ВЪЗХВАЛА НА ОБЕКТИВНОСТТА

Тези дни българският парламент гласува две важни решения.

Първото от тях, Декларацията за осъждане на така наречения „възродителен процес” като форма на етническо прочистване, беше приет от мнозинството. Независимо от причините за това и от подбудите, водили гласувалите за него, решението трябва да се приветствува като обективно полезно. Защото това не е решение, взето в угода на едно пострадало малцинство. Това е решение в полза на цялото пострадало българско мнозинство.

Нека припомним същината на събитията, станали между 1984 и 1989 години, наречени с това име. Това беше опит да се разцепи българското общество и да се създаде етническо противопоставяне, каквото в него нямаше. То трябваше да отвлече вниманието от икономическия провал на държавата чрез създаване на въображаем вътрешен враг. (Който след време неминуемо щеше да се превърне в реален.) Докъде можеше да доведе това се вижда от подобният, далеч по-успешен опит, извършен малко по-късно от Милошевич в Сърбия.

Такива действия в крайна сметка носят беди за цялото общество. Затова „възродителният процес” не е само престъпление срещу турското или мюсюлманското население на страната. Той е престъпление срещу България. Ако не друго, ако не моралните ни критерии, то поне простият инстинкт за самосъхранение би трябвало да ни накара го осъдим.

При все това, критики срещу решението не липсват. Правят впечатление не тези от ляво, не казващи нищо ново, а някои, изречени от нравствени позиции, разглеждащи личната отговорност на вносителите на проектодекларацията. "Всички ние ( в това число и вносителите – б.а.) подло си мълчахме, когато турците разпродаваха на безценица имотите си и заминаваха...А не малко потриваха доволно ръце: ”Да се махат!”- гласи една от тях.

Да, така беше. А как другояче можеше да бъде при съществуващият режим? Българите да се вдигнат на бунт срещу потъпкването на правата на турците? Но те не се вдигнаха на бунт и когато потъпкваха техните собствени права.

В действителност тогава българското общество взе едно важно решение. То декларира мълчалив отказ да подкрепи действията на властта. За разлика от сръбското, то не налапа въдицата на национализма, поднесена му от Живков. „Възродителният процес” беше проведен само от длъжностни лица и малък брой доброволно подкрепящи ги лумпени.

Не бива да подценяваме това мълчаливо решение. То в действителност провали намеренията на властта и  минимизира последствията от стореното. Едно от тези преки последствия, което не можа да бъде предотвратено, е наличието днес на ДПС - партията, капсулирала мюсюлманите в България в името на обогатяването на едно малцинство от политици.

Ето защо това решение на Народното събрание е не само необходимо, но и закъсняло. То трябваше да бъде взето още преди двадесет години, а отговорните за „възродителния процес” – издирени и наказани. Да се надяваме, че все още не е късно за това.

Второто проекторешение – за осъждане на арменския геноцид в Османската империя – не беше прието. Мотивът на отхвърлилите го очевидно е чисто конюнктурен – да не си разваляме отношенията с Турция, където всеки намек за това престъпление предизвиква гърч. И въпреки това, решението също трябва да се оцени като обективно правилно.

Критиците на турската позиция по въпроса я обясняват с положения от антропологията. Антрополозите различават два типа култури: култура на срама и култура на вината. За изповядващият културата на срама не е толкова важно какво нередно е направил, важно е другите да не узнаят за него – поне официално. Или, казано с други думи, то да не бъде интерпретирано и така да влезе в официалното съзнание. Докато за изповядващият култура на вината мерилото е вътрешно – това е собствената му съвест. Ако тя се обади, той ще се чувствува виновен независимо от външната оценка. Културата на срама е разпространена в страните от Изтока, включително Турция, докато културата на вината е предимно западна.

Опитът да се накара Турция да признае арменската си вина е опит да се накара тя да действува според правилата на чужда за нея култура. За повечето турци това е толкова неприемливо, колкото за един европеец да изяде, примерно, ларва на майски бръмбар – която в някои култури се смята за деликатес. Не е трудно да си представим това чувство – да не забравяме, че ареалът на културата на срама обхваща и България. Един пример, макар и с обратен знак: реакцията на голяма част от българите, когато преди години решиха – без значение основателно или не - че някой иска да им отнеме баташкото клане.

Не е истина, че турското общество не съзнава вината си в това отношение. Напротив, това (под)съзнание е толкова силно, че ако бъде признато, би предизвикало катастрофа. Затова и съпротивата срещу него е толкова силна. А опитите да бъде наложено решение според чужд културен модел могат да се определят като проява на взаимно неразбиране. Използувам този термин за да избегна употребата на дума, която ми е неприятна - културен империализъм.

Ще мине време и турското общество само ще стигне до решение да признае вината си. А българското общество, от своя страна, би трябвало да се съсредоточи върху собствените си трески за дялане – като непризнатият и ненаказан комунистически геноцид над българите.