Manifesto

Марс

Владимир Левчев

 

ВОДА ОТ МАРС
дъждът
чука по прозореца
и сепва сенките
небето на Марс
е ръждиво и розово
Слънцето е малко и далечно
нощем горе
свети Земята
нещо добре забравено
чука по прозореца

 

 

ВНЕЗАПНО
Светът се събуди
и осъзна,
че е превзет от съня.
Къде е слънцето?
От изток в небето нахлуват
ледницитe на новa епохa.
От запад
сякаш е залез
извира обратно Нощта…
Внезапно
като заразна болест,
като климатична промяна,
като парализа
оловен сън обладава
мозъците на всички хора — хаква
световните компютри
и шоу програми
и те предават
една и съща реклама:
Lasciate ogni speranza voi ch’entarate  

 

 

В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

В полите на Виташа
се сипе брашно.
Баба точи кори за баница.
Роклята й
вчера беше черна.
Днес си е сложила бяла пристилка.

Софийското поле е старо одеало:
детето вижда избледнели сини планини
в шарките на одеалото.
А брашното се ръси
в полите на Витоша
и баба простира корите на стола
като чаршафи.
 
Пред Съдебната палата
виелицата слага на лъвовете
хлебарски шапки.
Детето със сива брада
и изрусената му кака
с кожен панталон
пушат пред кафенето.
Това са внуците на баба,
чиито внуци
си играят днес
под друго, чуждоземно одеало.

Но баба Витоша
си е все същата.
Свъсва вежди и издухва
от полите си брашното
и ненужните вече спомени.

 

 

ЧЕРВЕИ В РАНАТА НА ДЕТЕ

Когато чуя,
че някой е продал статуята на Майстора
за старо желязо,
или си е избърсал задника
с Мадоната и Младенеца
на Леонардо,
или е удушил ученичка,
за да й вземе портмонето,
или се е взривил с хлапетата,
които ритат топка в прахта,
за да докаже силата
на своя слабоумен бог,
или е отровил с химикали в реката
два милиона бебета,
за да прибави още два милиона
към своите милиарди  —

виждам жива рана на дете,
в която се гърчат
сладострастни червеи.

. . . . . . . . .

Но не сме ли всички ние
червеи,
които изяждат със сладострастни гърчове
тази планета?
(Докато червеите на гнева и на омразата
се гърчат в нас
и изяждат
всеки опит за щастие…)

Ако не вярваме,
че Любовта на Мадоната
е  лъч пронизал Мрака,
ако не вярваме,
че Младенецът
спира армиите на Смъртта с усмивка —
ако не вярваме,
че Младенецът е безсмъртен —
значи червеят
вече е победил.

 

 

ПЛАНЕТАТА НЯКОГА

Някога
листата на детските книги
бяха хвърчила
отлетели
в лазурното бъдеще.
Сега
текстът на компютърния екран
е монитор за сърдечната дейност
на старец.
Точката е дълга тревожна черта:
зачертава те.

Някога
Колумб беше гълъб,
който се върна в Европа
със зелена клонка в човката.
Ще се върне ли вестоносецът
от Марс
или от Алфа Кентавър?
И ще намери ли Земята
там,
където я е оставил?

А може би ще намери
онази друга планета
Някога
с бели гълъби и хвърчила
в синевата…

^