ЙОСИФ БРОДСКИ: ДЪЛГ И ДОБРОДЕТЕЛ​И

Изумен от способността на поетическото слово да проникне в тайната на битието и човешкото съществуване, да изрази неизразимото, каквото са всъщност животът, смъртта и времето, Бродски издига съзнанието си за дълг към езика до равнището на съдба. Оттук и преклонението му към онези поети, руски и неруски, превърнали живота и творчеството си в актове на този дълг. Оттук и многократно изтъкваното му твъдение, че “естетиката е майка на етиката”. Но дългът на Бродски, пак заради възгледа му относно езика и поезията, е също неговият дълг към онези “източници на светлина”, както той нарича поетите, за които говори в Нобеловата си лекция. Ако не са били те, изповядва се Бродски, той не би “струвал много като човек и писател”.

Бих добавил и това, че неговият дълг, така саможертвено и талантливо изпълнен, е неговият дълг и към идеята за свободния човек, унизяван и преследван от тиранията , за която Бердяев казва, че това е силата, ”враждебна на патоса на личността, ненавиждаща индивидуалността, желаеща да подчини човека на абсолютната власт на общото, на колективната реалност на държавата, на нацията”. Между многото му добродетели ще откроя най-напред неговата съвест, предизвиквана от  Злото, което в мисленето му се откроява като доминираща категория. Ще добавя и благородството на съзнанието му, което при Бродски  е  “самостоятелно и може както да обуславя, така и да игнорира битието”. Като говори за катаклизмите в живота на Русия от съветско време, поетът казва, че те са плод на варварския замисъл “да се осъществи духовното изкореняване на човешкия вид до степен, при която връщането назад става невъзможно”. Съвестта и моралното съзнание на Бродски черпят своята енергия и от това постоянно страдание заради “духовното изкореняване”.

Философът Конт-Спонвил пише, че добродетелта е “действена сила” и че тя “прави човека човечен”. Тя е, казва ни го той, “нашият начин на съществуване и човечност в постъпките ни”. Добродетелите, продължава философът, са “нашите ценности, но въплътени в нас”. Те са “винаги специфични, какъвто е всеки от нас”. При Бродски добродетелите са ценности с голямо значение. Това не са добродетели на показния героизъм, на онова провокиращо поведение, вдигащо преднамерено и користно   знамето на Доброто. Не са добродетелите на  фанатика абсолютизирал своите ценности, за да им придаде в крайна сметка измерението на догма, лицемерие и тривиалност. Това са добродетели на изстраданата мъдрост, в която дързост и смирение, съмнение и вяра, снизходителност, но и взискателност към човека,  както и решителното противопоставяне на Злото в името на Доброто, сътворяват спецификата на една особена, действена духовност. И дългът, и добродетелите на Бродски наистина са “действена сила”. Заради тях той е по-човечен и така близко до  представата ни за най-доброто и човечното в човешката природа. Като го питат веднъж  за житейската му  философия, поетът отвръща, че няма такава и че той има “само определени убеждения”.

Тъкмо тези убеждения са неговите добродетели. За убежденията си Бродски споделя, че с “известно преувеличение това може да се нарече и философия”. И тук непременно трябва да цитирам думите му, с които характеризира убежденията си като “философия на издръжливостта”: “Когато обстоятелствата са срещу теб, се изправяш пред избор – да се предадеш или да се опиташ да се противопоставиш. Предпочитам да се противопоставям, доколкото е възможно”. Мисля, че стана ясно защо говоря за дълга и добродетелите у Бродски. Но да го подчертая пак и с други думи – заради неговата философия на издръжливостта. Заради това, че създал от живота и поезията си един “свой собствен свят, той се превръща в чуждо тяло, което попада под прицела на всички закони”. Дълго ще се прицелват в него и дори ще го оцелват. И това ще продължи до момента, когато го изпъждат от родината му, позволили му да вземе само куфар и пишещата си машина. Но ще продължи и по-късно, когато няма да му позволят да се срещне с родителите си. Те ще си отидат от света, без да го видят повече след онзи страшен ден на прокуждането  през 1972 година. И други, вече когато е в Америка, ще се целят в него. Дори и някои, за чиито книги е написал препоръчителни думи. Но какво от това. Бродски е  обречен да надмогне всичко заради силата на своите добродетели. И заради онази животоспасяваща мисъл, на която не изменя никога, а тя е, че “само поезията може да ни даде възможност да носим огромния товар на съществуванието”.

