ТАЛИБАНИ, КАДАФИ И СЪВЕТСКИ ПСИХИАТРИ

Каква е разликата между психопата Моамар Кадафи, психопатите-талибани и съветските психиатри? Преди да отговорим на въпроса аз мисля, че трябва да поразчепкаме най-неизвестната част от тия три вида хора, а именно съветските психиатри.

Едно от най-мрачните «постижения» на бившия Съветски съюз е използването на психиатрията за наказателни, преди всичко политически цели: комунистическите репресивни органи са използвали психиатрични болници като затвори, в които да изолират стотици и хиляди хора от останалото общество, да дискредитират идеите им и да ги сломят физически и умствено.

По начало затварянето на здрави хора  в психиатрични  институции се счита за особено гнусна форма на репресия. В Русия общоприетото название  за тия институции е «психушка», очевидно в иронично умалителна форма за лудница. Една от първите такива лудници е била тази в град Казан, която по заповед на известния сталински касапин Лаврентий Берия е била прехвърлена под контрола на НКВД още в 1939. Десет години по-късно сталинското КГБ започва да обръща много по-голямо внимание към тоя вид болници.

Според някои съветски дисиденти истинското начало в използването на лудниците за политически цели започва след Сталин и се счита като естествен продукт на съветската епоха. Това, което обаче е най-невероятно за съвременния човек, е умопобъркващото средновековно обяснение за нуждата от такива институции за политическа репресия: съветския партиен и научен апарат съвсем естествено е стигнал до концепцията, че хората, които се противопоставят на съветския режим, са умствено болни, понеже няма никакво разумно обяснение защо някой би направил това срещу обществено-политическа система, считана  за най-добрата в света.

Като първо голямо събитие за началото на тая нова психическа инквизиция се счита всесъюзната сесия на съветската Академия на медицинските науки и Всесъюзната  Асоциация на психиатрите и невролозите, организирана в типичен сталински стил в 1951. На тая сесия се разглежда дейността на известни невролози и психиатри като Сухарева, Гиляровски, Голант, Шмариян, Гуревич и други, обвинени в практикуване на анти-Павлови, анти-Марксистки, идеалистични и реакционни научни методи, вредящи на съветската психиатрия. Всички те е трябвало да се извинят публично за техните грешни идеи и да обещаят, че ще спазват само Павловото учение.

След сесията започва поголовно прочистване на всички институти и лаборатории от неудобни невролози и психиатри. Започва ерата на псевдо-науката. Изключително любопитен факт е, че под ръководната роля на КГБ всички сталинистки психиатри в ония години са знаели много добре какво всъщност става, но тоталната подчиненост на личността е затруднила много от тях да намерят логично обяснение за самите себеси защо някой би искал да изостави щастливия си живот, семейството си и кариерата си за някаква вяра, която е толкова различна от вярата на останалите хора!

Като «Великият  инквизитор» в средните векове, в тая невероятна ера на повърхността на това смърдящо сталинско блато изплува А.Снежневски, най-известния теоретик на съветската психиатрия и директор на Съветската Медицинска Академия.  Той обръща психиатрията наопаки и въвежда умело изплетени нови термини, един от които е основен за вкарването на който и да е човек в лудницата - това е така наречената «пълзяща шизофрения». Тя включва такива «негативни» признаци като «песимизъм, трудно приспособяване към обществото или конфликт с началниците».

Това не само дава свобода за действие на  КГБ да прибира за психиатрична оценка всеки «съмнителен елемент», но и поставя психиатрите в положение на политически престъпници. Според техните оценки например, пациентите с параноидни симптоми «имат известна представа за състоянието си, но преувеличават собственото си значение и могат да проявят грандиозни идеи за реформиране на обществото».  От тук и така наречената  «пълзяща шизофрения» може да се прояви чрез симптоми като «илюзии за реформи», «упоритост» или «борба за истината».

Тия по-скоро мракобеснически щампи засягат много хора, но между тях има и личности, успели да спечелят известност извън границите на Съветския съюз, като например биолога Жорес Медведев, математика Леонид Плюшч и Владимир Буковски, диагнозиран като шизофреник в 1962, тоест почти десет години след смъртта на Сталин.

