ЦЪРВУЛИ И ТРАНДАФОРИ

Евгений Тодоров

Не е вярно, че всички български поговорки са измислени преди да се родим, на раждането на една от тях бях съвременник.

Поговорката е гениална, в няколко думи е събрано най-ценното от хиляди генетични теории.

Става дума за поговорката ОТ ЦЪРВУЛ ТРАНДАФОР НА СТАВА.

Имах щастието да живея във времето, когато в едно и също семейство едни още носеха цървули, а други надяваха трандафори.

Още по-голямото щастие беше, че видяхме как хора, които природата беше създала да носят цървули, надяваха трандафори и започваха да управляват.

Кога се роди трандафорът? Може би в началото на 60-те години.

Беше минало времето на празните магазини и купонната система.

Бяха забравени и старите марки обувки. Сега носехме „9-и септември”, „Васил Мулетаров” и „Петър Ченгелов”.

Имаше един милиционерски виц по онова време – изпитвали кандидатите да служат в Народната милиция, за да проверят доколко са политически грамотни.

Първите изпитани веднага казали на чакащите какви са въпросите и последните си написали отговорите на подметките.

Влязъл поредният кандидат, попитали го кой е министър-председател на България, човекът небрежно преметнал крак връз крак, взрял се в подметката си и отговорил със самочувствието на завеждащ отдел „Пропаганда и агитация”:

- Петър Ченгелов!

В магазините за обувки по онова време миришеше на истинска кожа и гьон.

В спортните магазини пък миришеше на гума – там продаваха само гуменетка.

Имаше всякакви модели, на всякакви цени.

Обикновено липсваше само това, което търсехме.

По времето, когато вече носех 35 номер, ми се прииска да хвърля през лятото миризливите гуменки и да обуя юношески сандали.

Обиколих всички магазини на Пловдив и се оказа, че има сандали за деца и за мъже. За моята възраст никой не беше се сетил да произведе.

След една седмица обикаляне най-накрая открих едни сандали от змийска кожа. По-скоро от първите имитации на змийска кожа. Струваха 3,60.

Приплаках на нашите, те събраха левчетата и тръгнахме цялото семейство към центъра на града.

По пътя се молех сандалките да не са свършили, влязохме в магазина и о, радост – един последен чифт стоеше цял целеничък. Грабнах го, продавачката донесе веднага кутията. И тук дойде трагедията.

На кутията пишеше „Дамски сандали”.

Трябваше да се вземе решение. Компрометиращата кутия можеше да бъде унищожена, но какво ли би станало, ако някое момиче от нашия клас се появеше със същите сандали? Срам!

Тръгнахме се към къщи с празни ръце. Още по пътя обаче в главата ми се роди нов план – да си направя сам джапанки.

Джапанки до този момент бяхме виждали само по морето – носеха ги чужденците.

Родната икономика може би чертаеше планове за това модно производство, но трябваше да минат години, за да се задвижи плановата машина.

Имах под ръка скъсани чехли за баня с корава пластмасова подметка. Имах и пластмасова манерка, която се провесваше на рамо с тънки прозрачни ремъчета – като презрамките на днешните сутиени.

Отрязах от ремъчетата колкото трябва, купих лепило ОХУ и сътворих първите български джапанки.

Обух ги внимателно, слязох на улицата и направих пред тайфата няколко грациозни крачки.

На третата крачка лепилото ОХУ не издържа и трябваше да продължа бос.

След това изпробвах други технологии и стигнах до стотина крачки безаварийно ходене.

След години прочетох, че цялата икономика на Северна Корея се е развила по този начин, който се наричал ЧУХ ЧЕ. Или нещо подобно. Може би и те са тръгнали от джапанките, но ето, стигнаха до атомната бомба. А аз спрях още в началото. Никой не ме подкрепи и накрая се наложи да плащаме на японците страшни пари, за да ни продадат технология за джапанки. Но това се случи доста по-късно.

Да не бързаме, защото можем да изпуснем времето на трандафорите.