“Имало едно време едно малко момче. То живеело в най-несправедливата страна на света. Тя била управлявана от същества, които според всякакви човешки преценки би трябвало да бъдат считани за изроди”. Момчето го няма отдавна, за да стане големият поет, за когото творчеството се мотивира “от личния стремеж към святост, към самоусъвършенстване”. Надарен с таланта, заради който заема едно от предните места в руската и световната литература, Бродски е преди всичко добродетелен. Но не като нас, а като онези, твърде малкото на брой, чиито лични добродетели са на равнището на изключителното. Да си почтен или храбър, неподправен, неподкупен, добросъвестен, да обичаш изкуството и сам да го твориш, да имаш кредо и позиция – това са малка част от добродетелите на неординерния човек. И Бродски също ги притежава, само че... В това “само че” е въпросът за качествата на личността му, за добродетелите му, чиито проявления са далеч извън рамките на стандартното.

Препрочитам често и поезията му, и всичко друго, което е написал и изговорил. Зная толкова много  за живота му в Русия и по време на изгнанието му. Следя написаното за него, а то никак не е малко. Често влизам в няколкото сайта, благодарение на които слушам гласа му, а  го виждам  и заснет в Сорбоната или във Венеция. И всеки път, изправил се пред образа и словото му, у мен напира въпросът как е отишъл   толкова напред в своето самоусъвършенстване като човек и творец. И отговорът ми е все един и същ – защото е притежавал добродетелите, които, нека да го повторя, са “действена сила”, едно съчетание на талант и съвест, на издръжливост и самоотдаденост в името на погубваната човечност, на истината, че въпреки всичко може да се живее  д р у г о я ч е. Ако не бе така, нямаше да го съдят и пратят на заточение, нямаше той, имащ само основно образование, да стане професор в Америка, Нобелов лауреат, притежател на ерудиция и многостранна култура, която изумява. Нямаше да ни покорява  с тази само негова ч о в е ч н о с т,  представляваща неподражаем начин на съществуване, който бих нарекъл персонализъм, индивидуализъм, елитаризъм. Представляваща и модел за устояване, навярно най-достойният. Бродски го е дефинирал така: “Най-сигурната защита срещу Злото са крайният индивидуализъм, оригиналността на мисленето, своеобразието, ако щете, дори ексцентричността. Сиреч нещо, което не може да бъде подменено, подправено, имитирано; нещо, с което не би могъл да се справи дори един изпечен мошеник”.

В съзнанието ми Бродски е въплътената представа за единство между личност и творчество, между слово и съдба. Онова единство, което разкрива човешката екзистенция като значимост, като олицетворение на  в ъ з в и ш е н о т о. А за възвишеното още Спиноза твърди, че е “тъй трудно, както и рядко”. Бродски  реагира мъжествено на  изпитанията, на които го подлага времето, а то е време на безнадеждност и обстоятелства, изключващи личностния избор. И въпреки това той  го е направил. Решил да бъде поет, той решава всъщност да бъде и личност. Самото решение означава вече мъченичество, но Бродски  никога  не се е чувствал мъченик. Нито преди да го изгонят от родината му, нито през годините му на изгнание. Винаги  е бил благодарен на съдбата си. Казва го и в стиховете си. Не говори ли това за необикновеното при него, за ексцентричното, ако щете? С онази трезвост на мисълта, и вродена, и култивирана при четенето на толкова поети и философи, с мъжеството на духа, което той го притежава и го открива и у други,  Бродски има на какво да се опре. Има с какво да сътвори едно свое време, което игнорира радикално наличното съветско време. Така Йосиф Бродски  разгръща своите  способности до една извънредна степен. Постига го, защото е загрижен не за “тленността на плътта” си, а само за “своята лична цивилизация”. И го постига заради убеждението си, изразено с думите му: “Ако изкуството учи хората на нещо, то е да станат като изкуството – не като другите хора. Ако съществува някакъв шанс хората да не бъдат само жертви или злодеи на своето време, той е в незабавния им отклик на онези последни два реда от стихотворението на Рилке “Торсът на Аполон”, в което се казва:
 
       Този торс ви крещи със всеки свой мускул:
        “променете наистина своя живот!”
 

