Стихове. Подбор - проф. Божидар Кунчев

Александър Вутимски: 1919 - 2009

В СВЕТА

Минавам през деня и през нощта.

Аз дишам, слушам, радвам се, живея.

Безмълвно се оглеждам във света

през ветрове и под небе разсеяно.

Понякога съм скръбен, и това е хубаво.

Усещам многостранния живот.

Движения и ритми дишат грубо

във въздуха, водата и във почвата.

И ето, има страх от зло, от смърт,

и страх от болка, що напада яростно.

Но няма нищо страшно във света –

безкрайния, раздвижения, яркия.

Изгарят небесата в цветове –

и върху нас изсипват гръм понякога.

Оглеждам се, вървя и ми е радостно.

Дори обиквам всички страхове.

ВЕСЕЛИ НЕБЕСА

Не се сърди,че си различен,

че не приличаш на околните.

Ти виждаш, че децата тичат

и гледат бягащите облаци.

Обичай вятъра, водата –

върви, свири и пей с дъжда.

И през безкрая на света

танцувай сам във здрачината.

Очите ти ще гледат синьото,

огромно, хубаво небе...

И в тая весела пустиня

ще се зараждат цветове...

Ще заживееш със вселената

и дървесата ще цъфтят –

тъй както хората растат

и се променят континентите.

А в зрялата си възраст сам

ще слезнеш кротко между хората

и с прости думи ще говориш

за веселите небеса.

ххх

Аз съзерцавах дълго през нощта

луната, тъмните дървета, есента,

за да забравя воя на града,

тътнежа на световните събития

и треската на моите съвременници

- под есенните ветрове връхлитащи

във равнината тъмна и студена.

Животът на дърветата е бавен.

Пред яростния щит на ветровете

те дълго се клатушкат и превиват.

Но има тишина в това предаване

и те не питат, не крещят, дърветата

все пак са горди, силни, мълчаливи.

Макар че тук е нощ и мрак, и есен,

все пак безкрайността успокоява.

Разбирам вечността на небесата,

могъщия и равномерен ритъм,

що бие във пръстта и преминава

във моите ръце и във дърветата.

А във града са моите съграждани

и моите събратя – съвременници,

и воя на световните събития.

Ще има пак женитби, смърт и раждане,

между стените пак ще е студено,

ще почват и ще свършват пак войните им.

А някой ден ще стане ли беззвучно,

да израсте трева върху стените,

часовници да не отмерват времето.

Все някой ден навярно ще се случи

да няма градове, войни, събития –

да има небеса, пространство, време.

ххх

Пътувах нощем под един чадър

към хаотично, мораво небе.

Едно старинно, каменно кубе

мълчеше като птица под дъжда.

Аз слушах как големите дървета

във тишината пиеха вода.

И тихо в тъмнината на нощта

пълзяха бавни капки по ръцете ми.

Проклинах гарите, които светят

далеч от къщите на селото.

Пътеките ругаех и дърветата,

изпредени като къдели...

И исках да заплача в храстите

и да потъна в тъмната вода,

да се изгубя без следа

в шумящия и безпределен хаос.

ЧЕРНИ ЗАВЕСИ ЗАТВАРЯХА

Все си мисля, че някога някой ме взе,

някой сух, някой зъл и висок.

Той ме галеше мрачно със черни ръце

и ме викаше дълго в мрака жесток.

Бях безмълвно дете и безмълвно растях,

във затулени стаи увяхвах.

Той ме слагаше в черен ковчег

и запалваше восъчна свещ върху мене.

Той целуваше мойте колене,

мойте тъмни ръце в погребален ковчег.

Този сух, този зъл, този чуден човек.

Все си мисля, че бях уморен,

че не знаех годишното време какво е.

Било е

все едно дали нощ, дали ден е над мен.

Все едно е било, все едно е било.

