Глезльовците /Домашна Работа/

      В последния четвъртък на октомври, 2008 се запътих към една от залите на Нюйоркската Адвокатска Колегия на 42 западна 44 улица, в която предстоеше представянето на сборника документални криминални истории, Бруклин  Ноар 3*, с подзаглавие ”Нищо друго, освен истината”. А в и-мейла, който ме осведоми за събитието, към заглавието бе добавено:” .../и истината да бъдеш адвокат-писател”. Това, че има адвокати, които пишат, ми бе познато и разбираемо. Светът на литературата е пълен с хора от различни професии, хванали перото. Аз самият съм химик, който пише. Но това, че хората на правото, които пишеха и бяха някак си организирани в публикуването и представянето си, бе нещо ново и изнедаващо за мен. Няколко сгради на изток от Адвокатската Колегия е сградата на гилдията на Нюйоркските Механици и Търговци, където преди години представих първата си книга, ”Семената на Страха”. Отидох половин час по-рано. Моето присъствие на това събитие се дължеше на магнетически привличащото изявление  в дневния ред на събитието, казващо: как да се утвърдим като писатели и как да си намерим литературен агент. Бях четвъртият, който пристигна в залата и оглеждайки я, предположих, че едва ли аудиторията тая вечер, би я запълнила. Пред дългата маса, на която модераторът Томас Адкок  и обявените четрима автори щяха да седнат, имаше тясна пътека, от двете страни на която, подредени в редици, стояха 40 стола. Предвижданията ми за полупразна зала излязоха погрешни: няколкото закъснели посетители останаха  прави, след като модераторът  откри вечерта. От обявените четири автора, двама отсъстваха. Модераторът, г-н Адкок, също бе включен в книгата с “Момчетата от Моргата”. Веднага след като авторите прочетоха разказите си или част от тях, въпросите към тях заваляха като пролетен дъжд.

        Започвам с един от въпросите, не непременно първия зададен, а въпросът, на който модераторът отговори със съвет, че писателят или  човекът, който иска да стане писател, трябва да пише всеки ден по десетина реда и шеговито каза:

     - Ето, сега аз ви задавам за домашна работа да пишете по десетина реда на ден! Може да започнете веднага щом напуснете залата!

     - Но за какво да пишем?- запита нечий глас от аудиторията.

     - Ами например, последвайте някого на улицата и се опитайте да го опишете!

     - Но трябва ли да му кажем?- запита отново същия глас, при което смехът от залата почти заглуши сепнатото ”Оооо, не! В никакъв случай!” на г-н Адкок.

      “И тъй”- рекох си на ум –“ ще започна домашната си работа и за какво да тичам след някого си по улиците, като мога да започна със самия модератор. След приключването, г-н Адкок  излезе от залата и застана до масата, на която бяха подредени за продан няколко купчини на “Бруклин Ноар”1, 2 и 3 . Побързах да му се представя и го погледнах в лицето,

възнамерявайки да започна домашната си работа така: “Г-н Адкок, мъж на възраст около..”, но ме обзе смущение. Г-н Адкок бе много младолик и аз не можех да определя възрастта му дори от разстоянието на протегната ръка, в което разговаряхме. Разменихме няколко изречения  и за да се съвзема от първоначалното стъписване, реших да се запътя към писоара в тоалетната, намираща се непосредествено до залата. Имах няколко възможности да изляза от литератутната кръстословица: като се прибера в къщи, да вляза в Гугъл и там само като напиша името му, веднага би трябвало да се появи най-малко годината на раждане или, както вече се бях осведомил, г-н Адкок бе автор на няколко книги. На някоя от тях, ако не на всички, може да е отбелязана неговата  дата на раждане, в крайна сметка, ние, мъжете не сме толкова чувствителни на темата възраст. Друга възможност? Аз пишех ”документална” домашна работа и трябваше да се съобразявам с фактите и истината. Писателят измисля и послъгва в романите, но не и в документалистиката. Затова, вместо: ”Г-н Адкок, мъж на възраст.., аз мога да започна с :”Г-н Адкок, автор на книгите....” и така нататък. Тука вече се появява и голяма доза самозащитен елемент: аз бях написал две книги, една повест, 4-5 есета, а бях вече на.., а май че бях занемарил домашните работи. Но това е съвсем друга работа, аз бях в писоара и бързах, ако можеше да се бърза в тях. Когато излязох, до масата с ”ноарите” стоеше само младият продавач. За мое разочарование г-н Адкок бе изчезнал. Опитах се да го намеря- без успех! Ядосах се на себе си! Как да продължа- с писоарите? Освен,че бяха чисти като аптека, нищо друго не бих могъл да добавя към няколкото страници за тях в “Черна пролет”.* И не мога да остана без домашна работа, не мога и да я оставя започната и недовършена. Чуствах се като прилежен ученик, който на следващия ден ще отиде неподготвен, за което ще бъде наказан.

