ЗА ВРАБЧЕТАТА И ЗА ХОРАТА (или защо в България няма гражданско общество)

Хората, с които съм споделил идеите, застъпени в този блог (http://vladostoy.wordpress.com/), могат да бъдат разделени на четири групи. Първата (най-голямата), това са тези които считат, че днес е невъзможно тези идеи да бъдат реализирани, защото „политическата система вече е изградена и никой няма да те допусне да станеш участник в нея”.

Втората (по брой на хората е равна на третата) са тези, които ги намират за ненужни или закъснели (което е вярно), защото вярват, че България вече е стъпила на верния път и е въпрос на време („ще отнеме доста години, ама какво да се прави”) хубавите неща да се случат.

Третата група, това са хората, които намират идеите за уместни и необходими, но имат резерви към тяхното осъществяване, произтичащи от неоспоримия факт, че това е едно ужасно трудно начинание („ами, как ще стане това сега, кой ще те подкрепи, за това са необходими много пари”).

Четвъртата (най-малобройната), това са тези, които изявяват готовност (проявяват ентусиазъм, но не предлагат нищо конкретно) да направят нещо за тяхната реализация.

Разбира се, аз не съм и очаквал друга реакция, но все пак тази поредна проява на повсеместен „здрав разум” (при първата и при третата група) е меко казано озадачаваща, като се има предвид, че България ежедневно се разграбва, че сме с състояние на тежка демографска криза, че пенсионната и здравната системи са в колапс, че симбиозата между политика и престъпност не предполага промяна на статуквото.

Що се отнася до втората група, нейните аргументите по-скоро са или 1) оправдание на нежеланието „да си развалиш рахата” или „да си вкараш таралеж в гащите”, или 2) откровено одобрение на случващото се у нас. Естествено, „здравият разум” на първата и третата група също може да се обясни или 1) с нежеланието „да си развалиш рахата” или „да си вкараш таралеж в гащите”, или 2) с прикритото (този път) одобрение на случващото се у нас.

Тоест, ако направим една друга класификация, хората у нас се делят на 1) доволни от случващото се (те са най-малко на брой), 2) ентусиасти, които имат смътна представа какво точно искат и как да го постигнат (също малко на брой, но повече от първите), 3) кибици-многознайковци - „тая няма да стане, защото никога не е ставало така” – (те са най-многобройната група) и 4) плахи и неуверени актьори от миманса, които се плашат от трудностите и не вярват, че могат да играят по-съществена роля в театъра на собствения си живот (също много на брой, но по-малко от кибиците-многознайковци).

В крайна сметка, в преобладаващата си част реакциите на хората могат да бъдат подведени под общия знаменател на нормата „по-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето”. Тази поговорка, като че ли, най-точно обяснява защо сме на този хал и защо живеем в такава държава.

Нека се опитаме да видим какви ценности и какви житейски приоритети се крият зад тази поговорка.

Най-общо казано, тя е израз на житейската нагласа, която отдава приоритет на „здравия разум”, на разбирането, че е по-добре да имаш нещо (възможно и сигурно) тук и сега, отколкото да се стремиш към нещо (не дотам възможно и общо взето несигурно), осъществимо в неопределено бъдеще. Животът е тук и сега, нали? Тоест, по-добре е в момента да имаш нещо малко и незначимо, но възможно и сигурно, отколкото в бъдеще нещо голямо и значимо, но потенциално невъзможно и в такъв смисъл несигурно.

Вярно е, че животът е тук и сега, но какъв е този възможен, сигурен и прихлупен живот, в името на който се отказваш от евентуално невъзможното, несигурното, но примамливо бъдеще? Нали все пак не забравяме, че врабчето лети ниско и се храни с остатъци, а соколът лети във висините и сам си избира менюто. Какво друго означава да предпочетеш „врабче в ръката”, а не „сокол в небето”, ако не тук и сега да се идентифицираш със съдбата на врабчето, да се осланяш на „сигурност”, зависеща от прищевките на по-големите, да живееш в достъпна посредственост и да се „радваш” на мизерно благоденствие, вместо да имаш като хоризонт образеца на сокола, който сам извоюва своята сигурност, не е „сива” маса, а модел за подражание и заслужено разполага с повече и с по-ценни блага?

