РЕПEТИРАНЕ НА ЛУДОСТТА

 

ШУМНА УЛИЦА

с музиканти, художници, гълтачи на огън, рецитатори,
танцьори, акробати, мимове… Около най-интересните
се трупат хора. Гледат ги, дават им пари. Коментират,
подвикват, ръкопляскат… Бездарните изглеждат самотни.
Чужди на оживлението. Притихнали. По-благородни.

 
БЕЗБРОЙ ЖИВОТИ

Старината не е пълно запустение.
Грозота, неизлечима болест.
Отминали години, каменна досада
и катедрално безразличие.
А сърдити думи. Надживял съм
стотици. И теб ще надживея.
Изтърпял съм безброй животи,
обещавам да преживея и твоя.

 
КАКВО ОСТАВИХ

из тесните улици на готическия град. Нямам спомени.
Вървя и гледам. Хората, сградите… Като за първи път.

 
ШАПКА

Забравих си вълнената шапка в бръснарницата.
За втори път този месец. Върнах се да я взема.
Бръснарят се усмихна. И аз се усмихнах, преди
да я нахлупя. Наближава пролетта – каза той.
Скоро ще я забравя за последен път – помислих.

 
ПО-КЪСНО

Кратка е улицата, по която още вървя. Безгрижен съм
в началото, по-късно – за пореден път обърквам пътя.

 
КАМЪЧЕТА

На рафта цвете с дълга дръжка.
Изглежда току-що разцъфнало.
И три бели и гладки камъчета.
С тях подпирам илюзията,
за да не се наклони прекалено.

 
КОЛКО Е ХУБАВО –

отново дойде пролетта.
И никой кретен не може
да я върне. За това че са й
кални обувките. А лицето
зачервено и подпухнало.
От продължителен плач.

 
ГОСПОДИНЪТ ОТ 17-ТИЯ ЕТАЖ

си е облякъл най-новия костюм,
купен преди 15 години.
Асансьорът спира и влиза
красивата съседка от 16-тия.
Господинът от 17-тия заговаря
госпожицата от 16-тия.
Качват се още дете и възрастен
мъж, без да пречат на разговора.
Разделят се пред блока.
Всички отиват към „Стамболийски”.
Госпожицата от 16-тия
има свой път, а господинът от 17-тия
минава по най-краткия.
Възрастният мъж и детенцето
вървят по същия тротоар.
Господинът от 17-тия
поглежда небрежно какво има
в боклукчийската кофа,
както би гледал, ако няма работа
и не беше с най-новия си костюм.
Опитва да си спомни за какво
говореха с красивата госпожица
от 16-тия. По-късно
всички са в различни посоки.

 

 

ПРЕДИ СВЕТОФАРА

Жена е – личи отдалече, баба – отблизо личи.
Протяга ръка за просия. Без да каже дума върви
край колите. Двайсетина метра срещу потока,
двайсетина метра – обратно. Все мълчаливо.
Очите й не говорят – кафява повърхност. И само –
цоп, цоп – раздвижват се кръгове. Получи ли
пари или цигара. Иначе само гладка повърхност.

 

 
НАСКО

нищо не умее да прави. Или умее толкова малко, че почти
не се забелязва. Изглежда нещастен в началото на деня.
Понякога по-нещастен е в края. Пуши цигари по-дълги
от пръстите на ръцете му. Виждал съм го доволен, ядосан,
гневен, уплашен. Не за дълго. Излиза навреме. Наоколо е.

 

 
ЛУДАТА

отдавна не е дете. Не е момиче. Лудата си е луда.
В устата й зъбите са малко. В усмивката – смехът.
Често се оглежда във витрината. В очите на хората.
В желанието си да стигне до самия край на улицата.
И да се върне. И още, още – не е уморена. Наведнъж
ще изживее живота – ще го изпие. Ще го разплиска.
Сега шепне, повтаря, припомня – репетира лудостта.

 

 
КАРТИНА

Не харесвам униформените слънчогледи.
Всички обърнати с лица към яркото слънце.
Строени и сериозни. Като на военен парад.
Хвърлят сенките си на определените места.

