ИЗ „СЮЖЕТИ ЗА НЕМИ ФИЛМИ“

*

Сив ден, стоманено сив, лъхащ на студ и печал. Един човек върви през огромен площад, покрит с каменни павета. Сам е, стъпките му отекват в тишината – и товa е единственият звук, който можем да доловим.

Отначало го виждаме отвисоко – от птичи или божи поглед; после погледът се снизява почти до нивото на паважа на около двайсетина метра пред крачещия – той е в черни груби дрехи и носи тежки обувки, подковани с изтъркани от ходене цинтове. Вдига краката си рязко и високо, полага ги с тежък удар, стъпките откънтяват върху паважа – все по-силно и по-силно, накрая дори прекалено силно, с тътен, който разтърсва всичко наоколо.

Върху всяко паве има човешко око, вградено в камъка, широко разтворено, взряно нагоре, клепачите се преливат в каменната плът. Човекът приближава и накрая сякаш преминава през нас, стъпвайки върху павета и очи – като върху ударените от подметката му павета очите изчезват, а околните се затварят и остават със стиснати, сбръчкани от напрежение клепачи.

Внезапно обаче едно око, което би било размазано от следващата стъпка, излита от камъка и пърха с малки прозрачни крилца. Застива във въздуха на няколко крачки от приближаващия човек – и сякаш се взира в него. Отново виждаме биещите върху паважа подметки – от тях излита едно налче, върти се като бумеранг, хвърлен от майсторска ръка, издига се нагоре и разсича пърхащото око. Настава мрак, в който чуваме единствено тътена на приближаващите стъпки.

*

Едно хлапе на десетина години, облечено с къси панталонки, се изкачва задъхано по някакво старомодно стълбище – забързано е както всички хлапета, прескача по две стъпала наведнъж. Стига до някаква врата, изтрива потта от челото си, поглежда часовника си, бръква в джоба си и изважда някакъв голям, стар ключ.

Виждаме как го вмъква в ключалката и го превърта, как ръката му дръпва дръжката и вратата се отваря навън. Следващият кадър е лицето на хлапето: в първият момент то облещва очи и зяпва от изненада, след това потреперва и лицето му се сгърчва.

Виждаме отново вратата – сега тя е широко отворена и момчето стои пред нея, ала зад вратата има стена – плътна, неизмазана, очевидно скоро изградена. Виждаме тухлите отново – вече в много близък план.

Нов кадър: хлапето поклаща глава, сякаш не може да повярва на видяното, и затваря вратата. Колебае се миг-два, после натиска звънеца – отначало кратко, после непрекъснато. Никой не отваря. Хлапето отново изважда ключа и отваря вратата – стената си е там. Виждаме отблизо лицето му: то се сгърчва от страх и болка, сълзи потичат от очите му.

Започва да крещи, да беснее, да удря стената с юмруци, да я рита, да я блъска с рамене; стената, разбира се, не поддава. Накрая спира, присяда на стълбите и скрива лице в шепите си. Погледът ни отново се връща към вратата, приближава се нетърпимо бавно към тухлите, създавайки по този начин усещане за край.

Само че това очакване е измамно, защото Виждаме отново момчето. То е в същата поза, но миг по-късно вдига лице – мрачно, с някаква странна решителност. Изправя се, бърка в джоба си, изважда отново ключа. Отива до вратата, затваря я и я заключва; после се оглежда настрани.

Проследяваме погледа му и разбираме, че то вече не е на стъблищната площадка на някаква кооперация – намира се в безкрайно дълъг и в двете посоки коридор, по стените на който през равни растояния са наредни еднакви врати – същите като тази, през която хлапето е застанало. Тръгва към най-близката, вмъква ключа в нея, отключва и отваря. Зад вратата има стена. С безразлично лице момчето затваря вратата, заключва и тръгва към следващата. Зад нея също има стена.

Погледът ни дълго следи момчето, докато то извършва тези еднотипни действия, само че самото то се променя: виждаме го като млад мъж, после като петдесетгодишен – правещ все същото и със същото развнодушно изражение. Накрая се превръща в старец, подпира се на бастун и едва тътри крака по коридора.

