Когато пъзелът се подрежда

Повод за тази статия са други две, публикувани в сайта „Свободата”. Когато последователно прочетох „Маркс, Енгелс, Хитлер и Гоце” - 1 и 2 от Николай Флоров и „Хулиганската акция и победата на социализма” от Борислав Скочев, ме прониза усещането за връзка между тях. Така става, когато редиш пъзел и частите му една по една си идват на мястото.Тези статии засягат генезиса на едно зло, разкриват го в различни етапи от съществуването му. Като проект и като развихрила се вакханалия срещу всичко различно. Нещата се наместват не случайно, а съвсем закономерно. Неудобната за някои истина лъсва и никакви оправдания или атаки срещу жертвите не вършат работа. Има огромна, неизкупена и непризната вина. Тя не може вечно да се игнорира с дебелашки отговори, че вината се поемат само с мезета. Тази вина ще продължава да зее като огромна черна дупка, зейнала да побере неизречените извинения на палачите и техните насърчители. Вече е ясно, че дупката ще остане незапълнена – т.е. извинения няма да последват.

            Но това не е повод да се забравя какво се е случило. От тази гледна точка статиите на Николай Флоров и Борислав Скочев са особено полезни – тъй като разчистват пясъците около истината. Тази истина трябва да се знае. И не е достатъчно тя да бъде спомената веднъж, за да грейне. Тя трябва да бъде повтаряна, да излизат нови и нови факти – които сами по себе си са достатъчно разобличаващи за системата, претендираща да е най-съвършена и най-хуманна. Тя закономерно причини фалит на държавата си цели три пъти, но и днес е ни лук яла, ни лук мирисала. А днес и въобще винаги е готова да се предложи/натрапи като „алтернатива”.

            Който е прочел статията на Борислав Скочев, знае, че става дума за малтретиране на младежи и деца. Не инцидентно и не случайно, а трайно и целенасочено. Без оглед на възраст и пол. Най-младият арестуван и въдворен за „превъзпитание” в ТВО е на … 12 години.

            По инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП праща на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи.” Ще се разсее ли заради това умилението към добрия държавен ръководител, който не е знаел какво се прави и на когото откриха паметници.

            За отбелязване е, че на криминалните лагеристи се е предоставяло правото да издевателстват над „политическите” – включително и над „хулиганите”. Нарекли ги „хулигани” заради това, че носели неприемливо за идеологията облекло и танцували „неприлични” западни танци и слушали съответна музика.

            След взетото решение е мобилизирано цялото МВР. По улиците са арестували момичета с палта, купени от ЦУМ. Палтата били тип „ямурлук”, но странно защо властта ги възприела като опасен проводник на разложително западно влияние. Без да ги свърже с традиционната овчарска наметка. Обяснение за тревогата няма, а параноята е очевидно неконтролируема и много много агресивна. Покъртителни са тези снимки на момичета до стената – като за разстрел, облечени в „грешното” палто. От Комисията по досиетата съвестно са заличили лицата им, но тази черна мазка само засилва гнетящото усещане за нечий зачеркнат живот, обречен на несбъдване или поне на „изобретателни” идеологически препятствия.

            Тези момичета и момчетата, танцуващи под звуците на западна музика, са обект на акция „Хулиганите” – явление, неприемливо за новия социалистически морал. Същият този избирателно стриктен „морал” обаче допуска да затварят младежи в подземията на „Московска” 5 и да ги бият с бичове по голите ходила. А докато ги биели – карали ги да броят до 50 – да отброяват всеки удар. Карали ги да не викат силно, защото иначе щели да продължат да ги бият. Карали ги след това да си протегнат дланите нагоре и да отброяват ударите върху тях - до 20. И пак да не викат силно. Карали ги след това да се затътрят по корем до банята – защото не можели да стъпят на краката си. Там от един маркуч течала вода. Но на пребитите младежи забранявали да пият. Водата не била за пиене. Трябвало само да си мокрят ръцете и да си разтриват чудовищно подпухналите ходила – докато премахнат следите от побоя. Който не успеел – оставал за допълнителна обработка.

            „Който има някаква следа от боя, ще го бием пак” – казва един от инквизиторите, уверен в правотата си. Който успеел – го пускали – с предупреждението да не казва какво му се е случило, за да не се озове пак там. Едно от момчетата (на 16 години) се прибира в 4 през нощта и не казва нищо на майка си и баща си, за да не ги тревожи.

            Името му е Божидар Петков. В края на 1960 го арестуват отново и го пращат в лагера в Ловеч. Божидар е вече на 18 години. Той е сред оцелелите. „Вината” му е, че преди две години бил с тесни панталони, които отказал да съблече по заповед. Отговорил, че са му нови и са си негови. Това настървява двамата офицери, които го разпитват, и затова го пращат в подземието за „обработка”. Дали ако им беше казал, че панталоните не са негови, а ги е откраднал като пита кашкавал от някоя мандра, нямаше да проявят разбиране.

            Случвало му се да среща мъчителите си по улицата – вече пенсионери. „Все членове на БКП, партизани, заемащи отговорни постове”, на които са им нареждали „още по-отговорни другари. Такива бяха моите палачи”. Това твърди Божидар Петков. При среща му се усмихвали като на приятел. С чиста и спокойна съвест – отдадена на „дълга” – така както са го разбирали.

