването и пребъдването му в продължение на две десетилетия, в арогантните послания, които протагонистът и покровителите му излъчват.

Във всички досегашни „избори” (циничен евфемизъм, който прикрива порочния механизъм на самовластие в БАН), заедно със ст.н.с. ІІ ст. д-р Гарабедян винаги са издигали своята кандидатури и учени, които са си направили труда да придобият най-високите научни степени и звания (професор или ст.н.с. І ст. дин). Резулттатът винаги е бил един и същ – заповед за назначаването на Гарабедян за директор на Института по балканистика.

Във всички досегашни „избори” редом до - учтиво казано - скромната научна продукция на Гарабедян винаги като изобличителна алтернатива са стояли научните библиографии на другите кандидати, плод на дългогодишен труд и лични жертви, но оценени по достойнство от българската и международната наука. Резултатът винаги е бил един и същ – заповед за назначаването на Гарабедян за директор на Института по балканистика.

Във всички досегашни „избори” Агоп Гарабедян е представял управленска програма, която никога не е изпълнявал, а именно - обявяваната като стратегическа и първостепенна задача на Института по балканистика да напише и публикува една академична История на балканските народи. Такава обаче и до днес няма. Вместо да му се потърси сметка за неизпълнените обещания, които в ретроспективата на многократния си рецидив изглеждат като безочливи лъжи, резултатът винаги е бил един и същ – заповед за назначаването на Гарабедян за директор на Института по балканистика.

Посланието е пределно ясно и смразяващо зловещо – научните степени и звания нямат никакво значение, научният труд не се цени, креативността и инициативността нямат място в БАН; в БАН има място, цени се и е от значение само и единствено готовността сляпо и безпрекословно да служиш на Централното управление на БАН. Това е основният елемент на академичния феодализъм – самодържието, т. е. властта като източник, основа и цел на самата себе си. Единственият критерий за получаване на академична длъжност е отношението на кандидата към властта и към носителите на властта. С този критерий в годините на прехода беше селекционирано едно несменяемо управленско съсловие, което изопачи демократичните принципи, обсеби всички институции и похити традицията, авторитета и мисията на БАН.

Тъкмо заради източника на своята власт ст.н.с. ІІ ст. д-р Агоп Гарабедян успешно доразви управленския модел на БАН и превърна Института по балканистика в класическо феодално владение. Явно със знанието и одобрението на своите сюзерени той не само премахна ограниченията на мандатите за изборните административни длъжности, но дори отмени самия избор. В нарушение на Устава на БАН, според който ръководителите на научните структурни звена (секциите) на постоянните научни звена се избират от Научния съвет за срок от четири години по предложение на членовете на съвета и/или на учените от структурното звено (чл. 41, ал. 2), Гарабедян еднолично и самоволно започна да назначава „изпълняващи длъжността” ръководители на секции. Освен че най-брутално пренебрегна правата и мнението на учените, по този начин той създаде неуставни връзки на зависимост, които допълнително спънаха научния и колегиалния живот на института

„Гарабедян може и да не е голям учен, но е голям мениджър” – може би така ще кажат неговите сюзерени, в опит да оправдаят създадения и натрапен от самите тях управленски модел. За тяхно съжаление мениджърските „успехи” на А. Гарабедян са по-жалки дори от научната му продукция. Защото:

1/ Само допреди няколко години Институтът по балканистика имаше над 45 учени и разполагаше с двама представители в Общото събрание на БАН. Благодарение на „успешната” мениджърска дейност на Гарабедян Институтът остана с един представител. Естествено Гарабедян.

2/ Научният съвет на Института по балканистика имаше най-висока акредитация от ВАК и разполагаше с правото да присъжда научните звания „старши научен сътрудник” ІІ и І степен. Благодарение на „успешната” мениджърска дейност на Гарабедян това право беше загубено.

3/ Ако със своите заплати учените в БАН са като парии в сравнение с колегите си от университетите, то учените в Института по балканистика са като парии в сравнение с колегите си от Института по история например. Благодарение на „успешната” мениджърска дейност на Гарабедян при равен труд разликата е от около 50 до 100 лв според съответните степени и звания.