Погледът ни се съсредоточава за миг-два именно върху тътрещите се крака, после показва лицето му, цялото набраздено от бръчки и все така равнодушно. Задъхва се, видно е, че вече едва се движи.

Ракурсът се сменя, за да видим къде се намира – в същия коридор, но с една разлика – коридорът е сляп – или може би преграден, затапен със същата неизмазана стена, която виждахме зад вратите; в тази стена обаче също има врата. Старецът се дотътря до нея, изважда ключа, пъха го в ключалката. В този миг филмът свършва.

*

Младо момиче излиза от един вход на стара готическа сграда, примигва сънено срещу слънцето, оправя прическата си, тръгва по улицата. Следим дълго време нейното движение – шляе се нехайно и като че ли без посока, периодично виждаме и нейното лице в едър план – като тази визия продължава безсмислено дълго.

Тя се заглежда във витрините, поглежда към небето, изглежда замислена, като че ли е някъде другаде. Някакво малко кученце започва да подскача радостно около нея, тя се навежда, за да го погали. До нея спира собственикът на кученцето – млад мъж с приветливо лице, което камерата фиксира, и старомодна сламена шапка, разменят няколко думи, тя се засмива, мъжът завързва кученцето за каишката, сваля шапка за довиждане, отминава.

Момичето гледа след него, обръща се, продължава нехайната си разходка, погледът ни фиксира лицето й, тя внезапно спира с изумен вид, втренчена някъде напред. Следваме нейния поглед – срещу нея идва същия млад мъж, облечен по същия начин, със същата шапка, но вече без кученце.

Тя следи неговия ход с широко отворени очи, в мига, в който се разминават, протяга ръка напред и промълвя накакви думи, но мъжът продължава, без да спре и да се извърне. Тя се вторачва в неговото отминаване и виждаме как се сепва, как очите й се разширяват, инстинктивно вдига ръка към устата си, дръпва се встрани. Току що отминалия мъж се разминава с двама други – но те са абсолютно същите, и двамата са абсолютни двойници на мъжа с кученцето.

Погледът ни ги проследява – виждаме как минават покрай момичето, което гледа ужасено. Тя тръгва отново по улицата, гледа ту на една, ту на друга страна – всички минувачи са идентични. Минава покрай кафене, в което по масите седят отново същите двойници; сервитьорът е същият – със същите дрехи и сламена шапка, само дето е дълга бяла престилка над тях.

Движенията й издават все по-голяма паника: тя оглежда дрехите си, взира се в отражението си в една витрина, примигва, щипе конвулсивно ръката си. Нищо не се променя, идентичните мъже, чиято навалица неусетно става все по-гъста, изобщо не забелязват, че единствено тя е различна.

В един момент тя започва да се крие във входовете, да притичва от ъгъл в ъгъл, в тази игра на криеница обаче неволно с блъска в един от многото двойници, смутено се извинява, мъжът казва някакви думи, сваля шапка, покланя се леко. Момичето се отдалечава бързо, все по-бързо и все по-панически, започва да тича, лавира между еднотипните мъже, промъква се през един гъсто населен от тях площад, спъва се, пада.

Виждаме отблизо лицето й, тя плаче, започва да крещи, седнала върху паважа. Мъжете около нея спират, заобикалят я, скоро тя е в центъра на плътен кръг от мъже, натрупват се все повече и повече, всички мълчат и я гледат съсредоточено. Тя бърше сълзите си, оглежда се като подгонено животно, в погледа й се чете отчаяние, вдига очи към небето, застава на колене, прилепя длани за молитва, притваря очи.

Погледът ни се плъзва по лицата на еднотипните мъже наоколо – и откриваме, че изражението им е рязко променено – някои са изкривени са от ярост, други цинично ухилени; мъжете се скупчват по-плътно, пристъпват напред. Виждаме ги отвисоко – плътната и блъскаща се тълпа – и малката женска фигура в центъра на все по-стесняващия се кръг.

Изведнъж всички като по команда се нахвърлят върху нея и тя изчезва под тях. Блъсканицата става все по-ожесточена и по-ожесточена, те се тъпчат един друг, удрят се, хвърлят се върху струпаните в центъра тела – следим сцената от висока гледна точка.