Не е случайно това позоваване на Рилке. То е императив, на който е подчинил живота си. Той иска това да бъде императив и за другите. Генезисът на този повик за промяна е още в неговото юношество. За него се разбира и от епизода, когато Бродски, отвратен от безличието в лицата на своите съученици и учители, решително напуска класната стая, за да не се върне повече в нея. Ще му предстои да натрупа познания, които съветските училища не са могли да му дадат. Загърбил училището с омерзение, той сменя една след друга професиите си. Поема своите  опасни рискове и заради най-опасния от  тях ще го осъдят като тунеядец. Чел съм какво е казал като отговор на питащите го инквизитори. И за мен са  паметни думите му, че пише, защото това е “от Бога”. Дори само тези думи ни обясняват защо казва по-късно, че не трябва да бъдем като  “другите хора”, а като изкуството. А трябва тук  да спомена и за килиите на КГБ, и за психиатрията, където клиничното време ще го затвори. И за малкото селце, където е заточен, едно селце-метафора за ада и абсурда, каквато е съветската действителност.

И там също, в свободното си от задължителния труд време, надвесен над полските и английските речници, заслушан в класическата музика от плочата, изпратена му от верни приятели, подкрепян от спомена за първите си срещи с Ахматова и осъзнал се окончателно като поет, Йосиф Бродски започва изпълнението на своя дълг – към себе си и човечността, към своите предходници и съвременници в поезията и културата. Започва го с волята за  нравствено и духовно самонадмогване, с разбирането, че предназначението на човека е да се сдобие с онова “лице с необщо изражение”, за което ни говори в Нобеловата си лекция. А в един текст, имащ предвид творба на Збигнев Херберт, Бродски казва, че не “двете страшни системи на политическото робство” са “истинският враг на поета”. Врагът е, внушава ни го той, “вулгарността на човешкото сърце, която винаги създава опростена версия на човешката действителност”. “Тя пък от своя страна, продължава поетът, води неотклонно в най-добрия случай до социална несправедливост, а в най-лошия, което се случва много по-често – до утопия, превръщаща се в кошмар”.

Ще спра вниманието си на думите: “опростена версия на човешката действителност”. Струва ми се, че един от подтиците му да пише е тъкмо в безграничната му неприязън към тази “опростена версия” на живота, на мислите и чувствата, на изкуството и литературата. Под опекунството на властта, чиято идеология е също  “опростената версия на човешката действителност”, “руската проза, пише Бродски, бързо се изроди в самовлюбеното описание на видиотеното си съществуване. Пещерният човек се зае да изобразява пещерата си – и това, че на стената тя изглеждаше по-просторна и по-добре осветена, отколкото бе в действителност, беше единственият признак, че става все пак дума за изкуство. Освен това побираше повече животни и повече трактори”. Това израждане, характерно и за казионната поезия, също ще предизвиква погнусата и сарказма на Бродски. И въобще поетът ще бъде всеки път язвителен и саркастичен, щом заговори за проявленията и издевателствата на “опростената версия”. Такъв е той и когато разказва в едно от своите есета за хората, с които е  принуден да общува в Бразилия, където ПЕН клубът е провел свое мероприятие. Между другото там са изречени  саркастични слова  и по адрес на българската делегатка. Бродски е пак саркастичен и когато споменава пред свой събеседник за един български филм, направен  по модела на “опростената версия”. Цялата му поезия, неговите есета и стилът му на живот са реакция срещу въпросната версия.

Житейският му опит, философията на Лев Шестов, която също като Чеслав Милош и той цени много,  съкровеното му общуване с Ахматова, най-значимото в руската поезия, в древната, в европейската и американската, мъдростта на Библията и Бхагават -гита, задълбочените му познания за трагиката на цялата човешка история, както и познанието му за човешката природа – всичко това предпоставя наличието на онова трайно чувство в душата му. То е чувството за прекалено многото абсурдност в човешкото съществуване, за прекалено многото зло и враждебност в света. Върху темата за злото той ще разсъждава неведнъж. Ето какво казва за него: “Злото пуска корени тогава, когато някой започне да мисли, че е по-добър от другите”. Казва и това, че злото “винаги се стреми към големите числа, към самонадеяния гранит, идеологическата чистота, обучените армии и балансираните отчети”.

