Разпадът на сините

Този разпад беше предвидим, дори – бих казал – предизвестен. СДС и ДСБ пребиваваха в коалиционната си формула без мерак – по-скоро по силата на обстоятелствата и за хатъра на изнервените сини избиратели /доколкото все още са останали такива – те искаха обединена десница, напук на лидерските мераци да напъдиш конкурента си/. Но пребиваваха в състояние на взамино недоверие, дебнеха се в своята принудителна заедност – и за единна политическа воля трудно можеше да става и дума – винаги, когато се налагаше решително действие, до него се стигаше чрез дълъг и противоречив пазарлък.

Както бедните семейства битуват в постоянни семейни свади, така и тази странна кръвосмесителна двойка се концентрираше и вдъхновяваше повече от вътрешинокоалиционни кавги, отколкото от драматичните за страната ни събития, неизменно свързани с непосилната мисия, която СДС по условие бе призван да изпълни. Този афинитет към вътрешнокоалиционните кавги съвсем не беше случаен: просто с него единствено се изчерпваше политическия потенциал на вечно раздвоената българска десница – за друго не й оставаше воля и енергия.

Има и още една причина за тяхната взаимна недоверчивост: неслучайно използвах думата „кръвосмесителна“, характеризирайки тяхната връзка. Истината е, че ДСБ бе зачената в грях – че беше плод на волята да се приватизира електаралното наследство на СДС, като същевременно всички стари грехове от управлението на Иван Костов се прехвърлят върху потъващата синя партия. Този проект пропадна, провали се изцяло; новата партия не успя да абсорира старата, самите архитекти на подмяната се отвратиха от крайния й ефект и се отрекоха от нея /вече мога да си позволя да бъда откровен и да посоча основния идеолог при правенето на ДСБ – това бешие д-р Николай Михайлов/.

Създаването на Синята коалиция на практика възсъздаде статуквото отпреди разцеплението, инициирано от Иван Костов – тази структура трябваше пост скриптум да осмисли ненужното правене на нова дясна партия – псевдо-нова, тъй като основен фактор в нея се оказаха не гражданските движения, а добре известните стари муцуни – министрите и изобщо приближените на бившия министър-председател.

Истина е, че една от причините за тази крайна стъпка беше пълната неспособност на Надежда Михайлова в качеството и на лидер на СДС – но е истина и това, че проектът ДСБ бе морално уязвим – и именно тази му уязвимост го провали. Синята коалиция бе призвана да замаже този провал – добра или лоша, принудителната заедност на СДС и ДСБ беше все пак за предпочитане пред братоубийствената война помежду им, водена и от двете страни с удари под кръста.

Ударите под кръста обаче продължиха. За да се стигне до днешния финал – в който именно СДС игра мръсно и тъпоумно – и изгуби моралното превъзходство, което имаше до този момент. Досега Мартин Димитров изглеждашие само малко по-нерешителен и по-неопитен от Иван Костов. Сега изглежда и по-подъл. Съжалявам, че трябва да го кажа, Мартине - но това, което правиш, просто не е честно.

Казвам го, защото Синята коалиция беше пожертвана заради друга една – тази с тъй нареченото ОДС – което включва именно лидерите, които прахосаха моралния авторитет на българската десница. Хора като Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев, Александър Праматарски, Любен Дилов – син и прочее – с какво те са по-различни или примерно по-достойни от Иван Костов?

Какво ще придобие СДС от този позорен съюз – морална или електорална мощ може би – или може би достъп до сараите на Доган? Трябва ли да припомням, че преди да се съюзи със СДС, тъй наречената Общност на демократичните сили отиде на крака при ДПС – и получи уверения за партньорство по време на местните, а може би и по време на президентските избори?

Трябва ли някой да коментира идиотската кандидатура на Румен Христов, чието основно достойнство се състои в добрите му отношения с Христо Бисеров? И що за „достойно“ поведение е да проведеш вътрешни избори за общи кандидати за президент и за столичен кмет с друга партия – а след това потайно, зад гърба на своя партньор да сключиш друго коалиционно споразумение – с коалиция, която има друг кандидат за кмет на София?

Забележете – всичко това се прави в името на „широко дясно обединение“. Без оглед на очевидното – че тъкмо това подло отмятане и тъкмо присъствието на хора като Бакърджиев и сие не само че няма да обедини десните избиратели, но и ще ги разедини, ще ги конфронтира и най-вероятно ще ги отблъсне от избирателните урни. Те няма да знаят за кого да гласуват – и няма да намерят морален смисъл в самото гласуване. Всичко това заради някакви непохватни игрички на шикалки, оправдани с „голямото его“ на Костов!

Съжалявам, че трябва да го кажа  тъкмо аз, който може би най-добре от всички зная за колко голямо его става дума: тази коалиционна игра срещу Иван Костов, с която се опитват да му бият дузпата, е подла и недостойна – тя просто неизбежно ще се обърне и срещу тези, дето са я измислили.

Измислили са я некадърно, мърляво, налудно дори. Чух да се говорят какви ли не нелепици – включително и как победата на Румен Христов на президентските изори не подлежала на съмнение. Няма да има победа – синият кандидат няма да додрапа и до балотаж. В София няма да победи Стефан Софиянски, когото СДС очевидно се кани да подкрепи – ще победи Йорданка Фандъкова. На следващите парламентарни избори никакви „традиционна десница“ няма да намери място на парламентарната трибуна, вместо това левицата ще продължи да си разиграва коня и ще управлява България, партнирайки си с поредния „спасител“ за временна политическа употреба.

И накрая един извод: правенето на нова дясна партия вече е не е утопия, а насъщна необходимост. Дори и да е акт с дългосрочна перспектива – все пак нормалните хора в България трябва да имат за кого да гласуват. Достатъчно дълго живяхме като емигранти в собствената си страна - време е да си я вземем обратно.