Стихове

Невена Борисова

Монолог под небе

 

Аз крия погледа си.

Увивам го като папирус във палтото.

Защо му е на някого да знае за тъгите ми,

утаяващи се в езеро и устремени

към несъществуващото дъно.

С небето сме във хладни отношения,

изпраща ми светкавици понякога,

прижуря над главата ми и одимява я

с дъжда си заядлив.

Нещастията, казваше ми някой близък,

са тъй типични за света,

и Бог понякога ни изоставял.

А след като понякога го няма, има ли го,

питам аз и ме поглежда укорително тълпа свещеници.

Ще почнат да ме уверяват те и да треперят

над думите ми като над детенце уродливо.

Ще казват те,

че всичко има смисъл, и скръбта,

обагрените копия на суети и власт

и вилите настръхнали на бедността.

Аз пия днес за обясненията,

затуй, че болни сме и няма лек.

И лутам се из улиците пещери -

напомням прилеп, искащ да е гълъб.

С дъха си заскрежен аз търся

да промълви къпина,

да светне някоя звезда над мен,

или усмивка

снизходителна.

 

Моите надежди

 

Тази вечер е светлосиня.

И звездите се разхождат

като дълго излежавали се болни

в санаториум.

Те вдишват дълбоко небето

и пращенето на ставите им е камбана.

Винаги една от тях ми се е струвала

по-светла и по-голяма.

Благосклонно видима –

като карфица, задържаща небето от разпадане,

тя винаги е там, когато

някога съм я потърсвала.

Във вечер като тази

надеждите ми също се събуждат,

с петте си лъча те танцуват като варвари.

Раните ми неспокойно спят във облаци.

И аз съм аз,

със точните си очертания.

От днес през всичките неразгадаеми години

на челата на звездите като на папируси

ще пише, че е възможно -

дълбокото небе

да бъде светло.

 

 

Врати

 

Краката му тропат

по пътеката,

която е труден път,

но откакто е роден

той все го опознава,

души

и се вслушва в него.

Не го ли виждаш -

сляпото момче,

полюшващо се като кораб,

кротко като риба.

Аз не съм видяла -

какво е да си в тъмното като дете,

без нечия ръка да стъпваш.

Той все върви и все не пада,

в главата му се блъскат мисли и идеи,

като пеперуди искат да излязат,

и повелото го куче се опитва да догони всичко,

което никога не се е случвало

и няма да се случи на стопанина.

Аз искам да го стигна по пътеката

и той да спре.

Да докосна слепоочието му,

все едно потропвам на врата.

Да може да ме види сляпото момче,

да спре да бъде къща без прозорци.

Не искам цял живот да го догонват,

да го изпровождат все –

до тъмното.

Нека някой ден,

като хлъзгав черен охлюв,

да си отиде в къщата от пътища,

живеещата в чужди обитания

несправедливост.

 

 

Тази

 

Тази е моята фаворитка.

Нежна е,

скрива ръцете си

от жадните погледи,

но лицето не успява.

Цялата се състои от овали,

устни

и обещания.

Сама не усеща

как разпръсква косите си

като парфюм,

парфюма си – като мрежа,

мрежата – небрежно.

Тази

би привлякла погледа

на всеки мъж, когото обичам.

 

ОназиОнази,

 

с едрите кости,

която винаги спи в автобуса,

всеки ден си отспива –

заради неживения живот,

големия номер обувки

и стълбовете,

по които залепя плакати,

всеки ден се качва на втората спирка,

и така се случва,

че някой я поглежда

с продължително упорство,

за да й напомни, че не е красива.

Все пак

понякога се случва

докато тя спи,

някой, седнал до нея,

да засънува красиви сънища,

нищо, че ги забравя

на следващата спирка.

 

Перо от ангел

 

Когато съм безсилна да обичам

и всички трептения изчезват,

когато слабостта на паметта ми

ме побеждава

и забравям думи,

познания,

цели светове,

когато посивявам от сивините

(защото няма висини),

когато се удрям в себе си,

тогава,

всичко е друго

и мен ме няма,

и тогава се сещам,

че винаги ми е липсвало още едно перо,

за да полетя.

И крайно време е да го намеря.

 

 

ПРАЗНИК

 

Улиците маршируват радостта си,

сградите се надигат на пръсти,

днес е важен ден,

хората се показват по прозорците,

днес е важен ден, понеже

всеки спря да мисли

само за себе си.

 

Баща ми

 

Баща ми има сериозно чело,

с монументални слепоочия

и очи с цвят на въздух,

целунат от слънцето.

Баща ми е от потъмняла стомана,

без да знае,

завещали са му я отдавна,

без неговото

изрично съгласие.

Никога няма да повярвам,

че не е монументален,

баща ми,

никога,

докато

някой ден

не заплача

най-истински.

 

Проза

 

Не предизвиква никого –

най-малко съдбата,

когато реши за някого,

че е безнадежден случай.

Когато се прозява,

не изразява отегчение,

а само умора.

Вечер пее приспивни песни,

за да заглуши монолозите.

Плашат я дългите коси на жените,

разстлани навсякъде

като крила на застреляни птици,

междувременно босите възлести ходила на мъжете

могат да я доведат до истерия.

Не преживява разделите,

а ги убива веднага,

толкова е прозаична –

тази крайградска лудница.

 

 

 

Мъжко

 

Постоянно говори за възгледите си

малкият Че Гевара,

без да е малък на ръст,

тръска цигара

и някъде между всмукването

през филтъра

поглежда

с пространството между очите и веждите

минаващите крака на жените.

Иронията му е като пръст на император -

непрестанна екзекуция.

Обича технологиите,

незнайно как съвместява обичта си

с пристрастието си към нежни женски ръце,

крака и

полюшвания на ханшове.

Идеологията му не се променя,

с годините той

все повече се умълчава,

краката, по които

погледът му оставя белег,

принадлежат на все по-млади жени.

 

 

Бронзова епоха

 

На земята камбаните

 оповестяваха дълго края на епохата,

 в която всички бяха сивкаво - сини.

 Новите хора са с бронзова кожа,

 почти като тази на Кенеди,

 не злоупотребяват с храненето,

 отглеждат телата си без капка излишен пигмент

 и запаметяват с невероятна скорост

 най-добрите афоризми,

 На всеки ъгъл ги чака художник с бронзова кожа,

 с бронзово на платното ги пренаписва.

 Това е общото настроение,

 омиротворение на истеричното -

 малко преди бунтовниците да скъсат

 големите кабели под земята.

 

ВЛЮБЕНИТЕ

 

Без кръв и пулс.

Отегчени.

Замислени и мъдруващи

над чиния с фъстъци.

Бавни, отсъстващи,

увиснали в пространството

и във времето.

Преживяващи своите

отдавна отминали,

по трагичен начин,

истории.

Обитаващи пресечната точка

на четвъртото измерение и

шейсет и първата секунда.

Убийте ги - нещастно влюбените,

които иначе твърде бавно умират...