Да се върнем към конкретната ситуация. Защо никой или почти никой в България не вярва, че обществото ни може да бъде променено с наши усилия, че ние сме способни – с цената на известни усилия, естествено – да се организираме и да направим нещо смислено и успешно? Откъде идва този песимизъм, че усилията ни ще отидат на вятъра, без да сме направили опит в тази насока? Неуверени ли сме (защо?), мързи ли ни (защо?), страх ли ни е от усложнения и от физическа разправа, примирени ли сме (защо?) с нерадостната съдба, готованци ли сме, блатното самодоволство ли е жизненият ни хоризонт, страхът да не се изложим (по-добре „достоен” кибик, отколкото неуспял играч) ли ръководи действията ни? Все нелеки въпроси, които задължително трябва да получат своите отговори, ако искаме да имаме вярна картина на българското общество.

Този текст в никакъв случай не бива да се възприема като дидактична проповед или като проява на надменно отношение към тези, които нямат нагласата и куража да се опълчат срещу очевидната несправедливост. Той е по-скоро опит за самоанализ, защото авторът на тези редове също през по-голямата част от живота си, с изключение на някои мимолитни отклонения от нормата на „здравия разум”, е бил, за съжаление, представител на породата на врабчетата.

Защо се получава така, след като всички много добре знаем, че щастието, свободата и благоденствието не са анонимен дар и не падат от небето? Някои биха казали, че те са въпрос на вътрешно усещане или на мъдрост, но все пак тези ценности не предполагат, че висша норма на човешкия живот е той да протече в ступор, в бездейно съзерцание на случващото се около нас и в отсъствието на активно отношение към живота.

Такава норма властва само в царството на низшите живи организми, които се пригаждат към средата. По-висшите живи организми също се пригаждат към средата, но при тях има инстинктивен стремеж към нейната промяна. Единствено при хората този стремеж е не само инстинктивен, но преди всичко съзнателен, целенасочен. Човешкият живот, за разлика от този на живите организми, е съществуване. Хората съществуват, а живите организми живеят. За жалост, струва ми се, ние българите – от робството ли е, не знам – се държим като живи организми, а не като хора, надарени със свободна воля.

Примирението с лошите страни на едно нежелано статукво всъщност е отказ от действие за неговата промяна. Тази нагласа към пасивност, обаче, води след себе си до много нежелани вторични ефекти, които са ни добре познати: 1) бездейното искане (желаем промяна на статуквото, но не правим нищо за тази промяна) е обречено на несбъдване, 2) несбъдването поражда неудовлетворение, 3) неудовлетворението, съчетано с бездействие, ражда мърморковци и завистници, 4) мърморковците и завистниците искат причините за тяхното неудовлетворение да ги няма, но нищо не правят, за да ги отстранят и... така кръгът се затваря, оставаме си с бездейното искане.

Разбира се, винаги може да се релативизира смисъла на едно поведение, особено ако подходим към него от гледна точка на „критериите”, които доминират съвременното комерсиализирано общество. В такъв случай се търси отговор на въпросите какво е загуба и какво е печалба, какво губим, когато печелим и какво печелим, когато губим.

Има едно, според мен, обяснение за този тип поведение, подчинено на „здравия разум”, и то е, че този „здрав разум” е израз на съмнителната логика на оцеляването, която ни повелява да бъдем „успешни” врабчета, тъй като орлите ги има само в призказките, в мечтите или някъде там зад девет планини в десетата. Логиката на оцеляването, обаче, е присъща на живите организми, а не на разумните същества.

В крайна сметка качеството на съществуването, което водим – резултат от нашите действия и нашите бездействия - е единственият верен показател дали тези действия и бездействия са успешни. Много е тъжно, когато провалът, ниското качество на съществуване, се оценява като успех.