НЮ ЙОРК

      Красиво е, когато призмата започва да пречупва светлината. И навсякъде –  „стръкчета трева”. Красиво е, когато призмата на преживяното пречупва мисълта по различен начин. И в този нов репер няма нетолерантност, нито грапаво мърморене. Просто that’s what it is. Вдигам байрачето си с толерантната  забележка на Ницше, че истината не е нищо друго, освен съвкупност от (свободно-плаващи) метафори и метонимии и скромно докосвам  нюйоркската метафора.

И така, Ню Йорк е опитът на Бог да ни направи полубогове. С отсъствието си. В момента, когато Богът трябваше да се надмогне, ние го потърсихме––за да помогне! Перестите облаци, ей там, над Джързи, очертаха с белите крила на ангелите-посланици усмивка, която означаваше: „ Няма да стане! ”  И лишени от Бог (тогава), потърсихме сладостта му когато, доказали всичкото, което имаше да се доказва, сложихме нови панделки на дъщерите си и нови патъчки на синовете си и отговорихме на въпроса им, в коя посока минават пръстчетата при кръстене.

Но това бе много после и много след това. В Ню Йорк (в старото време) законът бе: „You have to be Johnny on the spot to get something in New York”. И хилядите емигранти, от кол и  въже, от тук и от там, се опитвахме да догоним скорострелността на Джони, и в същото време да бъдем собствения си Йоан, собствения си Кръстител. Защото в Ню Йорк не раздават тасчета дори за жестовете на кръщенето. В Ню Йорк нищо не се дава, нищо не се получава в трогателност към меките ти източноевропейски очи. Get used to it! И по-добре тутакси ставай  Johnny – Йоан!

Метафори? Ню Йорк? Всички нюйоркски метафори, всичко казано за този град е дъвкано и предъвкано от тук чак до Фили, като дъвките цигарки от 60те години, дето се джвакат, докато ти висне ченето. Ню Йорк?  Хашлак, дето не ти дава да минеш по тротоара докато не го погледнеш люто (и закачливо). И по-скоро закачливо, с прeсторена лютост, защото каква лютост може да има в емигрантското око? То, горкото, гледа, гледа, върти се, някоя сълзица скрие, ама решителността е задължителна! Артистистична!  И хашлакът се усмихва, мисли си: „ Е, колко като вас сме виждали ! ” И прави път. Прави път, колкото и страшен да е наглед. И в това е разликата и важността. Заповядайте в царството на града, където единственият абсолют е анонимността! Заповядайте в “ boot camp“-а на Бога!

Спомням си история, дето може и да изкривявам от време. Пристига в Ню Йорк  българският Одисей, красавец, минал през лагерите със сборник български стихове и ножка в чорапа. Разтваря ръце, авера, на Бруклинския мост, същински „ Jesus the Redeemer ” в Рио, само дето в погледа му има по-малко смирение и повече луда решителност и цепи с българския си рев пролетния дъх на града, град ухаещ на цвят и пикоч : „ Дойдох най–после тук,  мой Ню Йорк! На колене сега ще падаш! ” Ехе, така се стъпва в Ню Йорк. И Богът се прехласва, защото това е то, такива чеда си е отвъждал той до тези реки, тук ги е събирал в шепата си и после е разпилявал по Голямата Земя. И са тръгвали чедата емигранти, пилгримите на надеждата, и като героя на Бъниан са казвали: „ Три неща притежавам, като поемам надолу по реката: БИБЛИЯ, ПУШКА И ЖЕНА СИ! И това не е болезненото пътуване на Курц, това не са и съвременните плацикания по либерално–феминистичните ручейчета на политическата коректност. И стърнища ще се прекосяват, държава за чудо и приказ ще се вдига и това става, pardon my French, брате мой, с БИБЛИЯ, ПУШКА, ЖЕНА. Вдигайте фургоните си, вдигайте знамената и следвайте, мои нови братя,  зелената светлина на хълма. “ For a transitory enchanted moment man must have held his breath in the presence of that continent . . . the green breast of the new world. . . THE LAST AND GREATEST OF ALL HUMAN DREAMS. . .  “

