Раят Мисисипи

боб марголин се събужда от себе си
измъква се от проснатото тяло
взема очуканата китара
и пее за рая
раят надвесен над мисисипи
в който робърт джонсън се разхожда с дявола
камерата показва старите гробища
в които под очукани камъни спят старите блусари
камерата показва огромните наводнени полета
в които странни дървета свързват небето
с неговото отражение в мътните води
чуваме вятъра който вие в клоните
черни гарвани кацат по тенекиените покриви
килнати колиби памукови поля
прашни градчета с оплюти от сдъвкан тютюн тротоари
над всичко това гласът на стария дявол
продрания глас който пее възпява
блусът от старата школа който чувства своя край
пее за мъди уотърс пее за джими роджърс
пее да коко пее за питетроп пее за джуниър уелс
виждаме гробовете им в запуснатите гробища
виждаме запуснатите влакови перони
пътища пресичащи безкрайни царевични ниви
пръстите които се плъзгат по китарените струни
звукът огънал се в дъга над прокълнатите прогизнали земи
най-вече пътят дългият път пространството за преброждане
и няма как да не почувстваме че блусът няма да умре
няма как да умрат тъгата носталгията горчивината самотата
те също са част от човешката същност
плътна и мътна като водите на великата река