А сега накъде?

  След поредните грами от посолството на САЩ у нас, разпространени в Wikileaks, засегнатите страни сякаш изпитаха известно неудобство. И двете.

  Съвсем неочаквано министър-председателят обяви, че се предвижда сътрудничество с американската компания Westinghouse, която да доставя гориво за АЕЦ „Козлодуй”.

  Посланик Уорлик заяви, че: изнесената информация не е официална позиция на страната му; че никога досега между САЩ и България не е имало толкова силни връзки и дори със самото си присъствие на петъчния парламентарен контрол подсказа подкрепата си за г-н Борисов и правителството на ГЕРБ.

   Или всяко „зло” за добро. След първоначалното омаловажаване на оповестеното („жълта преса”) и профилактичното убеждение, че Костов е в дъното на всичко, вероятността за доставка на гориво от американска страна придоби реални очертания.

   От какво е пришпорена готовността за тази вероятност от българска страна. Да не би, за да се разсеят подозренията и изводите в грамите за споменати зависимости.

   Поведението на посланика също е обяснимо. Навремето в Панама имаше един генерал. Генерал Мануел Нориега не се е славел с особена изтънченост, нито пък е страдал от демократични „предразсъдъци”. Но за известно време е бил удобен за САЩ. Известно е и мнението за него. В смисъл, че „да, той, Нориега, е кучи син, но е наш кучи син.”

   Но животът е многообразен. Не е задължително панамският случай да се преповтори в български вариант. Още повече, че генерал Нориега е бил президент и диктатор.

   Г-н Борисов би могъл да стане президент.

   Интересна е новината за евентуално снабдяване на АЕЦ „Козлодуй” с американско гориво. Именно за качеството на горивото там алармира Георги Котев – физикът, работил дълги години в централата. Какво ли стана с него. Дано е жив и здрав.

   Сега остава да очакваме реакция от другата заинтересована страна. И тя не закъсня, макар засега да е по друг актуален повод – разполагане на американския ракетен щит и над България.

    Руският посланик в НАТО г-н Рогозин твърди, че приемайки подобен щит на територията си, България става мишена за терористични атаки. А дали вече не се е превърнала. Как да възприемаме дразнещата настойчивост за АЕЦ „Белене” . Тя не е терористичен акт, но тежестта от осъществяването на проекта и съмнителната му необходимост могат да ни загробят. Или загербят. Все едно – резултатът ще е един и същ.

     България е малка, но е ценна за нас, населяващите я. Надявам се за повечето от нас. Може да е настъпил моментът да сме малката плюшена играчка, която големите се стремят да си изтръгнат един от друг. Те преследват интереса си по един или друг начин.

      Единият начин вече сме го изпитали. Той ни доведе до това, което сме днес. И всякакво първосигнално оправдаване с Костов, СДС и демокрацията е дебелогъзо и мерзко. Защото всичко на всичко те „вредиха” на България около шест години (две – за правителството на Филип Димитров и четири – за това на Иван Костов. И преди него – месеците на Стефан Софиянски).

      Да не се оневиняват днес тези, които от 1944 досега без споменатите шест години допринесоха за сегашния ни хал. Без да понесат каквато и да е отговорност. Каквито и партии да създават от свое име, каквито и „месии” да довеждат – те по друг начин не могат да управляват. Семката им е крадлива, генезисът им е грабителски.

      САЩ ни предлагат нещо. Предлагали са ни и след края на Втората световна война – планът „Маршал” е бил отворен добронамерено към Европа. Без да изисква да има паметници на американската армия, нито пък несекващи дитирамби като за освободители.

     Тъпо ще е да настъпим мотиката, колкото и „свиден” да е нейният „запах”.

     Не сме под гилотината и не сме обречени, ако сами не го поискаме. Предстои най-накрая да изясним посоката си без повече шикалкавене и маневриране.

      Та, накъде сме, българи?