Вече бях разбрал, че със сандали не може да се завоюват сърцата на съученичките, те явно се впечатляваха повече от трандафорите.

Ако някой не знае – така се наричаха първите островърхи обувки. Дотогава обувките бяха заоблени отпред и изглеждаха безформени.

Лятото на 63 или 64-а година бях на гости на чичо ми в Плевен, той ми даде 10 лева да си купя нещо, аз имах още 10 и с този огромен капитал тръгнах към първите си трандафори в живота.

Имаше черни по 10 лева и червено-кафяви по 15. По-скъпите бяха с подметка от естествен гьон, но не това ме впечатли толкова, колкото острия им връх. Далеч по-остър от върха на черните.

Три дни се колебах дали да изхарча цели 5 лева отгоре, но суетата надделя.

Излязох от магазина с трандафори. Бях почти дете, с къси панталони и сигурно изглеждах като Малкия Мук.

На 15 септември влязох в училище като цар. За съжаление на бях единствен. И Станой си беше купил трандафори –па макар и да бяха от черните.

Станой излезе по-практично момче. Той се грижеше по-добре за обувките си, в джоба си винаги имаше кърпа и специална паста за блясък – забравих й името.

Мине не мине – бъркаше в джоба, мажеше с пастата и опъваше кърпата. Освен това ходеше и по-внимателно. Докато дългите остри върхове на моите суперостри трандафори започнаха да се белят и в края на есента добиха цвят на цървули.

През зимата се пробиха и гьонените подметки, но това не ми пречеше да ходя в снега и да си суша чорапите, като се върна вкъщи.

Не помня дали имах други обувки – за зимата.

Със сигурност обаче през зимата на 58-а година имах само един чифт.

Пратиха тате на командировка в Полша и той ми донесе от там истински кънки. От тези, които се нахлузваха върху високи обувки и се стягаха с ключ.

Аз имах обаче само обувки – половинки, както се наричаха. Отидохме до езерото, което беше замръзнало, стегнах кънките върху половинките и се пробвах на леда, но детските ми глезени се огъваха и падах още на втората крачка.

На следващия ден опитах с кецове. Не знам дали някой е стягал кънки върху кецове, за да разбере цялата абсурдност на начинанието.

Така и не се научих да карам кънки. За ски да не говорим.

Най-масовите зимни обувки се наричаха „пионерки”.

А кецовете не бяха само български. По едно време пуснаха китайски, не помня дали нямаше и виетнамски. Намираха се само с връзки, разбира се.

Постепенно изборът на трандафори ставаше все по-голям.

Най-хубавите обувки, които видях на една витрина, бяха марка „Кавалер” и струваха цели 25 лева. Не смеех и да си помисля. За 18 лева обаче си купих за абитуриентската вечер обувки „ролинстонки”. Не знам защо им викахме така – бяха черни трандафори с един единствен тегел точно отгоре – разделяше ги на две еднакви половинки. Вероятно някой беше решил, че с такива обувки ходи Мик Джагър.

Впрочем и прическата ми през 1967-а беше а ла Мик Джагър и в главата приличах на обувката си – с път точно по средата.

Следващите ми любими обувки бяха обувките на баща ми. Те лежаха непокътнати в гардероба от 1949 година, баща ми си ги беше донесъл от Франция, но се оказало, че му са малки. Мама ги наричаше „подюсетините” обувки. След години разбрах, че става дума за „по дю сет”, шведска кожа, ако не се лъжа, или нещо като нашия велур.

Когато краката ми стигнаха 44-и номер, се примолих да ми дадат „подюсетините” – и без това събираха прахта. Не ги свалях от краката си и скоро се оказа, че и френските обувки не са вечни.

Колкото и обувки да имаше в магазините, все се намираха хора, които да искат да носят нещо „по-така”. Някои ходеха в чужбина – най-вече в ГДР, и оттам носеха страшни патъци. Хем различни, хем евтини.

Жените можеха да носят хубави обувки и без да бият път – стига да имат връзки в „Петър Ченгелов”. Там шиеха на ишлеме невероятни дамски обувки и ботушки, които обаче заминаваха на Запад.

