НАГЛОСТ

То нейното не е поява,

а трус в материята жива:                

поетът трезв се олюлява,                               

художникът троши статива.      

То нейното не е цъфтеж,

а избухване на цвете;

очи ли в взрива забодеш -

разноглед ще си навеки.

То нейното не е походка,

а гъвкав танец на сирена.

Съзре ли я отлодкар, той лодката

ще прекатури изумено.

То нейното не са коси,

а роящ се звездопад.

Самоубиец може да спаси

искренето на този ад.

Стоиш с отворена уста,

Боже, иже еси на небесех,

че и теб тя има наглостта                    

с хубост днес да потресе.

                           xxx

Ти резна жлеб в дървото ми сухо,

плъзна слъз по кората и песен от мен зашуртя,

заличи годишните ми кръгове –

да омладея пролетно завинаги,

запали кошницата на короната ми древна -

звездите да опуши, твоята свръхнова да сияе.

Протиктака махалото на корена ми,

облаците разпиля на пухчета и дъждолей

и ми поникнаха ушички от листа,

за да чуя безхименните ти химни.

И ми тръгнаха клонатости да те обгърна,

с жад пъпкуваща да пресекулнича диханието ти,

да те озвъня в коремчето на бъдещата цитра,

която ще издялка някой иден ден от мен

лютиер изкусен, о, Повелителко!

БЯГ ДО БРЯГ

Камбанки ти влача на гръб от потънали шхуни,

да кича смеха ти, люлеещ се в нашата лодка;

под ръждиви скрипци, изшкуркани от пълнолуние,

с водолазен звънец да си направим разходка.

Тези акули, мержелеещи се около телата ни,

нека не бързат с фаталната тяхна захапка,

та на островен бряг да ти спретна сенчеста хата

и огледалце да ти излъскам от дъждовна капка.

Да се сврем в уюта й от разлюлени тръстики,

одрипавели одежди с пасати да подменим

и сити на ласки, които ни идат лика-прилика,

дузина аборигенчета щурави да народим.

От сърцевина на бамбук ти манджи да връткаш,

аз от палма да им издялкам гимнастичета плоски,

на канапче навързани, нагоре-надолу да гъткат

поривисти умения - на забързан каданс тропоски.

Да ми галиш главоча от безбрежно щастие стОглав,

да ти мляскотя гърдите и междукрачната сглобка,

до часа „ папагалска човка” ,  доста кобен и чоглав

де с весло в океана ще длъбне заключителна копка.

НЕПОЗНАТАТА – ЕДИНСТВЕНА

Тя се събужда. Отмята постелята.

Принцът недосънуван е на хармоника.

Тромаво каца на балкона неделята -

опротивяла от безлюбовност хроника.

В тясната кухня мляскащо светва неона -

ледена ласка на рентген за топлото тяло.                          

Конче е стола, яхнат обратно, а телефона –

архетип на любовна поза, окаменяла.

В безпардонното утре пак ще изтрайва

брътвежите хaлостни на колегите,

ще хваща за сламка, ще се отчайва,

без сетиво за студа и жегите.

И тя като мен недолюбва тълпата,

ходи нощем да храни псета и котки,

свира се само в едната заплата,

салфетките сгъва на платноходки.

Нея я има. Един господ знае коя е и може би

живее наблизо, прережда ме в магазина.

Претичват взора й хипотетичните наши рожби,

щом и мен, като нищо, би могло да ме има.

                                   (Стихове от готовата за печат стихосбирка “Любвоежбина”)