       Мислено се върнах на срещата. Оказа се, че не бях единственият, който освен любопитсвото към истинските криминални истории, се интересуваше и от намирането на литературен агент. Зад мен, млада жена, за нея уверено мога да каже, че бе около 30 или малко по-млада, сякаш едва бе изчакала авторите да свършат с четенето, изстреля от упор единствения си въпрос: ”Как да си намеря литературен агент?” и получила отговора, изхвърча от залата като торпедо. Не бях прав като си помислих: “ Тая пък ще си намери литературен агент още сега в нощта, излитайки като торпедо от залата!”, но в крайна сметка чуствах се обиден за сметка на авторите. Може ли да дойдеш за да зададеш един единствен въпрос и да хукнеш навън като подгонен. Не го казах, само си го помислих! Един друг въпрос, зададен почти едновременно от няколко от слушателите, питаше: “Има ли класове за писатели, където бихме получили насоки?” Докато Томас Адкок вдигаше рамене снизходително без да издава вербална присъда на “класовете за писане”, Денис  Хокинс с мек глас заяви, че това е загуба на време. Изведнъж се сепна, сякаш бе казал нещо неуместно и опроверга себе си, казвайки:” Всъщност не! Зависи кой е лекторът! И като пример ще ви да дам Джон Гарднър и посещаващия неговия клас, Реймънд Карвър!”*

      Ето, че домашната работа ме увлича, увеличих темпото и припомняйки си някои детайли си спомних, че с удоволстие бих прибавил нов портрет. Денис Хокинс. И не за да опиша побеляващите му глава и брада и осанката на Сократ, а приказките, които бихме си казали.

“Честни изповеди” и факта, че често изповядалите се свършват със самоубийство. Аз бях търсил изповедта на предполагаем убиец: заместник-коменданта на концентрационния лагер, в който е бил въдворен баща ми. И на един друг убиец, левичар, който бе убил директора на гимназията, фанатизиран фашист, който лаконично бе ми казал: “Ако трябва да започна живота си отново, аз пак бих убил тая мръсна гад!” Не взех никакви данни за контакт от Денис, но мисля, че когато представя романа си, върху който работи, ще намеря начин да отида.

      От разказа на Розмари Ю не разбрах какви са тези “говежди” убийства, но затова имах зададена домашна работа и като част от нея, няколко дни след срещата сграбчих Бруклин Ноар 1, 2 и 3. Но преди това нека завърша, макар и много оскъдно и третия портет, Розмари Ю. Тя призна / Дали това е походящия глагол? Може би , но ако пишех кримка. В тоя текст по подхожда ”сподели”/ най-чистосърдечно, че желаела да пише драми и започнала да посещава класове за драматурзи. Не могла да схване структурата на драмата и се отказала. Кратката й биография в края на Бруклин Ноар 3 не казваше какво друго бе написала, ала историята й предизвика вълнение сред аудиторията. Пред мен мъж с очила с рогова рамка вдигна ръка за да добави, че в годините, които Розмари Ю описваше, той бе работил в гимназията Томас Джеферсон и познава описаната от нея картина.         