            И тъй, към тази мечта, намирисващи на повърнатичко от дългото пътуване в Boat––въшлясалите ни дядовци са вадили от куфарите си на Ellis Island най-чистите си ризки. . .  все едно с ангел ще се срещат. Пък и не е ли била ангел тази Статуя, вдигнала се над огнените светещи пръски над океана. И плач е била, и радост, и грижа. И копнение да последваш посоката очертана от Статуята, която в детството си мислил, че държи в ръка купичка сладолед, и грижа за тези,  които са оставали зад теб, до камъните и кантариона на детството ти.  

            Oт усилията на българският Одисей, на всичките тръгнали Одисеевци, на новия прилив на източноевропейска имиграция последните години, от глада на дошлите като тях, от надеждата, лудостта и силата им Бог се е учил и когато им е нашепвал вечер, в сънищата само, им е казвал: „ Браво, юнаци!” Защото е важен Ню Йоркският Бог, важен, та надменен, не се показва, току така, време има да мине, здравостта ти да се изпита пък . . . тогава, може би.  И в сънищата се е ветряла тази лява полусфера и Богът е шептял на новите Одисеевци, както е шептял на античните герои преди да съсечем тази връзка с непрекъснатите си мърморения  и несмислените си опити да хванем в примката на думите неуловимото. И там, в сънищата си, Одисеевците с уморени крайници и къркорещи от глад стомахчета, са разговаряли със семействата си, останали в далекото, с надеждата си са разговаряли, на сън са се виждали как градят, и помагат, и плод дава това, което правят. А Бог е гледал и вдигал летвите на тестовете си, според изискванията на всички преселения. 

 Когато удари вятърът на Второ Авеню, когато прегърнеш в страшния студ жената, която те е последвала, когато в очите й прочетеш тъгата по още недошлото тук дете, тогава изборът може да е само един. Стани полубог и само така би могъл да спечелиш божията благословия.!

            Сред хлебарките, дето идват със запалването на лампата, с грашката от китайския дюкян, до ръждясалата вана в средата на кухнята, със средствата за храна––8 долара на седмица, с гевреците от St Mark’s,  до щракането на игралката в пицарията под местото, където спиш, в зъзненето на зъбите ти, върху които се обучават студенти-зъболекари, до плода, който делиш с жена си . . . ти се опитваш. Doing your best!  И когато за миг спреш да поемеш въздух,  и до теб от далекото стига гласа на  детето, разбираш, че твоето най-добро не е достатъчно, защото още трябва, и само тогава. . . „Get up, You, son of a bitch!”––както казва филаделфиецът Мickey. Още трябва! Газ! Свободата – право на избор? Избор, след който, лишен от всякакъв избор, започваш изкачване за отстояването му.

И там, на асфалтирания покрив на местото, което обитаваш, в някакъв неделен миг, поглеждаш към бетонните вълни над Гринич Вилидж. Туфите от пара се вдигат, вдигат и се сливат с облаците. И с тях поемат нагоре мъгливите ти колебания, думите, избъбрени напразно. Затваряш очи и до теб стига единственият пасаж, който има значение днес, тук,  върху този нагорещен асфалт. „Отказвам да приема края на човека.” Не, тук е само началото. Това е първата страница на емигрантската ни Книга. Ню Йорк! If you can make it here, you can make it anywhere!

      Ню Йорк намества мисълта , регулира стойностите, учи.  Разделяте се в някакъв топъл ден. Тогава, напуснал завинаги този град, минал по тирантите на Веразано Бридж, поел към красивите полета на новото место, отредено за спирка, твоя и на семейството ти––проръмява. Блесва над Апалачите и там, над високия им мек контур, виждаш за пръв лицето на Бога. Показал се е  за пръв път. Изпраща те. И защо ли беловласата му грива ти напомня на дивата разрошеност на Уитман?  Светва пред залеза. . . и докъдето стигат очите–„стръкчета трева” .