Тази вездесъщност на злото предпоставя и неговата констатация, че  “Животът е трагично нещо”. Тъкмо този трагизъм изключва като непростимо деяние всяка негова “опростена версия”, независимо от начина, по който е представена. Но поетът е наясно, че така ще бъде и занапред. Защото човекът се осланя винаги на “лесните решения”. “Хората, казва ни го той, предпочитат да опростят решението на задачата”. Поради всичко това, а то опира все до тази “опростена версия”, сдържано, но и с една печал, която не иска да прикрие, Бродски ще признае, че вече му е “писнало от хората”. И затова, допълва той, предпочита предметите. По адрес на  на новото столетие, до което той не доживява, поетът казва, че светът тогава ще бъде “по-малко духовен, по-релативистки, по-безличен”. И “по-малко човечен”. Но добродетелен и така човечен, нито оптимист и  нито песимист, а само  мъдър реалист, с интуиция и познания, с толкова добродетели и с чувството си за дълг пред човечното в човека, Бродски няма да отстъпи от своята “безусловна повеля” – да бъде с поезията и живота си една съдба, сътворяваща и утвърждаваща  Смисъл. По тази причина той, без да изповядва определена религия, се нарича   християнин. “Християнин съм, защото не съм варварин”...

Добродетелите на Бродски – това е неговата етика. Те са същностното  в моралната му философия и в  неговата естетика. Ясперс споменава за “меркантилната отсамност на живота”, за “непрекъснатия потрес”, предизвикван от тази “отсамност”. Те са познати и на Бродски, и на поетите, които той обича и за които пише. Също като тях и Бродски  мисли убедено, че “Ролята на поета в човешкото общежитие е да му вдъхва душа”. Лишена от душа, “меркантилната отсамност” е другото име на човешкото  малодушие, на претърпяното крушение, защото човекът е предпочел пред отстояваното на Смисъла онзи “спектакъл на безсмислието”, за който говори Албер Камю, още един от творците, почитан от Бродски. Такъв спектакъл  за поета е политиката, посочена като “най-долното равнище на духовния живот”. Такъв спектакъл е също и онази “политическа система, унищожила шейсет милиона поданици заради укрепване на стабилността си”. На политиката и деспотизма, на “агитаторите за всеобщо благо” и на “глашатаите на историческата необходимост” и въобще на която и да било доктрина, насочена срещу “частността на човешкото съществуване”, Бродски противопоставя  своето “усещане за индивидуалност, уникалност, отделност”.

Това понятие за индивидуалност и възгледът му, че литературата е “надеждна противоотрова” спрямо опитите за “тотален, масов подход към решаване на проблемите на човешкото съществуване” имат за него еднаква стойност и значение. Те са  свързани, обуславят се взаимно. Защото според Бродски изкуството превръща човека “от обществено животно в личност”. Както пък и за да устоиш в живота и да го заредиш със смисъл, трябва предварително да станеш личност. За Бродски личността е човекът с вкус и в частност, както той пише, “с литературен вкус”. Тази мисъл напомня за внушението в онова знаменито стихотворение на Херберт, наречено “Силата на вкуса”. Но сродството между двамата поети ще го открием и в жизнената им позиция, в разбирането им за историята и значението на културата, в тяхното  опълчване срещу  “всяка политическа демагогия”. Голям почитател на полската поезия, на автори  като Херберт и Милош, Бродски намира  упование и в тяхната човешка и творческа съдба. И тримата поети, различни помежду си, но и с толкова неща, които ги свързват в едно морално и духовно цяло, вярват, че нравственият избор на човека е “толкова по-точен”, колкото “по-твърд е неговият вкус”. В този смисъл добродетелите и на тримата са едни и същи.