     По пътя към дома се замислих за писателските класове. Помня, че като пристигнах в тая страна ми казаха, че Чарли Нойс, зетят на спонсорите ми, посещавал курсове за обучение в писането на разкази. Мислех си, че творците се раждат готови да творят и посрещнах новината за Чарли със снизходителна усмивка. Ала почти 20 години се въртях в омагьосания кръг на непубликуването в Америка, моето ”его” ме тласкаше в тая посока, макар и пишещ на друг език, Америка бе моята втора родина и вече преди да приема нещо с присмех, се замислях.  Денис Хокинс бе подметнал, че зависи кой е лекторът на класа и мислите ми полетяха в посока на евентуалния ми избор. На една конференция в университета Принстън на писателите от Източна Европа  в средата на 90-те години, на която присъстваше и нашата поетеса, Блага Димитрова, почетни гости бяха Сол Белоу, Ралф Елисон и Сюзан Зонтаг.*  И на тримата поднесох подарък по едно копие от двуезичното издание на “Крилете на вестителя” на Борис Христов. От тримата бих предпочел Ралф Елисон, ако те водеха такива класове, ала Ралф Елисон  и Сюзан Зонтаг не са вече между живите. Ако Сюзан Зонтаг бе все още жива, не бих хвърлил избора си върху нея  заради арогантното и високомерно държане, когато и поднесох книгата. Оставах само с възможността на клас при Сол Белоу, ако той водеше такъв. В пресата бяха съобщили, че претърпял отравяне с храна, но се възстановявал и подготвял да възобнови отново писането си. И ще му припомня как я сгафих с него, ако въобще бе запомнил такава незначителна случка. Бях решил, че трябва да го впечатля с нещо, с което да му покажа, че съм чел книгите му. От тях, най-много ми допадаше “Не изпускай деня!”. Поднесох му ”Крилете на вестителя” и му рекох: ” Знаете ли, г-н Белоу. Понякога се чуствам като вашия герой Чарли от „Не изпускай деня!” и ми иде да се присъединя към някое погребение и да се наплача хубаво като него.” Да, ама героят му бе Хари, а не Чарли. Положително бихме се посмяли. В крайна сметка писателите също  се сприятеляват по различни поводи.

        Върху първата страница на бруклинските “ноари” е отпечатан списъкът на излезлите до този момент “ноари”.* С изненада откривам, че вече са покрили земното кълбо:.... , ала липсва български. Няма го и в списъка на ”ноарите” под печат, ала  в същия списък липсва и ”Берлин  Ноар”, а ето че няколко дни преди Деня на Независимостта, разхождайки се в Манхатън, ”Берлин Ноар” ми намигна от витрината на”Барнс и Нобъл”/ бившия Далтон/ на ъгъла на  Авеню на Америките и 8ма западна.

        Няколко седмици след представянето на “Бруклин Ноар 3” имах час за колоноскопия в клиниката на д-р Бередерян на Емонс авеню в Кони Айланд, Бруклин и чакайки да ме повикат, четях историята на Патриша Мълкахи ”Трупът в коридора” или както аз я нарекох за себе си, “Смъртта на Боби руснака”. Срещу мен, на дългата стена на рецепцията висеше картина, изобразяваща  разклоняващото се във формата на V ято от хвърчащи хора над град, от който лукообразните кубета на руските православни църкви стърчаха над останалите сгради. Приличаха на ято жерави, летящи към топлите страни. Авторът бе нарекъл картината си ”Миграция”. Третият от дясната редица на “V”-то, чипонос дългун, бе прегърнал куфара си. Разпознах го веднага: Боби руснака. Водачът на ятото бе двойка музиканти яхнали калъф в който лежеше виолончело. Със сигурност не бяха професионалисти. Камъкът си тежи на мястото- добрия музикант не мигрира, той гастролира. Това бяха музиканти любители, които бяха взели със себе си челото за да подслаждат тежките емигрантски вечери с музика или контрабандисти, пренасящи ценен музикален инструмент. И вероятно бяха свързани по някакъв начин с Боби руснака. Някои от античните предмети в магазина на Боби най-вероятно се бяха появили от багажите на мигриращите птици и твърде вероятно е това да е причината Боби да завърши земния си път като труп в коридор. Смущаващото бе, че Боби руснака почти не свалял от главата си шапката ” а ла крокодила Дънди”, а на картината художникът бе нарисувал Боби гологлав. Ала на мен, като на човек, живял при социализма, много лесно идваше заключението, че при социалистическите недоимъци, особено руските, я е имало достатъчно ушанки или островърхи ”корчагинки” за всяка глава в Русия, та камо ли да говорим за някакви си ”крокодил Дънди”, за които руснаците знаеха, колкото и знаеха какво има в една черна дупка в космоса. Явно, че Боби бе позирал на художника гологлав. И мисълта, че някъде в бившия антикварен магазин, а сега бар-кафе ”Тили”, мадам Тили бе запазила портрет на Боби и новият рентиер, мадам Патриша, го бе запазила с рекламна цел, ме запъти натам.