 

 
МЕЧЕ

Жената беше много дебела.
По-дебела, отколкото е дебела
една обикновено дебела жена.
Чудех се – как мъжът й спи с нея.
Не успях да си го представя.
Дори когато обърна гръб,
наведе се. И задникът й се раздели
на две огромни половини.

Повече едва ли щях да забележа.
Затова потърсих нещо друго.
Но продължавах да я виждам.
Заради неочакваното желание.
Исках да съм нейното момченце.
Майка му – грижовна мецана –
неспирно го целува. Гали го.
И е навсякъде около него.

 

 
СЪСЕДИТЕ ЗНАЯТ

Обстановката е реална.
Не знам, достатъчно ли.
Или не напълно. Докосвам
с поглед столовете в кафенето.
Търся нещо по-интересно.

Собственикът е прекосил
около столетие и половина.
Косите му са копринено бели.
Дълги до кръста. Разговаря
с древен и мъдър дакел.

Посетители идват рядко.
Късно нощем, когато отдавна
е затворено. Съседите наоколо
знаят почти всичко за тях.
Никой не желае да ги види.

 

 
ГРЕШКА

Отново моята стара грешка.
Искам да стана приятел с някого,
с когото още не съм се срещнал.
Само трудно се разминаваме.

 

 

ТРИМА

Всичко виждам
прекалено ясно,
както понякога на сън.
Майка ме подканя
по-скоро да тръгна:
Хайде, чакам те!

Закъсняваш.
Имахме уговорка.
Или вече забрави?
После разбрах,
не говори на мене,

а на деветнадесет-
годишния ми баща.
Той не отговаря,
Усмихва се. Тръгва.
Двамата докрая
не ме забелязват.

 

 
МЪРМОРЕНЕ

Жал ми е, жал ми е, жал ми е… –
мърмори той. Свил е пръстите си
в юмрук, дори да искам нямаше
как да му дам милостиня.
С времето юмрукът му заприлича

на предложена милостиня.
И когато започна да нанася
монотонно удари по главата си
вече не разбирах какво продължава
да мърмори, мър… мър… мър…

 

 
КИПАРИСЪТ

прилича на човек. Доста висок е.
Минавам наблизо, поглеждам.
Вдишвам предпазливо тъмнината.
Ослушвам се – ще ме последва ли?

 

 
ДВАМА

Жената е щастлива. И мъжът. Той: от години
с поолющена фасада. Тя: цветната му реклама

 

 

НЕ Е

Хората в рейса
са плътно наредени.
Един до друг, един
в друг, един върху друг.

Търпеливо чакат
следващата спирка.
Никой не слиза.
Не слиза. Не слиза.

Шофьорът спира.
Отново тръгва. Спира.
Нарочно се блъска
в рейса пред нас.

Отведнъж разбирам –
не, не е същото,
за което мисля. Не е
толкова страшно.

 

 
ДВАМА

се снимат с телефони. Усмихват се изкуствено.
Заедно гледат снимките. Смехът им е истински.

 

 
ОГРАДЕНИЯТ ЖИВОТ

Неочаквано ярка светлина –
нещо важно ще видя.
Истински мое, на приятелите,
или на хората наоколо.

Искам, търся – не мога
да го открия – няма да мога.
Тогава затворих очи
и видях – оградения живот.

 

 

ПРИРОДАТА

е израснала причудливо.
Осигурява сянка
и кротко спокойствие
на малка черквица.

И медитиращ от часове
до оградата скитник.
Само слънчевите лъчи
понякога ги тревожат.

 

 

МОРЕТО

има цвят на много едра риба,
изплувала от тъмно и дълбоко
Покрито със зелени водорасли,
не помръдва в края на шосето.
След завоя вече се отдалечава.

 

 
ЩЕ ЗАЖИВЕЯ

в храстите край пътя.
Другаде няма да ходя.
Не виждам далечна цел.
Нито искам да видя.
Устата ми е пълна
с къпини. Тъмна капка
боядисва устните ми.
Бодлите не ме бодат,
рисуват по ръцете ми.
Картини бъдещ живот.