Разправяха как един от директорите на прочутото обувно предприятие винаги носел в колата си по няколко чифта ботушки от тези, които били за износ. Подарявал ги на колежки, съседки и т.н.

Жените сами чакали на опашка пред леглото му /или пред бюрото му/, за да получат заветния подарък. И да се отблагодарят по подобаващ начин.

Само че тогава милицията на спеше. Далаверата бе разкрита, но за да бъде осъден директорът – любовник по тогавашните правила трябваше първо да бъде изключен от Партията.

Милицията искаше главата на развратника, но Партията не я даваше.

„Трябваше да занеса на Първия секретар на Окръжния комитет цялата преписка – разказваше по-късно тогавашният шеф на МВР, - и най-накрая той капитулира. И на мен ми беше тъжно за човека – продължаваше генералът, - беше изцяло наш човек. Започнал като обикновен работник, после завършил Рабфак, подкован идеологически и накрая така да се изложи заради едната онази работа….”

Всъщност историята на този директор на „Петър Ченгелов” има отношение и към поговорката за цървулите и трандафорите.

Очевидно стремежът към „едната онази работа” движи не само обувната промишленост, но може би и цялата човешка история, но всичко трябва да се прави така, че Милицията и Партията да разберат.

То сега няма нито милиция като Милицията, нито партия като Партията.

Каква голяма роля в живота играе обувката, се уверих за пореден път през 1970 година. С приятели бяхме седнали в един ресторант на „Слънчев бряг” – може би за пръв път в живота си седях като бял човек на маса в прочутия курорт. По едно време се отпуснахме, поогледахме се и на една от съседните маси съзряхме точно три красиви девойки. Тяхната маса беше до отворения към плажа прозорец, не знам дали говореха високо или морският бриз донасяше думите им, които ние разбирахме.

Красавиците бяха уловили погледите ни и откровено ни обсъждаха.

- Чужденци са – заяви едната и тази констатация ни изпълни с гордост.

Другата обаче се наведе надолу, втренчи поглед в българските ни обувки и с адско пренебрежение констатира:

- Наши са.

Повече не ни погледнаха.

След трандафорите и „ролингстонките” дойде модата на ботушките.

В края на 60-те години жените припадаха по мъже с ботушки. И с дънки, разбира се.

Чак през 73-а си донесох първите велурени ботушки от Полша – високи, елегантни, с цип. Само след два месеца се пробиха и пръстът ми щръкна…

Така лека-полека стигнахме до епохата на маратонките.

Предвестници на тази епоха бяха шпайковете и футболните обувки. Някои бяха намерили начин да им свалят шиповете и бутоните. Аз не намерих смелост за подобен експеримент.

Първите маратонки си миришеха отдалеч на социализъм правеха ги в село Хаджидимово.

След това дойдоха с гръм „Ромика” – не можехме да повярваме, че тези красиви обувки – приличаха ни на бели лебеди, се правят в България. Те бяха по-конвертируеми от всяка валута. Без отказ ги купуваха в Съветския съюз на двойна цена, вървяха даже в Унгария.

Някъде по- в началото на този блог съм описал една история – как маратонките спечелиха първа награда в телевизионното състезание „За един милиард” и какво се случи след това. Който си е купил книгата „Записки по българския преход”, историята е на 321 страница.

„Ромика” струваха фантастичните 52 лева, цената породи всенароден протест, но на нас, работещите в телевизията, ни беше забранено да коментираме публично каквито и да е цени. Осмелих се в живо предаване само да намекна нещо и тутакси бях наказан с „отстраняване от ефир”.

След като се появиха и „Тренинг” – пак по западен лиценз, вече беше ясно накъде е тръгнал животът.

…Избори ни чакат след седмица. Дали и този път няма да сбъркаме с избора си?

Толкова години всички ни убеждават да гласуваме за трандафорите, пускаме с надежда бюлетината, а скоро се оказва, че пак сме избрали цървулите.

Дано тази година да имаме повече късмет.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/