Възхвала на сетивата

              Ако човек се вгледа в окото на жабата, не може да избяга от чувството, че жабата – това съм аз! Прекрасният ирис с чистата черна зеница притежава съвършен дизайн, пригоден да вижда Вселената под и над водата. Нейното око е и нашето око.

               Перисталтично плуващия калмар, толкова неприличащ на човек, ни поглежда с огромното си умно око, от което ни побиват тръпки – и отплува по-далеч от нас, хвърляйки поглед на забързан пътник, сякаш срещнал в подводния трафик калмар от друга планета. А нашите очи и очите на калмара са всъщност толкова подобни!

               Добродушното око на кита, така, както и съвсем същото око на слона, напомнят за окото на стар, отдавна споминал се учител по геометрия, докато жълтото око на кокошката ни гледа с неразбираемата ярост на далечния си братовчед – динозавъра, докато  едновременно се прицелва с рептилна суровост в малкото зрънце на двора, напомняйки ни

за сродството на окото на тиранозавъра с безмилостното око на известния диктатор Джугашвили.

              Каква изумителна идея стои в конструкцията на окото, на този кълбовиден уред, на тази камера- събирач на светлината през кръглата дупка, отворена като дуло към слънцето? Даже малката рибка, все още затворена в ципата на яйцето от хайвера, първо проглежда с едно голямо око, оформено с ирис и черна зениц – и едва после става риба, така, както и човешката риба-ембрион първо изпъква с очи, и едва после започва да плува като попова лъжичка в амниотичния мехур на майката. Дали в началото на всичко не е била светлината, която е станала майката на  окото?

               Какъв е този импулс на Вселената да даде на самата себе си шанса да улови чрез невероятните рецептори и неправдоподобно изградените протеинови примки и инструменти собствените си пакети от фотонна енергия, вътрешните си трептения и звуци, летящите в пространството миризми, да усети тревогата на молекулите, подгонени от жегата на своята енергия под формата на топлина – или да усети тяхната апатия като безразличен и безчуствен  студ? И защо във всичко от началото до края е вградена болката, какво е нейното истинско значение?

               Как на нас  е даден този шанс да долавяме подобно на всичките дивни създания по нашата земя (а защо не и създанията от световете които не познаваме?) свойствата на нещата, техните обеми, вкусове, аромати, тяхната мекота или твърдост, техните багри и форми – и да сме в състояние да чуем жабокрекът на блатото, могъщия тромпет на слона, виртуозните песни на двукраките динозаври с криле наречени птици, да отличаваме шепота на реката от глаголенето на човешкия род?

               Мембраните, които ни отделят като индивиди, заграждат ни като собствени територии временно обитавани в рамките на живота ни сякаш на шега демаркират този чародеен театър, разиграван върху нашата вътрешна сцена като нещо, което се нарича усет и представа, възприятие и образ. Кожестите мембрани и ципите на нашето тяло са нашите завеси, които ни отделят и обособяват от външното и същевременно ни служат като осветители, озвучители и преобразуватели на външната вселена в спектакъла на вътрешната ни реалност.

               Чудновати колбички и конуси, които ни казват за свойствата на светлината и за дължината на вълните й, които ни се представят като цветове; власинки улавящи миризмите, дори ако наоколо са кацнали само няколко летливи молекули; различни вкусови приспособления с причудлива форма, заели стратегически позиции по езика ни, съобщават какъв е вкусът на онова, което ни служи за храна; малки камъчета,търкалящи се върху мъхестия килим по пода на изумителния трикорабен храм-раковина в дълбините на ухото, ни казват къде се намираме в пространството, а опънатата ципа на един тимпан вибрира и предава чрез миниатюрни и абстрактно изваяни костици, подобни на кинетични скулптури, измислени от Хенри Мур, хидравличният смисъл на звуците към други усетливи сензори, които  кодирано да го преведат към мозъка за по-нататъшно осмисляне.

               Всичко това разтваря необятния регистър на нашата сетивност, разкрива дарбата ни  да чуем оркестъра на Живота и Вселената, да усетим картината на Мирозданието и това не може да не крие най-дълбок, макар и таен, Смисъл.

               Сетивата са нашите коридори към безкрайното чудо на Вселената. Но те са също сечивата на Вселената, с които тя си служи,за да ни съобщи за себе си.

               Може би най-доброто, което можем да направим, е да опознаем, да разберем и да използваме сетивата си до крайния предел, да се опитаме да усетим всичко, което ни е дадено, до най-голямата дълбочина, да изживеем най-пълно светлината на възторга и да не се боим от ослепителния мрак на болката, безстрашно да разгръщаме диплите на света около нас, докато той ни раздипля откъм себе си. И да побързаме да го сторим преди Директора на Театъра и на всички представления да угаси светлината и да спусне финалната завеса.