Но веднъж някой друг, неизвестен за мен,

бутна моя затулен прозорец отвън

и стъклото внезапно се счупи със звън,

и засвети безмълвния залез,

и умираха

мъгли тъмносини, бездънни

- насън ли, насън ли...

И усмивки на мъж ли или на дете,

откроени в мъглите замислено-сини,

ме погледнаха нежни, дълбоки, безгрижни.

Пред мен се наведоха те

Като ангели от стари, наивни картини,

върху спящо дете.

Ах, на сън ли, на сън ли...

Господи!

Аз забравих къде съм роден.

Аз не помня къде съм живял и къде

е високия, черен, безмълвен човек.

В тоя воинствен век

ти защо ме разпъваш от дърво на дърво,

ти защо ме подхвърляш от живот на живот?

Ех, безсмислена приказка.

ПРИЗРАЦИ

Не е ли чудно, че съм пак пиян?

Във улиците пусти и затънтени

фенерите задрямват. Долу там

стражарят крачи сам срещу луната.

Като големи кучета озъбени,

във тъмнината дебнат те и слушат.

Часовниците дълго се клатушкат

над техните лица посърнали.

Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.

Един от вас стои над мен пиян

с очи големи, тъмни, впит

в утробата ми като дълъг паяк.

Той се усмихва тихо и мълчи,

и неговите устни нецелунати

ухаят на градини. А зъбите му

проболи са плътта ми като тръни...

Подкрепят ме съчувствено дърветата...

Луната аз облизвам със език...

Потта му е измокрила ръцете ми

и скърца под дъха му моя вик.

Изгарям като книга върху пламък.

Стражарите са сепнати от сън.

Прегръщам ненаситно потни камъни.

Часовниците зеят тъмни.

Във полунощ съм сигурно умрял,

бленувайки под някой стар фенер.

Не съм целунал никого навярно...

Но те, те бдят, те дишат... те ухаят...

СОМНАМБУЛ

Във тъмнината е студено. Сам

срещу луната се разхождам нощем.

Внезапно съзерцавам лампите,

дъжда,

начупените покриви.

Все сам,

ех, от години много сам, наистина

от хиляди години.

На кръстопътя

стражарят се изправя като паметник.

От сенките на къщите огромни

изскачат привидения на кучета.

Безкрайната и безпределна нощ

ме води към луната...Сомнамбул -

безмълвен, и студен, и сам. -

Това съм аз.

И знам,

в мълчанието на света внезапно

от четирите краища на нощта,

ще връхлетят със писък ветровете.

- Тая нощ

през хаоса на всичките стихии

аз ще замина към луната виеща,

ще се развея с лампите, с дъжда -

завинаги.

ХОТЕЛ

Аз се качвам по старите стълби със червени килими,

с перила от дърво, от желязо, на всеки завой -

огледало.

В тъмнината оглеждам се аз, ръцете, челото - сини

тъмни,

високият ръст, мойта дреха и палтото от слънце и

прах пожълтяло.

Почуквам полека на свойта врата, отварям, а вътре

е тихо.

Посреща ме с кротко лице моят собствен портрет от

стената.

От прозореца, ето, пердето добродушно ми кима.

Часовникът спрял, двете рози увехнали във вазата.

Аз седя на прозореца, осветен от далечен фенер.

Комините – черни, луната – пламтяща във мрака.

Хилави кучета долу на тъмния ъгъл задрямали.

Черно е в къщите, черно – в небето, в моята стая.

...Откъде съм дошъл в този стар и затънтен хотел?

От коя ли страна, през кои океани и залези?

- Аз не знам. Но в нощта ме терзае жестоко

носталгия:

вървя ли, мечтая ли, плача ли, аз съм тук -

другоземец ли?

Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен

език.

Може би прадеди ми са инките - жреци

от загадъчен храм.

Аз не знам. Аз не знам. Тук луната седи на комин.

Двете рози увяхнали във вазата. Тихо е. Във хотела

съм сам.