       Бе първия ден на лятото. По нищо не личеше, че е лято. Дните се търкаляха един след друг, удавени в дъжд. Тоя ден се бе опитал да се измъкне от водата и сутрешното слънце ме подлъга и аз не взех чадър. Излизайки изпод земята на спирката на метрото на “Q”, дъждът, изливащ се по правилото “спри-излей се”, ме принуди да взема разстоянието между Лонг Айланд Юнивърсити и ”Тили” с прибежки под скелетата и козирките на баровете и ресторантите, напомнящ на войник, атакуващ бойно укрепление на врага. На входа на ”Тили” едва се разминах с възрастна жена, облечена в зелено яке с качулка, предпазващо от дъжд. Преди да си поръчам заплануваното капучино, направих обиколка на бара. Имаше един единствен портрет, разположен в центъра на ценоразписа върху стената, разположена зад  гърба на бармана. Главата на жена със старомодна прическа от отминали времена, с една голяма букла центрирана в средата на главата й, с насълзени очи или от тежкия живот, който бе имала или пък блясъкът на светкавицата, когато фотографът бе я увековечил, бе я просълзило. Тъжна жена, но със силен характер, портретът й гарантираше цените и качеството на асортимента, заобикалящи го.

-         Това е мадам Тили, нали?- попитах бармана.

-         Не зная, аз съм новак, има няма месец-два и не съм запознат ц обстановката! Виждате                       ли жената  със зеленото яке на входа на бара! Тя е местна и вероятно ще ви каже със сигурност!

-         Това е мадам Тили!- потвърди жената със зеленото яке.

Якето бе с две лица. Зеленото лице бе синтетична материя, предпазваща от дъжд, а от запретнатите ръкави на якето и леко подаващате се материя под качулката и яката му, се виждаше чудесния мастилен цвят на другото лице, върху който бяха разхвърляни бели котвички.

-         Няма ли някъде оставен портрет на Боби Руснака?- попитах отново бармана, като се опитах да разчета логото върху бейзболната му шапка.

 Четеше се само главното”С”, а останалата част бе в невидимата част на шапката, тъй като барманът я бе накривил като веселяк, който вече бе глътнал 2-3 ракии.

-         Нали ви казах, че съм новак и нищо не знам!- отвърна ми дружелюбно барманът, аз взех чашата капучино, отпих глътка от него,”Мммм, добро е!”-промърморих на бармана и наблюдавайки начина, по който бе накривил шапката си, се запътих да си запиша една бъдеща тема за домашна работа:”Шапката”. Шапката и притежателят, националните шапки и как се носят, нахлупените каскети на нелегалните бойци от съпротивата срещу нахаканите бомбета на тайните ченгета, шапките на рапърите и може ли според ъгъла на накривяне да се отгатне каква музика изпълняват, шапките на серийните убийци и може ли това да се използва за разпознаване и т.н, и т.н. Шапките ме засипаха като лавина и едва не се спънах и не разлях капучиното. Появиха се униформените шапки, войнишките кепета, шапката на фатмака, каубойските шапки и шапката на шерифа, шапките на бинесмените, шапките на руските политбюра, шапките на дон Жуан, шапките”юнисекс” и кои от тях жените би трябвало да избягват, а по нататък и защо. Шапката ”Мадоф” и не е ли това отличителен белег на играчите ”Понци” и дали, ако биологически наистина е възможно Мадов да дочака 150 си година в панделета или пък човекът се клонира и върне продължителността на живота си отново на библейска, дали ще излезе с нова шапка, наречена”каещия се грешник”? Всичките тези мисли, макар и така хаотично врехлетели ме, ако ги подредя и допълня един ден, би се получил един, какво да речем, трактат, който бих могъл да го предложа, къде да речем, ами, ”Вог” или.....защо не, в”Мода и Стил” на Ню Йорк Таймс. 

 Страшно много обичам каймака на капучиното. Загребах я с лъжичката, нагълтах я лакомо и премляскайки, вдигнах палец към бармана, благодарейки му за качеството на кафето.      

