Тя, островът (откъс от роман)

Писателката

От момента, в който стъпих на острова, излязох от организирания си живот и се озовах в пространството на Случая. Ако Унамуно е прав и случаят е началото на свободата, на Фуертевентура бях непланирано и неочаквано свободна. Естествено, не разбрах това веднага. В първите минути след пристигането си, докато търсех микробуса, който трябваше да ме заведе в Коралехо, и по-късно, докато пътувах, бях концентрирана върху усещането. Усещането да съм отново тук. Сравняването с онова предходно усещане да бъда тук за първи път. Усещането да съм се завърнала. Какво беше то? Лекота. Свобода. Слънцето, галещо лицето ми. Вятърът в косите ми. Океанът, мокрещ бреговете на пустинята.

Първият ми миг на Фуертевентура беше последният на относителната ми независимост. На обективно наблюдение, на безпристрастно почти познание-припомняне. В следващия вече бях в бара, за да взема ключовете за жилището, където бях наела стая. Тогава още не разбирах, че съм свалила волята и намерението си като чифт ненужни дрехи и съм влязла в магичния свят на острова съвсем гола. Като нудистите, които се излежаваха и пъплеха из безкрайните му плажове. За щастие или не, не бях сама. На голия остров всички бяхме голи. И всяка следваща наша крачка или привидно решение щеше да води към неизбежната развръзка. Бях дошла да пиша роман. В действителност бях героиня в роман. Романа, който пишеше островът.

Мигел

“Пуерто Кабрас на Фуертевентура, 11 март, 1924 г.

Скъпа, Конча,
Седем сутринта е. От леглото си видях слънцето да изгрява над морето и после контурите на три камили също на фона на морето. Наслаждаваме се на абсолютно спокойствие.
Вчера ни доведоха от Лас Палмас. Очакваха, че ще поискаме нещо, но не ние сме решени да не молим за нищо, което не ни се полага по закон. Тук отново повдигнахме въпроса, че държавата трябва да поеме разходите ни. Не платихме хотела в Лас Палмас, нито пътя до тук. Могат да ни затворят, но не и да ни задължат да плащаме за затвора си, а в случая това е затворът.
(…)
Островът е ужасно беден. Пустош. Почти няма дървета и водата не стига. Изглежда като Ла Манча. Но не е толкова зле, колкото го описах. Пейзажът е тъжен и пуст, но има някаква хубост. Но аз никога не съм виждал грозен пейзаж. Тези празни хълмове напомнят за гърбиците на камила. Вчера направихме първата си екскурзия с кола до Анигуа. Ще направим някоя и на камили. Трябва да посетим Чамотистафе, Лоскилихате, Лискаманита, Легуате, Лекспирагуе, Ампуйента и още някои. (…) Имената на селата тук са подобни на тези на хората в Паленсия. И ще изучаваме навиците на камилите. Ще видя дали мога да ги накарам да минат през ухото на игла.
Хората са чудесни и гостоприемни. И всички са наясно с безсмислиците на Примо. И по-точно на Анидо, който е истинският автор на това.“

Писателката

Взех ключовете от Алма, влязох в жилището, оставих багажа в стаята и вече живеех в Коралехо. Точно така, точно така. Веднага заживях там, както започват някои приятелства, някои любови и някои вражди – с внезапна, безусловна взаимност. Не бях турист. Не бях посетител. Не бях аутсайдер. Бях жена, която живее в Коралехо. Влязох в тази роля с неподозирана лекота. Наместих се удобно в нея. Напазарувах, сготвих и се потопих в простия ритъм на фуертевентурското битие. От този първи ден всеки срещнат човек ме отвеждаше към следващия, всяка история беше частица от роман, изцяло свързана с предходната. Аз живеех Фуертевенура. Всички я живеехме. А може би тя живееше нас?

Брюксел престана да съществува. С прецизен жест невидима ръка го изтри от картата на емоционалната ми памет заедно с всички хора, които населяваха живота ми там.

Два дни по-късно същият мой живот беше пълен с нови хора и с усещането, че ги познавам от години.

Мигел

„Пуерто Кабрас на Фуертевентура, 13 март, 1924 г,

Пиша Ви това от един от островите, които наричат Щастливите – и този, Фуертевентура, наистина е щастлив, защото няма кино, футболни отбори, нито бойскаути. Вместо това преобладават камилите – той е парче, откъснато от Западна Африка. Тук идва заедно с източния вятър пясъкът на вятъра самум от Сахара.“

Писателката

Алиса влезе в огледалния свят. Луси влезе в дрешника. Аз влязох в острова.

Кое му беше магичното? Всичко в обичайността си. Пейзажът, съчетал пустинята, оголените скали и океана. Белотата на Коралехо. Бавното време. Светлината. Климатът. Залезите. Хората, които срещнах. Всичко.