Буковски например цитира Никита Хрушчов, според който е невъзможно в социалистическо общество хората да имат анти-социалистическо съзнание. В една своя реч, публикувана в «Правда» от 24 май 1959, Хрушчов казва: «Престъпление са отклоненията от общопризнатите норми на поведение, често предизвиквани от умствена болест. Може ли да има болести и нервни разстройства в комунистическото общество? Очевидно да. Ако това е така, то тогава ще има и нарушения, които са характерни за хора с ненормална психика. От тук трябва да кажем ясно, че тия, които може да говорят за опозиция на комунизма, са психически ненормални».                                               

В Съветска Русия особено мрачна слава е имал Института за Обща психиатрия «Сербски» в Москва. В него Даниел Лунтс придобива особена известност като началника на  четвърто отделение, което всички са знаели като Политическия отдел, а след 1960 година и директора на института Георги Морозов.  Виктор Некипелов описва двамата като «не по-лоши от престъпниците, които са експериментирали със затворниците в нацистките концентрационни лагери».

Един от най-известните случаи с особено иронично значение е тоя на генерал Пьотр Григоренко, който в 1961 започва открито да критикува своеволията на режима на Хрушчов. Ироничното в случая е че Григоренко вижда в привилегиите на съветския елит отдалечаване от принципите на Ленин и дори основава Група за борба за връщане на Ленинизма. Арестуван в печално известнния затвор Лубянка, той е подложен на психиатрично изследване в института «Сербски», където е диагнозиран  като страдащ от «болест под формата на параноидно развитие на личността». И понеже генералът изобщо не мърда от убежденията си, психиатрите заключават, че те са стигнали до «пропорции на илюзии». След излизането му от лудницата генералът обаче продължава да критикува и насърчава хората да протестират открито. Предупреждават го от КГБ, арестуват го отново и го пращат в Ташкент за ново изследване. Там го намират за напълно здрав и отговорен за убежденията си. КГБ отново го поема и отново го праща в «Сербски».

Няма да ви занимавам с всички подробности в живота на Григоренко, но с известна поддръжка от военните си приятели  той все пак е бил подложен на малко «по-лек» режим в сравнение с Йосиф Бродски. Да, това е същият Бродски, който в 1987 стана Нобелов лауреат за своето «всеобхватно авторство, пропито с яснота на мисълта и за наситената му поезия».

В лудницата (на български думата звучи много по-добре от руското «психушка»)Бродски е подложен на «успокояващи» инжекции, будят го редовно посред нощ, тикат го във вана със студена вода, завиват го в мокри одеала... Да, това е същият Бродски, обвинен в «обществен паразитизъм» и изгонен в 1972 от Съветския съюз, който след това преподава в университетите Йейл, Кеймбридж и Мичиган.

Размерите на тия гаври са много по-големи обаче за хилядите неизвестни съветски дисиденти. Подложени на физически, фармакологичен и психически тормоз, единственият изход за тия, които излизат живи всъщност е да се откажат от анти-съветските си възгледи и по тоя начин да бъдат «излекувани». Ефектът от престоя в съветските лудници за обикновения дисидент е дълготрайна психическа травма и обществена непригодност. Обикновено в къщи жена му отдавна го е напуснала, близките му са измрели, приятелите му го избягват, никой не го взима на работа, а много често няма и дом, където да се прибере. За такива в Съветския съюз няма организации за помощ, а КГБ може да ги привика обратно за психиатричен преглед.

Тези, които успеят да придобият международна известност, са имали по-добър шанс за оживяване. Един от тях е Александър Есенин-Волпин, син на известния руски поет Сергей Есенин, вкарван три пъти в съветските лудници. След вълна от съветски и международни протести той е пуснат да замине за САЩ, където работи като професор по математика. Години по-късно един от психиатрите, познаващ Есенин, казва, че е видял забележка на досието му: «Да не се отписва от болницата без съгласието на КГБ.»