      Ако някой ден реша да напиша един “ноар”, това ще бъде след време, когато имам материал от България. Но я си представи, че там няма ”ноари”. При краткия разговор с Томас Адкок споменах, че съм публикуван автор, но не тук, в Америка, той попита къде и когато му отговорих, той възкликна: “О, там публкуваха моята книга “Участък 19”! Ето го, още едно заглавие в моя списък “Книги, които трябва да прочета”. В Нюйоркската библиотека се опитаха да я намерят, но се оказа, че последният читател не я е върнал. Нямаше други копия, било е единственото. Провериха къде мога да я намеря и ме упътиха  към Централния клон на Бруклинската библиотека. Там, обаче книгата бе вече взета от читател и библиотекарят я постави на”холд”. А аз реших да я потърся на” Българският Гугъл” за да я прочета в превод и на моя език, но търсенето се оказа без резултат, затова оставих  да направя това когато посетя страната през пролетта. Възнамерявах да направя сравнение  на оргинала и превода й и като част от зададената ми домашна работа да нахвърлям някои бележки и впечатления.

        Това, обаче,  трябваше да отложа за друга домашна работа, защото трябваше да  започна една смразяваща кръвта история, която ме шокира веднага след слизането ми от самолета на Софийската аерогара на 28 април. 24 кратов български “ноар”. В три часа  на нощта срещу православния Великден трима младежи са наръгани с нож пред столичната дискотека “Соло”, близо до Съдебната палата. За двама от тях раните са фатални. Третият е откаран в критично състояние и животът му спасен, тъй като един гардовете на близкия бар”Соло”, откъдето е излязла компанията, запушил с ръка кървящата му рана до идването на линейката или както твърдят непотвърдените слухове, острието на ножа не е засегнало белия му дроб. И тримата са намушкани отзад, подло в гърба. Гардовете са тези, които са извикали полицията и “Бърза Помощ”. Няма драматичност в откриването на убиеца, тъй като филмите от видеокамерите пред дискотеката са иззети от полицията и неговата самоличност установена бързо. Драматичността е другаде: в държането на убиецът и неговите родители. Видеокамерите разкриват , че убийството е извършено от една личност, проследяват пътя му до качването му в минаващото покрай клуба по това време такси, шофьорът му открит и от дадените от него показания, полицията проследява пътя на убиеца. “Заклах трима! И карай бързо!”- нарежда убиецът на шофьора. При слизане от таксито, освен сумата за услугата, убиецът добавя смешната сума от 50 лева. “Това е да мълчиш!”. При претърсването на апартамента полицията намира бяла риза, изцапана с кръв и сгъваем нож, с който се предполага, че е извършено убийството. Убиецът се казва Илиян Тодоров. Майка му работи в Центъра за работа с деца в Перник и е втория човек след таксиметровия шофьор, който слуша описанието на случилото се от убиеца, т.е. от собственият и син. На последвалите телевизионни репортажи, които заливат страната, тя се държи със самобладание. На преден план е изкарала цялата си войнственост, така както обсадените издигат дървени щитове за да се предпазят от огнените стрели на нападателите. Дали това е било така от самото начало, когато слуша собственият си син да изповядва клането, което е извършил, може само да се гадае, както не е ясно и съществуването на вътрешен критерий как да се държиш със собственото си дете и как да възпитаваш чуждите. В първото телевизионно предаване убиецът е показан от телевизионните камери изрусен. Новата прическа и цвят на косата са дело на майката. Фризьорските й способности веднага бият на очи, в противовес на професията и на възпитател на деца. Майката не е разбрала за кървавия нагон у рожбата си за да потърси от чия страна генът е толкова силен и има ли нещо в смейната и обществена среда, която го подсилва и вместо това, волно или неволно, останала сляпа и глуха за ропота от махалата. Външният вид на индивида е негова лична работа, стига да не е в разрез с нормите на обществото, но в случая промяната не е случайна. Вероятно първите намерания на майка и син са били да се отрича всичко и да се твърди, че личността на убиецът не съответства с тази, отправена от следователите. Видеокамерите, обаче предлагат безмилостно заснетия материал. Показанията на свидетелите ги допълват и картината на претъплението се запълва както детска мозайка. Свадата между двете компании започва в бара и приключва без бой. Видеоматериалите показват, че двете компании напускат една след друга. Правилникът на дискотеката задължава охраната на входа да проверява влизащите вътре за оръжие. Илия Тодоров дава сгъваемия си нож на приятелката си, а тя от своя страна го скрива в чантичката си. Охраната не е така прецизна с дамските чантички и сгъваемият нож остава незабелязан. На излизане от бара убиецът си взема обратно оръжието от чантичката на приятелката си. Компаниите се разделят след продължилия спор и всяка тръгва по своя път. Минути след това хладнокръвното убийство е извършено. Майката заявява, че синът и използвал оръжието при самозащита. Експертите са на противно мнение: и трите жертви са намушкани в гърба, приблизително на едно и също място на телата ми. По най-подъл начин, с касапска прецизност и жестокост, присъща на сериен убиец. Една от жертвите е 21-годиният спортист от столичния клуб “Славия” и съзтезател от националния тим по хокей. Защитата пуска в ход показания, които да смегчат вината на убиеца, едно от които е, че предизвикателството и инициатора на скандала е дошло от компанията на убития хокеист, съставена предимно от спортисти. Убиецът разговаря в бара с двойка естонци на английски език. От компанията на спортистите се чува:”Айде бе, к’во се правите на много умни! Що не говорите на български?” Подема се хор от защитници на убиеца, които обявяват всички спортисти за хулигани и не само неделикатно, но изливащо се в непристойна форма обвинение на спорта и спортистите като злокачествена форма от живота на обществото. Спортната общественост, родители и близки на спортистите настръхват: “Не може всички спортисти да се слагат под един знаменател, за това, че един разглезен младеж е загубил разсъдъка си извършил подло убийство по най-страхлив начин и без всякакви сериозни основания и мотиви!”. От кръга на близките на семейството новините за състоянието на родителите идват обезкоителни. Все пак родителите са успели да убедят сина си да се предаде доброволно. Той се предава доброволно, придружен от собствен адвокат. “Доживотен затвор!”- надпреварват се заглавията в медиите. Едно семейство от трима е разрушено завинаги. Психиката на майката е нарушена и самочуствието я е напуснало. Бащата, Венцисав Тодоров, е получил шок и е приет по спешност с хипертонична криза. Бащата, представен от медиите, е уважаван общественик от Перник, заместник- председател на областната организация на БСП / бивши комунисти /, успешен частен биснесмен. Понастоящем е генерален директор на Националната служба “Растителна Защита” и председател на групата общински съветници на БСП / явно е, че продължава да вярва в комунистическите идеи /. Вероятно под негово влияние в местните вестници / ”Градски Вестник”/, се появяват статии, характеризиращи сина му като “тихо” момче, а от кръга на приятелите му се понася припева “Това не е възможно! Той не е убиецът!” Естонецът от двойката, с която е разговарял Илия Тодоров преди убийството, е изчезнал. Следите се насочват към него, но след ден той се появява и твърди, че се уплашил и бягайки от сцената на престъплението се изгубил, тъй като не познавал града. Полицията ще проверява всички лъжливи следи, а през това време семейството ще събира сили и средства да спаси сина си, който вече е получил обвинението в съда: “убийство по хулигански подбуди”. Ще провери и твърдението на убиеца, че жертвите му нанесли тежък побой. Липсват, обаче следи от телесни повреди и драскотини, а до медицинско освидетелствуване в такива случаи не се е стигнало. Неговата безрасъдна постъпка е обрекло семейната единица от трима на тежка съдба с неизвестен развой. Убиецът е завършил езиковата гимназия в Перник и е бил студент във висше заведение в София. За това, че е приет, получава от баща си подарък апартамент в София. Помня, че когато ме приеха в университета, моите родители ми подариха молив и острилка и едва събраха парите да си купя нколкото тетрадки за водене на лекциите. 

