ИГРАЧКИТЕ, КОИТО ИМАХМЕ, И КОИТО НЯМАХМЕ

Евгений Тодоров

Имах една мечта. Да бъда кръжочник в Двореца на пионерите.

Такъв дворец обаче имаше само в София.

В Пловдив имахме само Дом на пионерите.

Нашият пионерски дом всъщност не беше толкова беден – помещаваше се в една необикновена къща на връх Сахат тепе.

Вътре стаите бяха огромни – събираха по цели кръжоци, прозорците пък бяха панорамни.

Вече знаехме, че богатите хора са лоши, а тази къща е била на лошите.

Те обаче били изгонени от добрите и сега, ние, младите строители на социализма, можеше да овладяваме тук разни умения в школи и кръжоци.

Какви точно – ще разберем по-късно.

Да започнем с играчките, за които още не съм писал.

Сега играчки има всякакви. Децата обаче са преситени, радват им се час-два и ги захвърлят. За разлика от нас.

Едно време можехме да се радваме на една играчка с месеци – стига тя да издържеше на радостта. Тогавашното радване беше по-буйно от днешното.

Най-достъпната играчка беше червената топка на ластик от 1 лев – днешни 10 стотинки. Продаваше се по сергиите.

Първата топка, която получаваше всяко българче рано или късно, задължително се разпаряше, за да разберем какво има вътре.

В случая имаше трици.

Това беше и първият ни урок в живота – че и най-ярките неща вътре може да са едно нищо.

Нещо подобно се получаваше и след първата разкъсана мяукаща играчка. Друг задължителен асортимент на сергиите бяха едни шарени картонени кутийки, които се натискаха, свиваха и разпускаха, а отвътре нещо мяукаше.

След съответната интервенция се оказваше, че вътре коте нямаше.

Сергиите бяха пазарния изход на една полулегална промишленост – недоубитите частници все успяваха да открият нови пазарни ниши и след някакви неясни споразумения с властта бълваха продукция, която привличаше погледите на децата и акумулираше желания, примесени с плач и тръшкане.

Фигурките от типа „куче-касичка”, които българското кино обезсмърти, са само един детайл от асортиментната листа на тази промишленост.

Преди да се появи пластмасата основна суровина беше глината. По сергиите имаше всякакви фигурки на животинчета, окарини, бърдучета, касички, разбира се, неизвестни майстори даже се пробваха в композиции за по-възрастни, в които основен момент беше полуголото женско тяло.

Смели журналисти громяха кича на анонимните творци, апелираха да се създадат художествени съвети, които да не допускат до пазара спорната от естетическа гледна точка продукция, но май не се стигна до никъде.

Навлизането на пластмасата създаде тайната мафия на така наречените „шприцаджии”. Неизвестно как създадени машини се инсталираха по изби и селски къщи, за работна ръка се наемаха някой път почти деца и се реализираха печалби, за които се носеха легенди.

Появиха се пластмасовите свирки, някой път гарнирани с въртяща се перка, релефни маски, колички и какво ли още не.

Един от хитовете, разбили пазара, беше лък със стрели, които имаха пъстроцветни пера, и шарена мишена в комплект. Всичко в прозрачно пликче. Човекът, измислил тази съвсем достъпна като цена мечта на едно цяло поколение деца, е още жив.

Аз имах няколко мечти в различни периоди на детството си, които така си и останаха нереализирани.

Най-напред си мечтаех за тапешник.

Дълги години това беше единствената играчка, която хем приличаше на оръжие, хем при стреляне издаваше силен звук.

Тапешникът беше някакво жалко подобие на пистолет, което обаче нямаше нито една пластмасова част – само желязо и дърво.

Зареждаше се със силно опъване на истинска пружина, отпред се слагаше специална хартиена тапа , на която имаше малък заряд експлозив с неизвестен състав. Трябваше да се освободи пружината – нямаше даже спусък, след което напред се изстрелваше нещо като шило, то удряше тапата и тя гръмваше. Даже миришеше на барут.

Тапешникът струваше около 5-6 лева на старите пари. Много пари – повече от 10 геврека.

На един панаир бях съвсем близо до мечтата си, в крайна сметка изхарчих почти 8 лева, но тъй като не си направих план на приоритетите, така и останах пак без тапешник – заради някаква спонтанно купена боза и семки, примерно.

Следващата ми мечта беше конструктор. Имаше съветски или немски комплекти, които включваха разни алуминиеви елементи, пакетче болтчета, отвертка и френски ключ.

Имаше малки и големи конструктори. С големите можеше да се направи даже кулокран.