Виждаме как накамарените тела в центъра започват да пропадат – сякаш ги всмуква някакъв въртоп – как това прорадане повлича и тези от периферията, как кръгът от мъже става все по-малък и по-малък – накрая и последните изчезват в някакъв тайнствен процеп, зейнал неочаквано в паважа.

Погледът ни се задържа няколко мига след изчезването на последния – процепът има форма на огромна вагина, с разтворени и пулсиращи срамни устни – постепенно обаче тя се стеснява, смалява се, изчезва – остава само паважа, върху който се търкалят няколко смачкани сламени шапки.

*

Намираме се в обширна, но малко старомодна лаборатория – множество колби, епруветки, плотове с различни микроскопи. Възрастен мъж в бяла престилка и с бяла брада изтегля с пипета малко мътна течност от една епруветка, поставя я върху стъкло за проби на микроскоп, намества стъклото, взира се през окуляра.

Взираме се и ние – отначало образът е мъглив, паралелно с него прозвучава тиха музика. Мъжът фокусира внимателно образа и паралелно с това музиката става по-ясна и по-силна. Петънцата, които първоначално сме видели да шават под оптиката на микроскопа, се оказват дребни фигури, танцуващи върху голям площад със статуи и фонтани, добре запазени, но носещи всички белези на ранния ренесанс – впрочем и музиката напомня за същия период.

Виждаме отново мъжа, който сумти, почесва се озадачено, върти настройките на микроскопа, отново поглежда през окуляра. Появява се  отново същия площад, само че вече в по-близък план, образите постепенно се избистрят паралелно с фокусирането на картината, музиката зазвучава съвсем отчетливо.

Сега разбираме, че танцуващите са в червено и черно трико, с кинжали на кръста, със златни и сребърни маски на лицата. Танцуват изящно – но си личи, че танцът е подчинен на строги правила и не позволява импровизации. Групите на червените и черните танцьори са една срещу друга, ту приближават една към друга, ту се раздалечават. Един-два пъти се разминават в стройни редици, без да прекъсват танца си – като като червените заемат страната на черните и обратното: при разминаването си танцьорите докосват връхчетата на пръстите си в нещо като бегла ласка.

Виждаме отново мъжът, който се отдръпва от микроскопа, мисли напрегнато, сбръчил озадачено чело, записва нещо в една голяма тетрадка, взема с пипета течност от друга епруветка, капва я върху стъклото на микроскопа, взира се отново през окуляра. Под микроскопа тече същия танц – само че този път, когато групите на черните и червените се вмъкват една в друга, за да разменят местата си, всеки от танцьорите изважда своя кинжал и пробожда минаващия срещу него от противоположния цвят – така танцьорите се пробождат взаимно.

Музиката продължава, те изиграват своята смърт, следвайки стриктно нейната ритмика. След като движенията на всички замират едновременно, ние виждаме как мъжът се отдръпва от микроскопа, на устните му грее доволна усмивка, той записва нещо в работния си дневник, изважда стъклото от микроскопа – и като си тананика нещо весело, отива до една лабораторна мивка, измива го – погледът ни се приближава върху миещите стъклото ръце. В този миг прозвучава кратък сегмент от музиката на танца, но този път звучи миньорно и провлачено.

*

Гробище на свечеряване – пусто и призрачно. Виждаме празните алеи и кипарисите, които се поклащат под нощния ветрец. Погледът ни се спира върху една гробищна плоча, която миг по-късно се размърдва, после се отмества с пронизително скърцане. От гроба се надига трафаретен мъртвец – облечен в черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка; без особени белези – освен дето е с набола брада, дълги нокти и щръкнали коси.

Мъртвецът вдървено се изправя, разкършва плещи и тръгва по една от алеите – към изхода на гробището. Голямата порта от ковано желязо е заключена – мъртвецът се връща, за да почука на прозореца на малката къщичка на гробищния пазач.

Виждаме как на прозорчето се показва неговото мустакато, грубо лице, как зениците му се разширяват от ужас, как отпуска челюст и остава със зяпнала уста. Мъртвецът със знаци обяснява, че иска да му се отключи гробищната порта. Пазачът изчезва, появява се на вратата на къщичката, панически притичва до гробищния портал, отключва го и побягва, като остава ключа в ключалката.