      До тук, препрочитайки написаното, установих, че съм изпитал болка за това семейство.

Не, може би това е по-скоро съжаление. А другите три семейства? Тези на двете жертви и съдбата на оцелялото момче, което ще остане с наранени психика и физика до края на живота  си? Връщам се отново към убиеца. Носят се слухове, че той не е знаел, че нападнатите от него момчета ще умрат. Просто провеждал наказателна акция с цел сплашване. Тука отново подушвам маневрите на защитата, целяща да намали тежестта на обвинението. Убиецът казва на таксиметровия шофьор: “Заклах трима!” Не може и да става дума за наказателна акция от типа на убождане с карфица с цел сплашване. Трите жертви са намушкани в гърба със точност, на която професионалистите касапи биха завидяли. Детайли и факти от личния живот на убиеца започват да изплуват от миналото му. От срещуположната страна на приятелите и защитниците, се понася друг припев. “Тихото” момче, съвсем не било толкова кротко. В махалата го помнят като дете с много жестоки наклонности: убива котки, кучета по мъчителен и садистичен начин с въздушна пушка. Малко паленце кутре е спасено от изгаряне поради случайното  преминаване на съученик на Илия, който го измъква от ръцете му и му удря шамар. Притежава и пистолет. За последния се изисква разрешително за притежание, което той не притежава. От седми клас започва да носи постоянно в джоба си автоматично сгъваем се нож. Бойните му учения са публични и наблюдавани от съкварталците му. Съседите му го предупреждават, че може да нарани някого. Родителите остават глухи. Дори факта, че момчето страни от останалите, не се включва в игрите им, а предпочита да остане насаме с компютъра си, стои неестествено, въпреки, че има много самотни деца и възрастни.