            Или такова е било времето, както обясни Добри Джуров. Времето го е изисквало. Не, че им е идело отвътре да се държат точно така. Колко ли празна трябва да е душата ти, за да пребиваш с готовност и удоволствие момчета и момичета, заради това, че слушат западна музика, че носят малко по-различни дрехи. Очевидно са съзнавали, че не заслужават властта, след като са я пазили по такъв първобитен начин – да смазват всеки различен от тях, за да не избуи евентуална организирана съпротива срещу подарения им преврат. Толкова ги е било страх да не им се отнеме властта, която по никакъв начин не са заслужавали (и са го усещали), че са озверявали в комунистическия си бяс. Извинявам се на зверовете.

             Сега цитирам откъси от статията на Н.Флоров – „Маркс, Енгелс, Хитлер и Гоце”.

            Ето какво пише К.Маркс в „Обръщение към Комунистическия съюз” през 1850: „Ние напълно одобряваме така наречените „жестокости”, … такива „жестокости” са не само допустими, но трябва да бъдат организирани като примери. От първия ден на победата ние трябва да прехвърлим усилията си от победените реакционери към нашите бивши съюзници – силите на демократите.”

            Вероятно като потенциални съюзници на демократите са схванати младежите с палтата от ЦУМ, слушащи и танцуващи джаз.

            Ето какво казва благообразният на вид Фридрих Енгелс: „Политическата свобода е излагация и възможно най-лошата форма на робство; привидно свобода, а следователно най-лошата форма на подчиненост. Същото се отнася и за политическото равноправие, следователно демокрацията … трябва да бъде разбита на парчета.”

            Сякаш от неговите уста Оруел извлича извода си в „1984” – „Свободата е робство”.

            Маркс пък настоява за „енергична диктатура”.

            А ето какво пише Енгелс за свой опонент: „Тоя човек е прекалено умен. Отгоре на това с такива обидно вулгарни демократични аргументи! Да принизи насилието до там, че да бъде отхвърлено, когато ние всички знаем, че нищо не се постига без насилие!” (писмо до В.Блос през 1874).

            Кои ли са тези всички, според другаря Енгелс? Тези, които оправдават насилието в своя полза. Тези, за които аргументите против това насилие и утвърждаването на демократични принципи, звучат вулгарно. Някои, които и днес бодро твърдят, че чуят ли за демокрация - … се хващали за кобура. Ами така са се хващали за кобура и тези, които навремето са тероризирали хората, желаещи да живеят нормално – според вкусовете и предпочитанията си, а не според една просташка и натрапена идеология, въздигната в култ. Тази идеология следеше всичко.

            Едно време по радиото слушах „Музикална стълбица” в очакване да пуснат нещо човешко. Дочаквах го – пускаха го най-накрая – към полунощ. Преди него се изливаше задължителната порция боза, включително – съветска естрада. Примката беше отпусната, но пак се бдеше – първо да прозвучат „правилните” мелодии.

            Преди години излъчването на западен филм, който очаквахме с нетърпение, не минаваше, без на екрана да цъфне Георги Стоянов-Бигор и да го анализира, за да не би да го възприемем неправилно – т.е. да очертае допустимото и желателно русло, в което да го попиват сетивата ни – зажаднели за нещо различно. Пазеха ни сетивата от „вредни” въздействия.

            Непосредствено след 9 септември в България все още е било възможно да се слуша джаз безпроблемно. Преди да се затегне хватката и да хукнат да тормозят и съсипват млади създания. После нещата се променили в посока към „Катюши” и други песньовки.

            Биячите от подземията и от лагерите са предвестници на съвременните мутри. Те са – така да се каже – мутрите, основоположили системата. Какъв джаз, какви пет лева. Те и наследниците им дочакаха своята „музика”, чиято специфична „естетика” в най-голяма степен ги „удолеторява” – както казваше др. Тодор Живков. Днес за слушане на чалга до дупка никого не пращат в лагери, нито бият в подземия. И слава богу. Нужен е само някакъв санитарен минимум. Който иска – да си слуша по живо и здраво. Само да не тероризира останалите.

            Чувала съм, че по гарите в Холандия имало очертани кръгове. Който искал да пуши – заставал там като наказан – в кръга на позора. Другаде не можело. Предполагам, че ако някога България отлепи от дъното и дръпне напред, това ще е свързано непременно със създаването на чувство за дискомфорт у почитателите на чалгата във всички области: музика, политика, обществени отношения и каквото друго се сети човек.

            Докато мислех върху темата, по радио Jazz FM прозвуча джазирано изпълнение на „Подмосковние вечера” .Стори ми се, че е подходящ и задочен отговор за тези, които смятат, че жестокостта е в прерогативите им и съответно – не подлежи на оспорване. Те ограничаваха музиката на свободния свят и преследваха и измъчваха тези, които я предпочитат.

            Ето как музиката на свободния свят им отговори – без цензура и без забрани. Отговори им с вариации върху разрешена тема. Мисля, че звучи много добре. Както и „Никита” на Елтън Джон.

http://www.youtube.com/watch?v=o0xeETLadI4&feature=player_embedded#at=15