СЪВРЕМЕННИ ПОРТУГАЛСКИ ПОЕТИ

       Превод от португалски Мария Велкова и Цочо Бояджиев

ПЕДРО ТАМЕН (p. 1934)

Каза: слънцето изгря.
Беше истина, че слънцето е изгряло
и че ние имаме обичая да казваме,
че слънцето е изгряло.
Понякога мислим, че се случва за кой ли път,
но е зрителна илюзия, която не ни позволява да видим
големия син кръг, в чийто център
ти вечно повтаряш: слънцето изгря.

НУНО ЖУДИСЕ (р. 1949)

ДРУГА ПОЕМА ЗА ЛЮБОВТА

Всъщност отношенията между мен и теб
се побират в шепата:
където тялото ти се крие
и откъдето,
духна ли между пръстите,
като дим изчезва
една малка птица
или една проста тайна,
която пазехме за през нощта.

БЕРНАРДО ПИНТО ДЕ АЛМЕЙДА (р. 1954)

КЛИНТ ИСТУУД

Вече няма уестърни, драги,
кравите измряха от досада по пасищата,
Тумбстоун преуспя и днес има шопинг център,

умряха и всички индианци в резерватите.
Кавалерията също вече се върна у дома
и остана непроменен само сънят за империя.

Каубоите заспаха, излегнати под сянката
на оставени да съхнат бутове,
слънцето престана завинаги да свети в очите им.

Оттатък границата мексиканците
пият текила без спиране в бавните си следобеди
вкусват с наслада безделието докато пустинята се разраства.

В гробището, при стария гроб на Жеронимо
един препариран лешояд с диамантени очи
свидетелства за остатъците от страх

и пантите на вратите към салона скрибуцат
като киселия смях на вещица.
Шерифът смени звездата срещу два долара

дъщерята от ранчото отвори караоке бар
танцьорките се записаха във въздушния флот
а играчът оборудва казино в Рено, Невада.

Та какво идваш да търсиш тук, Клинт Истууд,
със заредените пистолети, с ръждясалата ти цев,
с изсеченото лице, с очите, пълни с ненавист,

с хвърления крадешком кос поглед на недолюбван малчуган?
Вече няма уестърни. И в обширната прерия вятърът
на прогреса разбърква заврънкулки и пуканки.

ЖОРЖЕ СОУЗА БРАГА (р. 1957)

АКАДЕМИЧНА КНИЖАРНИЦА

Всяка сряда влизаш
в Академичната книжарница, хвърляш

поглед към гръбчетата
на книгите, подредени върху

рафта, бавно разлистваш
една или друга… Какво търсиш

сред толкова много пожъл-
тяла проза? Една дума, която

да оправдае живота ти

МАРИЯ ДО РОЗАРИО ПЕДРЕЙРА (р. 1959)

Чети, това са названията на нещата, които
изостави – мен, книги, парфюма ти,
изпълващ стаята; сънища
наполовина и двойно повече болка, целувки
по цялото тяло като дълбоки
неизлечими никога разрези; и книги, саудаде,
ключ от дом, който никога не е бил
наш, син фланелен халат, който
нося, докато съставям този списък:

книги, смехове които все не успявам да подредя,
и гняв – саксия с орхидеи, които
толкова много обичаше, без да зная защо,
и които може би затова не се върнах да полея;
и книги, неоправено от много дни легло,

писмо на възглавницата ти и толкова много
огорчения, толкова самота; и в едно чекмедже
два билета за любовен филм, който
не изгледа с мен, и още книги, и също
разкопчана блуза, с която спя
нощем, за да бъда по-близо до теб;

и навсякъде книги, толкова много книги,
толкова много думи, които не си ми казвал
никога преди писмото, написано онази сутрин, и аз,

аз, която все още вярвам, че ще се върнеш, че
се връщаш, дори това да е само за твоите книги.

ВИТОР НОГЕЙРА (р. 1966)

УБЕЖИЩЕ

Било каквото било, само себе си можеш да виниш.
По някакъв начин винаги си бил очарован
от звездите. Но облачното небе реши
да се слее с теб, непроницаеми сенки в една
сложна игра. Вече не е като дреха,
не можеш да дебнеш изпод нея. Септември
води със себе си късите дни. Трябва да намериш
убежище, колкото и малко да е то.