4/ Едва ли има институт от БАН, който да не разполага със собствен сайт. Освен Института по балканистика, разбира се. Благодарение на „успешната” мениджърска дейност на Гарабедян Институтът е лишен от възможността да присъства със собствен научен облик във виртуалното пространство и да популяризира научната продукция на своите учени, въпреки че дълго време беше плащана заплата на специално наето лице за тази цел.

Да оставиш едни най-добрите учени да се разбягат, да допуснеш повереното ти научно звено да деградира, да осигуряваш за себе си всички възможни облаги, а колегите ти да бъдат с мизерни заплати, да ги лиши от възможността поне да представят плодовете от научния си труд – това са резултатите от „успешната” мениджърска дейност на Гарабедян, която обаче трябва да е високо ценена от ръководството на БАН, щом го удостоява с мандат след мандат.

Като управител на феодално имение (институт), предоставено му на изполица, А. Гарабедян присвои ръководството и на повечето научни проекти в Института по балканистика по линия на международния обмен, въпреки че не притежава научна компетенност по разработваните от тях теми и въпреки че в научното звено има достатъчно национално утвърдени и познати зад граница учени с по-високи научни степени, звания и авторите. Така стана с международните проукти с научни институти в Русия, Украйна, Полша, Румъния и Сърбия, но е възможно да има и други.

Освен че се удостои с научното ръководство на толкова много проекти, А. Гарабедян еднолично определя участниците в повечето от тях и държи в неведение членовете на Научния съвет за постигнатите резултати. По този начин най-важните механизми за научноизследователска работа и за изпълнение на уставните цели на БАН остават неизползвани и дори още по-лошо – компрометирани. С арогантността на самозабравил се феодал той предостави възможност на своята партньорка Румяна Комсалова, която не работи в системата на БАН, да гастролира в чужбина в рамките на международните проекти на Института по балканистика.

Как Гарабедян консумира научните проекти на Института по балканистика отлично илюстрира поведението му по време на международната научна конференция „България и Русия – между признателността и прагматизма”, проведена на 28 февруари – 3 март 2008 г. в София, в която взеха участие над 20 българисти и балканисти от Руската академия на науките и най-авторитетните руски университети, както и около 50 учени от България. По споделеното мнение това беше най-значимият научен форум на историците от двете страни за последните двадесет години. Въпреки че Гарабедян ръководи двустранния научен проект с Института по славяноведение при РАН, чийто директор се отличи с ярко присъствие в конференцията, самият той не намери за необходимо да участва с научен доклад, но пък не пропусна възможноста да се появи на коктейла. За съжаление подобно поведение не остава незабелязано и уронва престижа не само на отделната личност, но и на институцията, която му е поверена да управлява и представлява.

Подобни коктейлни представления са най-безобидната черта от управленския репертор на А. Гарабедян. По-голямо внимание от страна на заинтересованата и компетентна публика би трябвало да предизвика неговият индивидуален стил в управлението на финансите и материалните активи на Института по балканистика, стига някой да успее да повдигне булото на непроницаема секретност, с което са старателно повити. Затова сега мога само да запитам:

1/ Как може да се прецени дали получаваните приходи от имотите на Института отговарят на пазарната им стойност, след като (доколкото въобще е известно) те не са отдадени с договор под наем, а постъпват под формата на дарителство?

2/ Законно ли е заявените предварително и отпуснати целево средства от бюджета на БАН за изплащане на възнаграждения на рецензенти на дисертации и процедури за придобиване на научни степени и звания в Научния съвет по балканистика да не се изплащат по предназначение, а да отклоняват и използваш за други цели?

3/ Морално ли е във време на финансова криза да се възползваш от служебното си положение и да платиш с няколко хиляди лева институтски пари разходите за лечение, което не е резултат от трудова злополука?

Разбира се, тези и други подобни въпроси, свързани с управлението на финансите и имотите на Института по балканистика (спестявам си институтските легенди за есплоатацията на Творческия дом в Чепеларе) сега за сега са само реторични, но ще се превърнат в реални и ще получат отговор в най-скоро време.

