ТРИПТИХ НА ПАМЕТТА

Пламен Пенев

 

 

 

На Биньо Иванов

 

 

Една е къщата и дворът на толкова осъдени

Покриви и улици и гълъби

Подвижни пясъци са времето звездите хората

Дърветата растат над живите течения и пориви

а стъпките – понесени със себе си забравени

И винаги под земните треви

седим и дъвчем тишина ръждива

до края на брега началото на океана

 

Пред цялото голямо се мълчи като пред паметник и вечност

напуснали сме себе си и всички други смислени неща

и унизено глупостта ни занимава

с безкрайната си тъжна низина цивилизация свръхнякаква

     А някои най-многото своето безславно обитават

в най-плиткото което съществува

погледнаха нанякъде и нищо не разбраха

наметнати с измислената си реалност и с някакви наплашени души

Поне в едно пресветло траурно мълчание красиво да забравим и да престоим

подобно облачно море през златните портали с изгрева и залеза

тържествено изправени под светещи звезди

 

А там все там свети и виси камъче на паяжинни клони -

тънки призрачни криле - душата на вселената

И тъй голям неразбираем бял светът -

изтекъл извалял се е снегът до звездните преддверия с небето

 

Навярно вечно иде краят над сънища и преумори трепти усамотен

С пречистени парченца въздух в край стаен на тишината

удължени сме и миг след миг почти в една висока безграничност

достигаме до всичкото от непроходими мисли и от единствени любови

и винаги сред себе си живеем и мълчим

     Твърде много птици покрай нас

на хребета на времето от тебе призовани

Надолу кикот и мръснишки смях в шутовски игри

представени от дебнещите сенки и прашни умове

на тъжна няма слепота отдадени -

сред цялата беззвездна синева на странния живот

винаги изгубен в ничии мъгли

 

Тихо е и нежно без цялото това подпухнало от смисъл равновесие

и без тълпи с паунови пера

Спрели сме пред покриви с време и листа от огън и любов направени

Мъгляво преминават хора и неща

през бавно провидяни арки и портали

в мъгливата и лека синева под свода с утрото високо

Всичко се придвижва или остава

докато расте в морето пясъка

Тъй се търкулва светлото зад планината

отива някъде нататък

 

Прибират се през светли видими тела мисълта и поривите живи

Потулени с невидима и лека длан сред всичките неща

огънати прекрачваме през себе си

И приближаваме и тихо е

в спокойните предели на снежна приказна земя -

средречна песъчинка светило на небето

И всичко пак ще идва и ще отминава

до другата трева

 

 

 

 

 

На Николай Кънчев

 

 

     Пръстенът на птицата венчана за безкрая

и гледай как снегът изпълва с бели мигове живота

отново пак съм вятърът и става хоризонтът

всичко оцелява само в светлина

 

     Дните сред годините сънуват вековете

въздухът разплита нишките на времето когато си отидем -

сняг по хълмите и мир в душите

 

     Непосилен е грехът ако повярваме

че има само плът защото всичко не е трупове

полетът на мисълта е бяла врана

колко много хора колко дни но ти не спираш -

и все към някоя звезда и чудото

където редом с всички мигове

 

     Траурът е затъмнението на сърцето

морето цветовете времето

най-хубавият цвят не съществува

но изтърпете крепостни стени със своето обичане последно

 

     Когато всичко е искрящо нежно минало

и птиците сред позлатени сводове застиват

след тях до неизвестен топъл зрак

изсипани пространства планини гори

рояци безтелесни и корони на някакъв нестихващ разговор

в край от поднебесните простори

 

     Какво разравяме с шептящите потоци древна шума в спящите земи

коя е тънката искра от поднебесни звуци

обширна светлина бяла врана прелива белият несвършващ ден

до онемяла и безпаметна стаеност заслепяващ сняг на странстващото пладне с лятото

проблясва и оная висина остава и завинаги си тръгва

няма никога докрай да преживеем и разкажем

не ще оставим себе си и всичко тук додето неразлистен и загадъчен в невидимия край

 

     Една вълна тъга прозрачна и щастлива пресичана безкрай неясна междина

в котловинните ниши на всичко помислено

което е нашата странна душа

 

     Видимият свят едва се вижда

погледът през проходите на орлите

в своите и ден и нощ звездите световете се разглеждат и откриват

нагоре и нанякъде към себе си все странстващи течения пълзящите реки

 

 

 

 

 

На Константин Павлов

 

 

Завинаги

 

Как бавно и неразбираемо реалността белее

в зелените масиви

Някоя мечта себе си изписва играе и разказва

В езерна вода завинаги с душите си

всички корени летят потичат сред води и облаци щастливи

 

     Дали си там все още отче мой

на тези редове всевечни хълмове

покрил небето в розовите утрини

с крилете на прозрачен гълъб

Дали си там в неизменното и вечно настояще

сред минали реки земи и хълмове високи

дали си още там или зареян някъде си тук

където всички мислим че оставаме

в зелените листа които никога не падат

 

     Къде ще сме свободни ние толкова тогава

Къде са белите листа на нашта младост неопетнена и недоизказана

Дали ще е избродена и тя ще се роди и ще проходи

в свободни утрини все вечно недостигнати

 

     Братко мой отдавна с теб сме там но ти избърза малко

Между небето и смъртта витае твоята душа смирена и прекрасна

в открита своя светлина сред битка и сражения и тишина висяща

Изчакай ни и ние скоро всички ще преминем

с красиви сребърни ята

 

Хладнее бавно вечерта и колко много славеи

Вървим и слушаме забравени

сред толкова изстинали човешки трупове

и онемелите сърца

Всички наши мъки безславно са посяти

навярно все напразно идваха и бяха

Кой ще ни погледне сред зелена равнина

и ние него ще погледнем и познаем

 

     Кънтят фасадите на вечността

през вечерния миг надничат и изтичат

сега сме с теб в едно безмълвно шествие

край цветни светещи земи които идват и очакват

 

     Сред върхове по хълмове високи

стоим изправени в една мелодия и нежна чистота

сред цялата вселена на гордата самотност

И ти си там изправен бродник в утрини на преходи щастливи

и никога преди и никога сега

самотното величие не е безсилие

 

     Живяхме и летяхме в сферите на всички земни хоризонти

ние светехме и те ни осветяваха

в тунелите на светещи души живяхме

поместени мечтателно и толкова завинаги

водачо братко мой на цялото достойно шествие

в което само ние сме останали

а другите със неми хорове

преминаха безпаметно живота и крещяха

 

     Както казваше подробно е известно всяко наше бъдеще

и все така стоят поместени нещата

Нежен залез гали върховете

малоумие в средата на живота

и риданията на една ограбена душа

с пропуснатите дни и сънища

И колко лек ще бъде преходът

не ни събуждай

в беззвездна и сънувана тъга

     Синеят и витаят здрачно

рисуват и вещаят някъде нататък

едни и същи сребърни ята от облаци

в златисти утрини

знаците посяват и изпращат

     Видения безкрайно отминават нанякъде и все нататък

Какви изящни сенки през нежните завеси

от небесна и завинаги всемирна светеща душа

сред равнини и ручеи сънувани сме ние

достигаме до своята земя