Мъртвецът поклаща глава и излиза подире му. Спокойно пресича улицата – и тогава разбираме, че точно срещу гробището стърчи огромен, богато осветен мол; тълпи от хора влизат и излизат. Мъртвецът влиза в мола, взема си количка за покупките, дълго обикаля щандовете, избира си някакви дребни неща, плаща на касата, излиза. Никой не обръща внимание на очевидната разлика между него и останалите.

Виждаме го как пресича улицата и си влиза пак в гробището. Стига до една градена от камък чешма, над която – кой знае защо – е вградено огледалце. Междувременно е притъмняло съвсем – тъй че мъртвецът взема от близкия гроб една недогоряла свещ, запалва я и я закрепва някак си до огледалцето.

Разопакова нещата, които си е купил – оказват се тоалетни принадлежности. Бръсне се, подстригва косата си, реже ноктите си, измива зъбите си – и накрая се оглежда внимателно в огледалцето – изглежда остава доволен от постигнатото. Пристяга възела на своята вратовръзка и с едри крачки се отправя към своя гроб, който виждаме да зее недалеч.

Изведнъж обаче спира и се оглежда. Оказва се, че междувременно гробището се е променило – превърнало се е в населена територия. Много гробове са отворени, много мъртавци бродят из алеите. Камерата ги дава в по-далечен план – и разбираме, че повечето от тях излизат през гробищната врата и се отправят към мола; някои вече се връщат, натоварени с покупки.

Виждаме как някакви покойни старчета пляскат белот и попийват бира на една каменна маса; как млади мъртавци, небрежно седнали на ръба на своите гробове, лочат направо от бутилките, подават си джойнт и се отдават на оргии с мъртви момичета в околните люлякови храсти; как достолепни мъртви дами обличат поред току-що купеното от една от тях разкошно кожено палто.

Нашият мъртвец съзерцава тази гледка известно време – и с очевидно недоумение. Накрая поклаща глава, отказва се от връщането си в гроба и се отправя обратно към мола.

*

Голям стереотипен супермаркет, из който сноват някакви лелки с големи колички – и подбират внимателно, съсредоточено своите покупки. Следим ги известно време, погледът ни се плъзга по стоките, визира табелите, които обозначават какви стоки могат да се намерят в съответния сектор. Табелите са със схематични рисунки – от тях разбираме, че тук са зеленчуците, там – месата, а по-нататък – кухненските принадлежности.

По едно време камерата визира същата стереотипна табела, на която обаче е изобразена човешка фигура. Някаква строга лелка със студено изражение подкарва количката си натам, а погледът ни я следва.

Табелите услужливо показват и в какво състояние е съответната стока. Виждаме човешката фигура с надпис frozen – и лелката минава покрай дълги и просторни хладилни витрини. Спира се край тях, поглежда. Зад витрините има детски лица – смъртнобледи, покрити със скреж. Лелката се колебае, после поклаща глава, отминава.

Виждаме нова табела – човешка фигурка с надпис fresh. Тук лелката е застигната от електрокар на супермаркета, който кара голяма палета с клетка отгоре. В клетката са наблъскани деца – виждаме лицата им, прилепени до металните пръчки. Всички са на една възраст и с един ръст, облечени са в едни и същи сиво-бели дрешки; гледат мълчаливо, с отсъстващо изражение.

Лелката стига до голям щанд, зад който има много такива клетки. Две-три лелки вече чакат, завързва се разговор, очевидно свързан с децата в клетките, лелките изглежда се съветват, сочат ту една, ту друга клетка. Във всяка от тях децата са еднакви, но иначе всяка клетка се различава – по възраст и по цвят на кожата; освен това в половината клетки са момиченца, в другата половина момченца.

Идва ред на нашата лелка. Тя сочи на руменобузата продавачка една от клетките, нещо й обяснява. Продавачката разпорежда нещо на един мустакат общ работник – той отива до съответната клетка, повдига капака й, изважда едно от момченцата в нея. Поставят детето пред лелката, то стои безропотно и мълчаливо. Тя го опипва подробно, оглежда го, повдига главата му, оголва зъбите му. Изборът се оказва добър, тя кимва и работникът поставя детето в нейната количка.