Анатомията на академичния феодализъм изобщо и на модела „Гарабедян” в частност няма да бъде пълна, ако не се разкрие и неговата още по-тъмна и срамна страна. От страх, малодушие или просто безисходица мнозина учени преклониха глава, други бяха купени с административни длъжности, трети накарани да замлъкнат или просто прогонени от БАН. Потъпкването на всяка помисъл за промяна и алтернатива и охраната на статуквото бяха едни от основните функции на академичния феодализъм и неговото войнство. Ръководството на БАН оставаше глухо и сляпо за своеволията на Гарабедян, както вероятно и за деянията на евентуалните му клонинги в други институти. Нещо повече, когато през април 2009 г. оповестих публично пред Втория национален форум за науката зловредните последици от отмяната на мандатите и преяждането с власт, а в докладна записка до председателя на БАН подробно изложих същността на управленския модел в Института по балканистика, единственият резултат беше, че вместо да му се потърси сметка, на Гарабедян беше предоставена възможност да замете и прикрие следите от злоупотребите със служебното си положение и постфактум да преоблече едноличните си решения с легитимитета на крепостническия вот. Сляп и глух остана и председателят на Общото събрание на БАН, когато през октомври с.г. с докладна записка му обърнах внимание върху скандалното съществуване на модела „Гарабедян”.

Давам си сметка, че за мнозина, дори за онези, за които науката е и призвание, а работата в БАН не е социално оцеляване или тягостно очакване на пенсия, а лична, обществена и национална мисия, всичко споделено дотук може да се стори маловажно или пристрастно. Голяма работа, ще кажат едни, че директор се разпореждал с научен институт като с бащиния – та нима същото не се случва в къде къде по-важни държавни институции. Много важно, ще кажат други, че някой се разходил с любовницита си в чужбина или се възползвал от служебното си положение – та нима не го правят и по най-високите етажи на властта. На кой му пука, ще кажат трети, че някой отменил мандати или погазил демократични принципи – та нима клиентелизмът и лобизмът не триумфират вече като на парад през живота на съвременното българско общество.

Но дори общественият или личният непукизъм и релативизъм имат предел и той свършва (или трябва да свършва) там, където започва националният интерес. Никой не може да безчести и да се гаври с българската наука. Безчестие и гавра с българската наука изобщо е да се разпореждаш с нея като с феодално имение или спахилък, а към учените като към крепостници и рая. Защото накрая някои по неволя или по предразположение действително ще станат такива.

АПЛОДИСМЕНТИТЕ НА НАСТРАДИН ХОДЖА

ИЛИ ЗА ОЦЕНКАТА НА ЧУЖДИЯ ОДИТ

„Хаир олла

Оджата възпитавал децата, кога кинхе, децата да ръкоплескат и да казват: „Хаир олла!” (Наздраве) И така те свикнале с тая работа. Един път той ги накарал да го вържат да слезе в кладенеца да налее вода. Спуснале го те, он налел стомната и им казва здраво да теглят нагоре. И като го изтеглиле нагоре, като изскокнала главата му на слънце, он кихнал, а они приплескале с ръце – нали така ги учил – и зеле да викат: „Хаир олла!” И опуснале въжето. Он паднал на дъното чак и казал:

- Отсега нататък, и да киам, и да кашля, нема да ръкоплескате вече!”

В ъ л ч е в, В. Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Из историята на българския нроден анекдот. С., Издателство на Българската академия на науките, 1975, с. 209.

Миналата година приблизително по същото време (06-13.07.2009) цялата Академия тръпнеше в състояние на сладостно-болезнено очакване, сравнимо с предродилните контракции на позакъсняла първескиня – в институтите течеше международен одит от чуждестранни експерти! Възможно е ръководството на БАН действително да се е надявало тази инициатива да спомогне за преодоляване на слабите места и да насочи усилията на академичната научна общност към утвърждаване ролята и мястото на Академията като национален научно-изследователски център. Сигурно затова поизбърза малко с поздравленията до директорите на постоянните научни звена за успешната подготовка и представяне.