Малките струваха някъде 3- 4 лева днешни, имал съм и по-скъпи играчки, но конструктор така и не получих никога. Вероятно е бил дефицитен.

Покрай дъщеря ми след години се заигравах с Лего, конструирах смело, но не беше същото.

Последната мечта от детството ми беше моторче за самолет.

Имаше го на витрината на „Млад техник”. Моторчето беше съветско, работеше с някаква специална горивна смес и струваше майка си и баща си.

Да ми купят моторче, да сглобя към него самолет и всичко това да полети – всичко това граничеше с фантастиката.

Изходът беше в кръжоците.

Тогава на мода бяха кръжоците по корабомоделизъм и авиомоделизъм.

С корабомоделизма беше по-лесно – можеха да се правят модели на яхти с платна, които да се движат и без мотор.

Тук ще се отклоня малко, защото се сетих за една култова играчка – моторниците, задвижвани с парна турбина.

Имаше ги преди повече от 50 години и за времето си бяха чудо на техниката.

Представляваха метални лодчици, дълги не повече от 20 сантиметра, в тях имаше водно резервоарче, което, след като се напълнеше, трябваше да се подгрее. В лодката имаше място за свещ, която беше точно под резервоара. Пламъкът нагряваше водата, тя завираше и с пърпорене биваше изтласквана през две тръбички назад.

Така на принципа на реактивния двигател лодката правеше няколко обиколки в домашния леген. Съвсем сама.

Всъщност детският ни адреналин нахлуваше в главичките ни най-вече тогава, когато нещо, излязло от нашите ръце, тръгваше само.

Ех, ако можеше и да полети.

Някои се задоволяваха с хвърчила, други тръгваха към кръжоците по авиомоделизъм.

Имаше такъв в нашето училище, но в него се правеха само безмоторни самолети. Някои модели бяха доста внушителни – с размах на крилете около метър.

Имахме точен план, режехме и лепяхме детайли от тънък шперплат и чамови летвички, после конструкцията се покриваше с оризова хартия и ако центърът на тежестта беше правилно балансиран, планерът можеше и да полети.

Моят първи самолет обаче не беше точно изчислен, след кратък полет удари самоубийствено една баба в корема – почти както Ал Кайда удариха Търговския център в Ню Йорк, след което бабата злостно начупи на коляно плода на няколкомесечния ми труд.

Тогава реших да намеря кръжок, където правеха самолети с мотор.

Такъв имаше само в Пионерския дом.

Отидохме да се запишем, но се оказа, че желаещите са толкова много, че трябвало да се чака реда.

Докато чаках, минавах стотици пъти минавах пред витрината на „Млад техник” – магазинът беше близо до „Аптека Марица”, гледах жадно моторчето и си мечтаех кога ще бъде в ръцете ми.

Веднъж обаче отидох да гледам демонстрация на авиомодели със същите моторчетата, един щастлив батко разхождаше гордо направения от него модел на самолет по тревата, след което тръгна да го пали. Въртя упорито перката сигурно половин час и нищо не се получи.

Меракът ми мина.

Някъде по това време масово в детските магазини навлязоха механизирани играчки.

Първите се навиваха с ключ. След това се появиха роторните двигатели. Автомобилчето трябваше първо да се засили – това ставаше с адски шум, който подлудяваше възрастните хора.

Появиха се всякакви моторни играчки – зайчета, калинки, сухоземни лодки и т.н.

В „Млад техник” се появиха и първите електромоторчета, които бяха много по-евтини от бензиновите.

Вече бях студент, когато седнахме със съквартиранта ми Драган, светла му памет, и направихме цели два електромобила. Бяхме големи, но детската мечта не беше угаснала в нас.

За каросерия използвахме прозрачни кутии от самобръсначки „Жилет”, колелцата и осите свалихме от стари играчки, отгоре залепихме с тиксо две никополски батерийки и най-после дойде мигът на старта.

Колелцата на конструирания от нас електромобил се завъртяха бясно, колите с рев потеглиха напред…

Най-после бяхме изпълнили детската си мечта. Бяхме и проектанти, и конструктори и почти пилоти.

След две обиколки обаче моторчетата започнаха да вият на умряло и колите спряха.

Не трябваше да мислим дълго – разбрахме, че толкова е била силата на батериите.

Трябваше да бъдат „Дюрасел” или нещо подобно.

Само че тогава, преди 40 години, кой да ти знае, че и на други места по света освен в Никопол, правят батерии. Пък и да знаехме, какво оттова.

Утешението ни беше, че поне децата ни ще могат да се вредят в Пионерския дом.

Само че докато пораснаха, дойде реституцията, пионерчетата бяха изгонени и лошите отново се настаниха зад панорамните прозорци.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/