Следва нов избор – този път на жълтокожо момиченце. Първото посочено изглежда не отговаря на нейните критерии за качество – и бива върнато в клетката. Второто се оказва подходящо. След него по същия начин и със същата придричивост лелката избира трето дете – отново момче, негърче.  Лелката се отправя към изхода, децата, притиснати в тясното пространство на количката, в която има и други покупки, се возят мълчаливо.

На касата лелката изважда другите покупки на конвейрната лента. След като другите й покупки са маркирани, тя смъква картончетата с баркодовете, които са вързани на врата на всяко дете. Касиерката ги маркира, лелката плаща с кредитната си карта и си заминава.

*

Погледът ни бавно се плъзга по старческата, безсилно отпусната ръка, пъпли по набръчканата кожа, по издутите сухожилия. Човекът спи, с глава килната върху възглавницата, насред голямо легло, положено в центъра на бяла, празна стая. Виждаме и една голяма бяла пеперуда, която кръжи над главата му и след известно време каца върху голия му жълтеникав лоб. Той бавно отваря очи, ирисите му приличат на яйца, положени в гнездо от бръчки.

Пеперудата отлита. Човекът се надига, следи я с поглед, става от леглото, протяга ръка в напразно усилие да я примами в сухата си длан. Виждаме, че прозорецът е отворен, едно полупрозрачно перде се вее от лек ветрец. Пеперудата кръжи известно време из стаята, следвана от стареца, който се опитва да я достигне с немощна, кретаща походка. После се промъква покрай пердето и отлита.

Старецът въздъхва, отпуска ръце, свежда глава – сякаш е пропуснал нещо съдбовно. Погледът ни се съсредоточава върху дланта му, която бавно се свива в юмрук. Виждаме го как вдига глава и се отправя към вратата на спалнята.

Навън е свежо, кристално утро, пеят авлиги, зеленото сякаш извира от всички ъгли на голямата градина. Старецът се вмъква под един сайвант и изважда надуваема лодка, гребла и въже. Овързва всичко в голям вързоп и с мъка го вдига на рамото си, после тръгва с олюляваща се походка.

Пътеката, която води към морето, криволичи между скали, храсталаци и гъсти смокинови горички. Старецът крачи по нея, но често изнемогва, смъква вързопа и присяда в тревите да си почине. При всяка спирка от храсталаците се показва сякаш чудодейно, без да размества клоните, чисто гола и много красива млада жена. Виждаме как старческите очи проблясват от стаена носталгия и изненада, как той говори – но без да се чува и звук, как се опитва да се надигне, но сякаш че силите му са изчерпани и не успява да го направи, как протяга ръка в една въображаема милувка. Жената пристъпва в тревите покрай пътеката и тръгва в посока, обратна на неговата. Скоро след това сякаш се стапя във въздуха и изчезва, а той бавно свежда поглед към земята и дълго остава така. После успява да се надигне, да нарами вързопа и да продължи.

Това се случва няколко пъти – и всеки път жената е различна. Накрая стига до морския бряг, хвърля своя вързоп на крайбрежните камъни, нагазва във вълните, които се плискат край възлестите му стъпала. Съсредоточено гледа към хоризонта, в един момент започва да говори и да ръкомаха; камерата проследява погледа му – във водата обаче няма никой.

Старецът разгъва лодката, напомпва я бавно и с усилие, поставя греблата, върза въжето за борда. Известно време броди покрай брега и търси нещо – най-накрая го намира: това е голям камък с естествено издълбана дупка. Върза камъка за другия край на въжето и го поставя в лодката. След това я изтегля във водата, покатерва се в нея и почва да гребе. Постепенно преставаме да го виждаме – погледът ни се рее в дълбокия хоризонт.

Когато го съзираме отново, той вече е на около километър от брега. Оставя греблата, взира се в хоризонта, отново говори нещо, но някак тихо и примирено. Отвързва въжето от борда, омотава го около краката си, после ги спуска през борда и присяда на него. С труд измъква камъка, полага го на коленете си. Виждаме как дълго и съсредоточено гледа към хоризонта. Накрая хвърля камъка във водата и сам се катурва след него. Водата се затваря над потъващото тяло.
 
Камерата следи самотната, безцелно люлееща се гумена лодка. Виждаме как една голяма бяла пеперуда кръжи над нея – и накрая каца върху мокрия й борд.