Впоследствие се чуха различни версии – и за цената на оценката, и за нейната стойност. За колко точно стотин хиляди евро е ставало въпрос и от какви точно фондове били парите, едва ли е от значение за някой с мизерната заплата на българския академичен учен. Колкото и да е струвало и откъдето и да са били парите, от тази по неволя маргинална гледна точка всичко би могло да се обобщи с думите „много” и „разхищение”. Само мисълта колко нови научни пространства са могли да бъдат овладени, ако тия средства бяха инвестирени в българската академична хуманитаристика, е достатъчна да прободе истинския учен право в сърцето. От резултатите на одита обаче сигурно са потръпнали дори бронираните с административния уют сърца на академичните чиновници от ЦУ на БАН. Защото - озвучена от многото „ура” и „олеле”, които последваха оповестяването на резултатите от одита - оценката на външните експерти прогърмя като аплодисментите на Настрадин Ходжа и едва не запрати Академията, или поне хуманитарния й дял, на дъното на кладенеца. С каквито и евфемизми да се коментира, заключението на международните експерти, че институтите в областта на обществените и хуманитарните науки „се очертават като особено проблемни”, най-вече заради „криворазбраната идея, че по условие имат за цел да защитават националната идентичност, и не подхождат достатъчно критично”, би трябвало да пукне тъпанчето на българския учен и гражданин, ако обществената акустика у нас беше малко по-чувствителна. Представям си как би прозвучала и как би се приела такава оценка в Гърция или Турция например. Съмнявам се обаче дали и най-смелият и независим европейски ескперт би си позволил да я даде и съобщи.

Не приемам опитите на някои от директорите на най-слабооценените институти да интерпретират резултатите от одита в контекста на международния заговор срещу българската национална идентичност. (Дали такъв съществува – да потвърдят или отрекат компетентните институции). Но че някои от критиките на международния одит са индиректно насочени към основополагащата уставна цел и стратегическите задачи на БАН, не подлежи на съмнение. Защото „националните традиции и интереси” и „духовните и материалните ценности на нацията”, „природата, историята, културата, езика, обществената система на България” и „приносите на нацията към световната цивилизация”, за които става въпрос в Устава на БАН, научно отразяват не част, а целия фундамент на националната идентичност. Да се твърди, че учените от хуманитарното направление, които защитават българската национална идентичност, правят това по криворазбрани подбуди, и априори да им се вменява недостатъчна критичност, е - меко казано – неакадемично, нетактично и неетично.

По-склонен съм обаче да интерпретирам проблемите на БАН изобщо и резултатите от одита в частност не в дискурса на международния заговор, а в контекста на „Репортажа за трите хаш” на Валери Петров (цитирам по памет): „Не е вражи саботаж, а е роден забутаж, недоглеж и недознаш на Някой Некадърник Наш, скрит под кадров камуфлаж”. И в този случай моделът „Гарабедян”, като персонификация на академичния феодализъм, за съжаление пак изпъква като неопровержимото доказателство.

С голям срам и с голям страх сред учените в Института по балканистика се мълви, че наш колега, български учен, крие българското си име и се представя под друга самоличност в чужбина. При това не кой да е, а научният секретар, лично издигнат от Гарабедян за такъв, усърдно лансиран от него по най-високите етажи на академичното управление и напоследък официално назначен пак от него за заместник-директор и и.д. директор. От гледна точка на личната си научна кариера той може би има по-големи шансове за признание и успех в чужбина и конкретно в Турция, като се представя с името „Орхан Салих”, а не с името „Орлин Събев”. Независимо дали е знаел или не за това превъплъщение на своя най-верен сътрудник, цялата отговорност пада върху директора на Института по балканистика. И на онези, които са му осигурили управленския комфорт. На Гарабедян и на неговите покровители и по право и по достойнство се пада и отговорността за оня (за радост вече бивш) член на научния съвет на Института по балканистика, който с авторитета на най-високите си научни степени и звания не се посвени да се включи в хора на отрицателите на народната саможертва през Априлското въстание и да се превърне в апологет на теориите на Йован Цвиич по отношение на българското население в Македония и Поморавието. На същите се пада и отговорността за осуетените и пропуснати възможности Институтът по балканистика да развива своя голям научен потенциал в съответствие с националните ценности и интереси, както повелява уставът на БАН, а не както ги разбира Гарабедян. Защото и това е пряко, логично и закономерно следствие на академичния феодализъм – щом веднъж си потъпкал или си позволил да се потъпкват демократични принципи, ще станеш свидетел или съучастник и на погазване на нещо още по-свято – на национално достойнство. Дори една по-висока оценка от международен одит не заслужава такава цена. Хаир олла!

БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЧНА ХУМАНИТАРИСТИКА

ЗА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ

Като алтернатива на академичния феодализъм, олицетворяван от модела „Гарабедян”, предлагам:

1/ Продължаване на реформите в БАН с цел възстановяване и развитие на демократичните принципи на организация и управление на академичната наука. Първо и най-важно условие за това е утвърждаването и разширяването на изборното начало и ограничаването на мандатността за всички ръководни органи и длъжности в БАН и в научните звена до два последователни мандата. Впрочем ограничението на мандатността, за което преди година пледирах в докладните записки до председателя на БАН и председателя на Общото събрание на БАН, буквално от дни вече е факт. Това обаче трябва да бъде само началото на истинските реформи и преструктурирането на БАН.