ЖОАО ЛУИШ БАРЕТO ГИМАРАЕШ (р. 1967)

СТОЛОВЕТЕ

                          една муха кацна тук

В залата
в сряда присъстваха 13 студенти и
27 стола. С една дума: пълна зала.
Когато
лекцията свърши,
13-те студенти се разотидоха и
изброих непосредствено 20 двойки столове.
В залите, които ми се дават, столовете
не липсват никога,
изслушват ме мълчаливо
(гърбът много изправен)
Добре е да виждам че столовете разбират
всичко от пръв път,
изглеждат далеч по-благоразумни (много
здраво стъпили
на земята).

МИГЕЛ МАРТИНШ (р. 1969)

Един самотен мъж на прозореца на улица почти като всички такива, по-светла от едни, по-тъмна от други, в този късен
гаснещ и сякаш онемял следобед, наблюдава една девойка
на автобусната спирка от другата страна на улицата. Скоро
тя ще си тръгне и спирката ще опустее. Затова той поглъща
всеки неин жест, съпровождайки го с малки глътки
уиски. Знае: тя знае, че е наблюдавана, което я кара
да се чувства неловко и поради това да е неспокойна. Дребни жестове,
вади от чантата си неща, от които няма нужда, поставя ги в торбата,
където не им е мястото, неспособна да се усмихне или да обърне гръб.
По възраст може да му е дъщеря, вероятно е влюбена
в някой тип, който не е чувал даже името на Монтеверди.
Рижа е като зряла праскова и е малка като панаирджийско
пони. И той, импотентен има от две години, я оглежда
като че е картина в провинциален музей, изпълнен
със снизходителност и безпомощност. Мисли за наследеното
от чичо оръжие, мисли дали е дошъл часът да вземе решение.
Но без съмнение ще чака пристигането и заминаването
на номер 39, който отива без да бърза бог знае къде.

ПЕДРО МЕШИА (р. 1972) 

НОМЕР 5

Отстъпих крачка назад
и за пръв път видях
номера на вратата си.
На тротоара, като гледах
износения метал на цифрата,
за която от двайсет и шест години
зная че съществува,
помислих да се върна малко назад,
за да видя всички неща, дето ги обитавам
и не ги осъзнавам.
Но на три крачки назад
от тротоара минаващият
автомобил препречи гледката
и мъдруването.

МАНУЕЛ ДЕ ФРЕЙТАШ (р. 1972)

КАФЕНЕ „ШИЛЕР”

Всичко беше напразно, отново.
Бях на много километри от Амстердам,
ако ме разбираш, но все пак харесвах
черните райета на канапетата, стария
метал на свещниците, тъй скованата
походка на келнерката, сервираща питиетата.

Тази жена днес ще влезе
в моето минало. Не зная името й,
но и не искам да го узная. Усмихна ми се
или помислих, че ми се усмихва, докато плащах
две безкофеинови, една сода
и един Джеймисън с неприятен вкус, на нелюбов.
Вместо ресто ще поискам забравата,
краткия спомен за блузата, която притискаше
гръдта й, а откъм гърба даваше
неповторимо усещане за прелюдия.

Аз, отиващият на смърт, те пожелах.

ФИЛИПА ЛЕАЛ (р. 1979)

Днес и колите танцуват. Къщите леко се движат. И аз – която смених къща и дреха,  град и легло, думи… Аз – която смених музика и кола, саудаде, стая… Аз – която смених компютър и улица, вечност и пейзаж, прегръдка и климат… Аз – която смених език и сълзи, бог и тетрадка, мироглед и небе… Аз – която смених светлина, която смених страхове…Аз – която смених планове, чаршафи, секретарка… Аз – която смених очила и посока, приятели, шампоан, ритуали и супермаркет… Аз – която промених всичко, в което почти нищо не се промени, замених съкровеното мое за съкровеното твое, моя любов