Започна се с това, че Коралехо такъв, какъвто го открих, и Коралехо от спомена ми бяха два различни града. Преди пет години ми се беше сторил малко, неугледно и безинтересно място. Обядвахме в някакъв ресторант с гледка към пристанището и си тръгнахме веднага. Нищо освен името не съвпадаше със спомените. Сега Коралехо ме очарова веднага. Град на сърфисти, скейтъри, улични музиканти и котки. Сърфистите бяха навсякъде – в океана, в барчетата, в огромните екрани в заведенията, от които ме гледаше подвижното око на вълната-тунел. Скейтърите прелитаха по улиците и тракането от съприкосновението на дъските им с асфалта ме застигаше където и да бях. Музикантите си бяха разпределили улиците и заведенията, пред които изнасяха репертоара си. Преминавах от мелодия в мелодия, от песен в песен. Котките се излежаваха на припек в кротка наслада от живота. Предпочитано място за тях бяха камъните над бента, който разделя града и океана. Свиваха се на топлата повърхност и заприличваха на големи дишащи краваи. Рано сутрин се изтягаха върху масите на заведенията. Видях една приседнала до локва сред камънаците край морето. Локвата приличаше на миниатюрно езеро. Облаците се оглеждаха в него, също и котката. Хайкуто на живота.

Коралехо е град, създаден за радост. Множеството ресторанти и барчета по крайбрежната алея и из вътрешните му улици, пристанището, бентът, детските площадки, зейналият към безкрая океан правеха от него място, възхваляващо живота по един спокоен, очарователен и самодостатъчен начин. Град с магично име. Корал-ехо. Ехо от корал. Ако коралите можеха да произвеждат ехо… Ехо от името. Коралехо. Проверих в интернет етимилогията. Нямаше информация, но открих това в един нумерологичен сайт: „Номерът на житейската пътека на името Коралехо е 7. Значението на този номер е: високо интелигентен, понякога философски и с въображение. Имате психически талант и можете да се наслаждавате на самотата си. Това е качество на самотниците. Тъй като не приемате лесно нещата, без да ги проверите, пътят ви води към учене, тестове и анализи. Понякога ще е добре за вас да имате повече вяра. Без вяра ставате цинични. Родени сте за търсачи на истината. Привличат ви всички духовни и мистични неща. Обичате естествената красота – океана, зелената трева, растенията, цветята. Винаги оставяте усещане за мистериозност у другите. И ви е трудно да се откривате пред тях. Със своя перфекционизъм сте посветени на овладяването на непознатото и на трупането на знания.“

Това е градът, в който бавно и безвъзвратно започнах да се влюбвам. Струваше ми се, че си подхождаме.

Какво се беше случило с невзрачното градче от спомена ми? То ли се беше променило до неузнаваемост или аз?
Отговорът нямаше значение. Бях там, живеех го и без да съзнавам, без да мисля и рационализирам, доброволно бях влязла в предопределената ми роля в романа на Фуертевентура. Тази на Писателката.
Мигел
„Моя най-скъпа Конча,
Животът ни тук преминава в едно огромно спокойствие. Вчера се разходихме покрай морето и отидохме да ядем морски дарове. Това, което ни разсейва, е очакването на писмата и разходките по кея, където наблюдаваме как пристигат парните параходи. Хората са много внимателни. Нотариусът, съдията, лечителят ни правят компания, с тях се разхождаме – всичките стойностни хора, включително военните.“
Писателката
Дойдох сама, за да напиша един роман. През първата седмица обаче почти не стигнах до писане. В романа, който живеех, Коралехо беше град, където хора се срещат, общуват и преживяват най-силната си, дълбинна и дълго приспивана същност. И след като бях оставила волята си отвъд океана, не ми оставаше друго освен да се подчиня. Подчинението беше вълнуващо, въвличащо и вкусно. Имаше вкус на свобода и дъх на енигма.
Случаят ми предложи да деля апартамент с двама млади мъже – италианец и испанец. „Добри момчета“, увери ме собственикът преди онлайн резервацията. Срещнах Фабрицио още щом пристигнах. Симпатичен, смугъл, дружелюбно-дистантен. Животът му се въртеше около сърфа, но той искаше повече. Имаше планове. Следвайки ги, се изнесе от апартамента дни по-късно. Но в деня на пристигането си нищо не знаех за това. А срещата с Хуан предстоеше.
Трябваше да взема ключовете си от Инди бар, където се запознах с Алма, Енрике и Кумар, собственикът. Алма беше лъчезарна аржентинка към четирсетте, която обичаше работата си, нощния живот и сухото мартини. Енрике бе италиански сърфист, зарязал квалифицираната си работа в Торино и дошъл на Фуерте да живее страстта си, издържайки се като сервитьор. Приятелите му, двойка германци, дошли в същия ден като мен. Пъстрите му очи веднага ме загледаха игриво. А Кумар, добродушният индиец, откъдето идваше името на бара му, познаваше друга българка, Дарина, която чистеше апартамента му.
Пак Случаят ме изпрати в ресторантчето на Хулио, малко преди Енрике да се появи с Герд, Карла и Марина, и да ме въвлече в лабиринта от отношения, започнал да се гради помежду им.
Изцяло бях във владение на Случая. И се чувствах свободна.