       Следствието ще потвърждава или отхвърля детайли, докато стигне до окончателната присъда. Защитата ще поиска експертиза за невменяемост, обвинението ще я оспорва. Обществото, обаче клати неодобрително и невярващо глава. Сърбало е до неотдавна комунистическата попара и своеволията на разглезните комунистически деца. И продължава да я сърба. В тая страна продължават да управляват и безчинстват същите хора с една нищожна разлика- ново име. Бащите им, старите комунисти, в името на идеологията си, твърдяха, че историята им принадлежи и убиваха в името на това. Казваха, че ако трябва една трета от човечеството да загине, така  непременно трябва да стане. Болната илюзия на част от човечеството от миналото столетие да живее в справедливост и щастие, постигайки го по пътя на убийствата.  Техните деца убиват, защото те разбраха от бащите си, че човешкият живот извън техните среди, е без стойност. И като добавка на това, правосъдието за тях може да се манипулира. През следващите дни  уебсайтове публикуват списък на убийци, деца на  VIP’s и техните жертви. Заразата се е раснесла и върху списъка се четат и имената на величия от опозицията. Едно от мамините синчета, арестувано за изнасилване и убиване на изнасилената, крещи от килията на предварителния арест:” Само след няколко часа баща ми ще дойде и ще ме освободи! Ще видите , Вие!” След като е нанесъл 49 удара с нож на девойката-студентка  и след като я изнасилил мъртва.

     Дори и бръз прочит на списъка води до стряскащото заключение, че броят на изнасилените  и след това убити момичета или жени е много висок. И всичко това напомня и води към най-подходящата за призовото място на  евентуални Софийски ноари история на убийството през септември, 1988 година на Татяна Титянова, говорителка на БТА, майка на две деца. Сред имената на заподозряните е и името на сина на диктатора, Владимир Живков.  Синът е оправдан, а заключението на следствената комисия твърди, че падащата от високите етажи като току що използван и изхвърлен предпазител, от който капят последните капки живот, говорителка е сложила сама край на живота си. Пътят на съдопроизводството минава и през преразглеждане, ексхумация, нови експертизи. Съпругът на убитата, с когото живеят разделени, също попада в листа на заподозряните. Биографията му, като точно скроен костюм, приляга на голямото семейство на „Глезльовците”

     Българският читател, а не само той, но и всички останали, запознати с историята и законодателството на комунистическа и посткомунистическа България, очакват да кажа, това, което трябва да кажа и аз го казвам: ” Крушата не пада по-далеко от дървото си!” и това води до един единствен и самостоятелен Български Ноар №1:  Поръчковото убийство на писателя в изгнание Георги Марков по нареждане на диктаторът Тодор Живков, описано от разследващият журналист Христо Христов в книгата му ”Убийте ”Скитник””.

                                                 Бележки  от  автора:

1. ’’Ноарите” са серия книги от събрани реални и измислени криминални истории, публикувани от Ню Йоркското издателство ”Акашик Букс”. На  почти всяка от книгите има дълъг лист на публикуваните книги, подредени азбучно. Има Болтиморски Ноар, Лос Анджелиски, Дъблински, Римски, Московски и т.н.
2. ”Черна пролет” от Хенри Милър. В нея авторът описва  писоарите в продължение на няколко страници.
3. Джон Гарднър, Реймънд Карвър, Сол Белоу, Ралф Елисон, Сюзан Зонтаг- американски писатели.
4. Модераторът на вечерта на представянето на ”Брулин Ноар 3”, Томас Адкок е също главен редактор на Ню Йоркското списание ”Лоо Джърнъл”.