Тази тъжна България, подхранвана с емигрантски пари

Българските емигранти са нещо като “бурлаки на Волге” – влачат страната си срещу течението на кризата и пеят: “Ей ухнем”. Този извод се налага от факта, че независимо от трудностите, които в тези години неизбежно съпътстват емигрантското им битие, те продължават да подпомагат своите близки със суми, съставляващи един чувствителен процент от националния ни брутен продукт.

Например през 2009 г. са превели в България около 1,2 милиарда лева – според изследване на института "Отворено общество" за тенденциите в трансграничната миграция и ефектите за България. За сравнение – тези пари са повече, отколкото България сполучва да усвои от европейските присъединителни фондове.

Няколко извода във връзка с това. Първият и най-очевидният: България е бедна страна. Толкова бедна, че много хора в нея няма как да издрапат без помощ отвън. Толкова бедна, че единствения изход от нейната мизерия е гурбетлъкът, а единственото достойно бъдеще за младите хора в нея – еднопосочният билет за някъде другаде.

Следователно: тези, които могат, вече не са тук – но тези, които не могат, им тежат като воденичен камък на шията – все едно дали са майки и бащи, несполучили братя и сестри, или невръстни дечица, оставени тук на отглеждане, докато им заякнат крилете и на своя ред отлетят. Получава се нещо като затворен кръг, което обаче ще е до време. Второто поколение емигранти няма да превежда нищо никому – а и няма да има на кого.

Вторият: колкото и да се изостря кризата, между нейните ефекти няма да е бленуваното връщане на попиляните по тежка чужбина българи. Те ще стискат зъби и ще чергарстват къде ли не – но обратно няма да поемат. В някакъв смисъл финансовата поддръжка на близките е и компенсаторен механизъм, който анулира гузната съвест за това, че си загърбил родината в труден момент. Повече от тях просто не може да се очаква – а и няма как, след като средните заплати в страната ни – както посочва изследването, са 14 пъти по-ниски в сравнение с тези в страните от Западна Европа. Едва когато тази огромна разлика бъде редуцирана до приемливи стойности, можем да очакваме емигрантската носталгия да подтикне тръгналите си оттук да се завърнат.

Третият: лошото ниво на социалните услуги в страната ни също е фактор, който стимулира емиграцията – и то предимно сред младите хора. Те не виждат смисъл например да следват в български университети – след като не получават съответно на заплащането си качество на образованието – и след като престижът на това образование не им гарантира нищо в конкурентната борба на европейския трудов пазар.

И четвъртият: съставлявайки твърде чувствителен процент от българското население и представляващи чрез своите помощи за близките сериозен фактор за стабилизацията на българската икономика, българските емигранти не срещат адекватна на значимостта си грижа от страна на държавата. Самият факт, че за тях отговоря недоразумение от типа на Божидар Димитров – или че им пращат консули като Шкумбата – е показателен в това отношение. Вместо да бъдат приобщавани към България, българите в чужбина систематично биват отчуждавани от своите български корени – отказаното им право на глас примерно е един от тези отчуждаващи фактори.

Логиката, според която само който живее в страната, има право да гласува, е късогледа и удобна за определени политически сили логика. Защото в страната остава застаряващото население – което всъщност гласува късогледо и ограничено, гласува за нейното минало, за невъзможното запазване на някакво статукво отпреди двайсет години – без да вижда, че именно с този си глас обрича нейното бъдеще. И в определянето на нашето общо бъдеще се повтаря огромният, обричащ ни български парадокс: гласуват тези, които не могат и не искат, които виждат своето гласуване като оправдание на малоумно пропиления си по времето на социализма живот – а тези, които и могат, и искат, вече отдавна не са тук, няма да се завърнат тук - и децата им едва ли дълго ще помнят своите български корени. Така пустотата и безумията български ще се разрастват - и може би някой ден просто ще обявят страната ни в ликвидация – тъжна и запусната като колхозна сграда.