Стихове

Палимпсест

но трябва ли да се тревожа
боже мой
затуй че прах ще бъде мойто тяло
когато знам
ще събереш прахта
и пак ще го изваеш
неведомо и ново

и пак ще вдъхнеш дух и ще го оживиш
и като празен лист ще бъде битието
и азът изличен не ще го оскверни

в недоловимото ще си остане скрит
в недоловимото където азовете креят наслоени
подобно палимпест по който всеки тук
си мисли
че изписва първите слова
а всъщност само напластява битието си
над други битиета

 
*

едно виолончело свири на брега
свири в памет на отмрялото
напуснало
тези краища
този живот

свири
насмолява своя лък в залеза
свири
петолинията облачни изсвирва
свири
музиката му люлее нанизите с чирози
платната корабни увисват
сякаш са гърди
на моряшки вдовици
сякаш
се е спихнал денят и се сипе през белите улеи
додето реквиемът негов
аленее

едно виолончело свири на брега
и огънят
мъркащо котенце
се приютява в неговия хълбок
и миналото спира своя метроном
а звуците са сенки
удължават се
още малко и ще бъдат вече вечност

 
Промушване

има едно малко мълчание в големия шум
мъничко като муха в ухо на слон

това мъничко мълчание е моят процеп
и през него
полека изтичам

и няма шумолене в пропуснатите мигове
и няма хленч подир живота ми пропуснат

промушвам се
като игла през плат
игла която трябва кръпка да зашие
та да не вее хлад прииждащ от отвъд
срещу оставащите тук

промушвам се
а този шум с големите копита
камила е във иглено ухо

промушвам се
през процепа от мъничко мълчание в голямото мълчание навлизам

там има извор
леденостуден

и в него ще измия осквернените уши