В 1968 Валерия Новодворская, като активен защитник на човешките права в Съветска Русия и сегашен политически деец, е вкарвана три пъти в лудницата, последния път през 1990 за «обида на президента» и освободена след преврата в 1991.

През 1968 г. Наталия Горбаневская е участник в демонстрация на Червения площад срещу интервенцията в Чехословакия. Затваряна и преглеждана три пъти от психиатри, чиито заключения са: «безотговорна и дълбоко психопатна личност с присъствие на лек и хроничен шизофреничен процес, участвала на демонстрацията на Червения площад  в състояние на умствено болна».

В 1970 известния научен специалист Жорес Медведев насилствено е завлечен от дома си в лудницата, но е пуснат след много активен протест от известни съветски научни величия и публикации в западната преса. Главната причина за вкарването му в лудницата е, че е написал книга осмиваща Трофим Лисенко, биолог, който проповядва съчетание на генетиката с марксизма-ленинизма – нещо подобно на комбинация между Франкенщайн и Сталин. Диагнозата на Медведев е «психопат с параноидни тенденции».  Той обаче дава най-доброто определение на тоя дял в съветската психиатрия: «опасна тенденция, използваща психиатрията за политически цели и експлоатиране на медицината в чужда на нея роля, като средство за унижение и наказание – нов и незаконен начин за изолиране на хора заради възгледите им и техните убеждения». Неговият опит е описан в книгата му в съавторство с Рой Медведев «Въпрос на лудост», публикувана в Лондон в 1971.

По това време обаче съветската върхушка е била все още престъпнически злобно настроена към всякакви такива изяви на неподчинение и критика: в 1969 началникът на КГБ Юри Андропов дори представя пред ЦК на КПСС план за създаването на мрежа от лудници. Това е непосредствено последствие от провала на съветската политика в Чехословакия в 1968 и явното желание да се пресекат всякакви опити за «инакомислие».

Ако не беше това пословично късогледство, съветският комунистически елит щеше да види малко по-далеч от носа си. Кратката история на комунизма отдавна вече беше тръгнала по други релси: в 1971 Владимир Буковски успява да изнесе на Запад 150 страници с факти за използването на психиатрията за политически цели. По-късно на конгреса на Световната Асоциация на психиатрите в Мексико пред  7,000 делегати представител на комитета за защита на човешките права в Съветския съюз вади на показ методите на мафията на доктор Снежневски и неговите античовешки гнусотии.

За Източна Европа има повече информация за подобни психиатрични изстъпления от Унгария, Чехословакия, Югославия и Румъния. Не си мислете, читателю, че България е била някакво изключение от това източно-европейско съдружие на побъркани комуноиди. Главен защитник на праведната линия на БКП в петдесетте и шестдесетте години е сталинския идеологически цербер Тодор Павлов, а зад него е стояла цялата огромна човекомелачка на Държавна Сигурност в годините на нейната най-злобна разпуснатост. Пълната международна изолация на страната и липсата на каквато и да е информация за нейния вътрешен живот съвсем не означават, че съветските методи не са прилагани и в България. Отворете вестниците от ония години – те са пълни със заплашителни изрази като «изключен за отклонение от главната линия», «заплаха за обществото», «антиобществени  прояви», «поддал се на западно влияние», «неморално поведение». Под тия щампи е могъл да попадне всеки, студент или преподавател, словоохотлив интелектуалец или дори много често критично настроен комунист.

Хората, малтретирани в българските психиатрични болници по политически причини, тепърва трябва да излезат наяве със спомените си. На президентското кресло в България и сега седи една десарска вкаменелост, а над старата-нова БКП-БСП председателствува един  съветско-български мелез със съмнителна  национална принадлежност. Единият още развява червеното знаме по повод и без повод, а другият безсрамно се гордее с дейността си на комунистическо ченге.  И двамата очевидно си мислят, че таланта им на политически мутанти ги прави непричастни към престъпленията на комунизма.

Колкото до Кадафи, тия които имат затруднения да го сравнят с методите на съветските психиатри, да се обърнат към българските сестри, ако още не знаят нищо за тяхната одисея.