Бродски, мислейки за нашето време, споделя, че “като цяло ситуацията изобщо не предполага порядъчност, да не говорим за праведност”. Времето при Бродски е основополагащ проблем, една от преобладаващите теми на стиховете,  есеистиката му и неговите разговори. Поетът се интересува от времето, заради ефекта, който “оказва на човека, как го променя, как го одялква”. За Бродски времето е като неизбежността на човешката съдба, пред която, ако става дума за страданията и смъртта, ние сме безсилни. Мачадо пише, че без времето, “светът щеше да изгуби тъгата от очакването и утехата от надеждата. И дяволът нямаше да има какво да прави. Поетите също”. Мисълта на испанския поет сякаш се отнася специално за Бродски. За него времето е тъга, времето е движение, в което очакванията са твърде малко. И надеждата не е кой знае каква утеха, но въпреки това у Бродски  я има. И той  няма да се откаже от нея, иначе не би писал стихове. Пред намръщения образ на съдбата, в  непрекъснат двубой  с нея Бродски ще поиска, казано с думите на Тилих, да утвърди битието си. Проявеното  мъжество в хода на това утвърждаване  е стоическото мъжество, за което ни говори Паул Тилих. В “онтологичен и в нравствен смисъл”, както го твърди този автор,”мъжеството да бъдеш” се “основава върху контрола на разума в човека”. Времето, през което живее Бродски, разколебава вярата му в разума и в “рационалното начало”. Въпреки това Бродски остава  на неговата страна. Защото само с него и със страстите на сърцето е възможна защитата на Доброто и отстояването на идеята за смисъл на съществуването.

Случва му се да почувства  “колко безмислено е всичко”. В разговор с Чеслав Милош той ще го попита  какво мисли за преживяването на абсурда, за “връзката между усещането за абсурд и нихилизма”. А самият Бродски споделя следното пред Милош: “С други думи, понятия за доброто и злото все още са функционални, независимо от опита с абсурда, който сме получили”. Абсурдът, казва Йосиф Бродски, не отменя тези понятия. Не ги отменя, но тревогите му за човека са  постоянна тема на творчеството му.  Тревожни са и мислите му, че “всички сме вкарани в психологически капан, заложен от нашата цивилизация”. Подобни мисли, очевидно израз на трайни състояния, ми напомнят за твърдението на Камю, че живеем в една “десакрализирана история”, в един “неотразим свят, където господстват противоречието, антиномията, тревогата или безсилието”. Но Бродски према ситуацията, опирйки се на своята философия на издръжливостта. Нещо повече, той е свикнал с тази ситуация и дори с ролята, която “играе в живота ми абсурдът”. “Дори си мисля, че точно така трябва да бъде. Колкото по-неизбежно и по-нелепо – толкова по-добре, толкова по-истински”. Защо ли? Ами защото Йосиф Бродски разполага със силата на словото си, с поезията си, а за него тя винаги е била “колосален ускорител на съзнанието, на мисленето, на светоусещането”. Със словото си Бродски е точно този ускорител. Интересувал се винаги от “метафизическия потенциал на човека”, но и живял с “представата, че човекът е опасен”, както пише в “Писмо до Хавел”, без лекомислени илюзии относно “истината за човешкото сърце” и със знанието си за “отрицателния потенциал на човека”, Бродски живя и твори заради “положителния потенциал”. А той се “проявява най-добре в изкуството”. 
Още много може да се говори за дълга му и за неговите добродетели, за живота му. Но да спра дотук, за да се позова и на едно от стихотворенията му. Там, струва ми се, е казано всичко по темата за дълга и добродетелите, която избрах, защото  винаги ме е вълнувала:
 
Влизал съм вместо див звяр в клетка.
Издълбавал съм прякора си с гвоздей – на колене.
Живял съм край море, играл съм рулетка,
Обядвал съм във фрак – с кого ли не.
Два пъти съм разпарян, три пъти съм се давил.
От ледник съм оглеждал половината свят.
Родила ме е страна, която съм изоставил.
Забравилите ме стигат за един цял град.
Носил съм дрехи, дочакващи пак модата,
Бродил съм в степи, помнещи хунска следа.
Сял съм ръж, жънал съм, по гумно съм ходил.
Не съм пил само суха вода...
Ядох хляб по изгнанишки – сбирах всяка трошица.
Позволих си всичко, освен да плача.
Преминах на шепот. Навъртях четирийсетица.
Пуснах в сънищата си шпионката на пазача.
За живота какво още? Години...години...
Усещам единствено с мъката солидарност.
Но докато не запушат устата ми с глина,
тя ще произнася само думи на благодарност.
 
 /”Влизал съм вместо див звяр в клетка”, превел Б. Ламбовски/
 
 
 
 
Мислите на Йосиф Бродски се намират в книгите  “Разговори с Йосиф Бродски”. Преводът от руски е на Бойко Ламбовски. “Факел експрес”, 2000г. и в “Отделяне от себе си” – преводът от руски е на Иван Тотоманов. “Факел експрес”, 2006 г.