2/ Важна стъпка по този път трябва да бъде прехвърлянето на академичната автономия към научните направления. Хуманитарното направление специално трябва да се превърне в средоточие на академично самоуправление с председател, управителен съвет, общо събрание на учените. Само по този начин могат да бъдат уравновесени централизаторските стремежи отгоре и институтския партикуларизъм отдолу, с други думи да бъдат разклатени и разрушени двете опори на академичния феодализъм – автократичните стремежи и крепостническите нагласи.

3/ Автономното хуманитарно направление не само трябва да бъде първостепенен разпоредител на бюджетни средства, но финансирането му в никакъв случай не бива да бъде организирано на пазарен принцип, както при другите направления и институти. Финансирането на българската хуманитаристика трябва да бъде стратегически приоритет на българската държава. Външното финансиране от страна на бизнеса или от проекти и фондации може да играе само помощна роля, която не освобождава държавата от нейните отговорности към академичната хуманитаристика. Мисията на българската академична хуманитаристика е да се развива като фундаментална и приложна наука за съхраняване, утвърждаване и обогатяване на българската националната идентичност, а българската национална идентичност е част от българската националната сигурност и заслужава същото отговорно и ангажирано отношение от страна на държавата, както отбраната например. Да се очаква българската историческа наука да носи печалба за държавния бюджет е все едно да се иска от българските мироопазващи контингенти да се връщат от чужбина с плячка.

4/ Преструктурирането на научните звена на автономното хуманитарно направление трябва да се осъществи не под формата на набързо скалъпени академични ТКЗС-та и АПК-та, а според предмета и периода на научните изследвания. В този смисъл Институтът по балканистика не може да съставлява едно организационн тяло с Центъра по тракология. Институтът по балканистика обаче не може да продължи да съществува и по организационната си структура от 60-те години, която отразява други политически, идеологически и оперативни реалности в страната и в света. Научните звена на хуманитарното направление трябва да бъдат мобилни и динамични, да не закрепостяват учените, а да улесняват интердисциплинарността на научните изследвания. В този смисъл преструктурирането на Института по балканистика, Института по история и Центъра по тракология трябва да се извърши синхронизирано и по начин, който да интегрира по-добре научните интереси на траколози, медиевисти, османисти, възрожденци, специалисти по нова и най-нова история, националния въпрос и пр. (Впрочем приблизително такъв беше първоначалният проект, саботиран и отхвърлен от единния фронт на статуквото).

5/ Преструктурирането на Института по балканистика, Института за история и Центъра за тракология не бива да става с тежеста на чужди грехове и с критерия на чужди оценки. То трябва да произтича от реалното състояние на научния потенциал, стратегическите приоритети на българската академична хуманитаристика и строгата оценка според критериите на уставните цели на БАН, т. е. от гледна точка само и единствено на българските национални интереси. Учени, които не работят за България и българските национални интереси, или работят против България и българските национални интереси, нямат място в БАН.

6/ Ликвидиране на обективните и субективните условия, които пораждат и подхранват управленски модели от цитираната типология. Пълна финансова ревизия на всички приходи и разходи на Института по балканистика за последните 20 години. Реституиране на международните проекти на истинските учени, специалисти по съответните проблеми. Ограничаване на администрацията до възможния минимум. Възвръщане на достойнството и българския учен чрез справедливо заплащане на висококвалифицирания му труд.

Преди осем години кандидатствах в конкурса за директор на Института по балакнистика. Постфактум няма да си позволя да кажа: „Ако ме бяха „избрали”, т.е. назначили, щах да се справя по-добре!” Като препрочитам обаче програмата си оттогава, няма как нескромно да не призная, че повечето от онова, което съм предлагал, е било по-добро от онова, което се случи. Това само доказва, че хората са важни колкото идеите и обратно. Не призовавам никого да гласува за мен, а добре да си помисли сега, за да не се укорява на следващите избори:

„Това, което искахме, не стана. Това, което стана, не го искахме”.