НА КРЪСТОПЪТЯ

Защо се спря на този кръстопът

с продънен стар паваж и криви стълбове,

с олющена мазилка по къщята,

със непознати хора и дюкянчета?

Дали да се порадваш на каруците

и на онази остаряла стряха

с червен петел на ветропоказателя,

със мълчаливи врани над капчука й?

Дали дъжда полека да усетиш

как пада в здрача над очите ти

и привечер с един самотен старец

да заприказваш под фенера тихо?

Или да влезеш в кръчмата на ъгъла,

да седнеш в здрача сам и през прозореца

да гледаш как залязва бавно слънцето,

да слушаш стара песен на хармоника?

Защо се спря на този кръстопът?

Защо потрепват тихичко ръцете ти?

Защо безшумно се усмихваш в здрача?

Защо да плачеш искаш ти?...Защо?...

ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА

Във тази стара мълчалива улица

къщята са повехнали и жълти.

И само тихо в двора ни каручката

понякога от ветровете скърца.

Здрачава ли се – по стрехата кротко,

с приведени глави задрямват враните.

А под дървото пак присяда котката -

и мърка уморено в тъмнината...

И аз съм тука винаги самотен...

Във стаята ми винаги е тихо...

И само пожълтелият часовник

прегракнало въздиша от години.

Във къщите дали живее някой?...

- Каручката до днес не е пътувала.

Безшумна е затънтената уличка.

А може би – и аз съм остарял.

Във мойта стара, пожълтяла стая

е тихо и самотно, и спокойно.

И само в ранни вечери понякога

аз сядам уморено до прозореца.

И гледам дълго златните дървета,

тревясалите камъни на двора.

И в здрача слиза тихичко небето.

И потъмняват сребърните облаци.

И аз усещам как във тишината

и ветрове, и вейки, и листа,

успокоени дишат в далнината

под кроткия лазур на вечерта.

И бавно се отдръпват хоризонтите...

И дворът тихо расне в тъмнината...

И няма вече стаята, прозорецът...

И аз потъвам цял в безкрайността...

Във мойта стая винаги съм сам.

На двора са дърветата и враните.

Аз слушам само тежката врата

как дълго скърца през нощта от вятъра.

Понякога до моя стар прозорец

дохождат уморено дървесата.

От залеза ръцете им са златни

те ми махат тихичко от двора.

Понякога дъждът във здрача слиза.

И под стрехата се събират котките.

До късно те се разговарят кротко

и в тъмнината светят със очите си...

Дърветата наесен пожълтяват.

Листата бавно падат върху двора.

Мъглите дремят тихичко...И вятърът

ми кима добродушно през прозореца.

Така минават мълчаливо дните ми.

Без жив човек да ме споходи някога.

И нощем в пожълтялата тетрадка

по навик си записвам стихове.

ххх

Небето е студено и прозрачно,

луната осветява хоризонта.

Снегът блести зелено и във здрача

се очертават сребърните клони.

В прозорците на къщите безмълвно

луната се оглежда вкаменена.

Комините са жълти и измръзнали.

И портите – зловещо позлатени.

Еднички живи, зайчетата тихо

дохождат до оградата, подскачайки.

Те мърдат непрекъснато ушите си

и се изгубват ненадейно в здрача.

И много късно, в полунощ навярно,

едно овчарско куче се показва.

То тича дълго по снега и лае

срещу луната в синята мъгла.

Накрая, окончателно измръзнала,

луната пак успява да залезне,

а зайчето и кучето изчезнали -

и ето вече бавно се разсъмва.

СНЯГ

Снегът е бял, безмълвен и студен.

Пътеките изглеждат позлатени

и мисля, че небето върху мен

спокойно и замислено е слезнало.

Дърветата в полето са потънали,

засипал ги е сребърният сняг,

и вятърната мелница на дъното

крилете си измръзнали размахва.

Едно бездомно куче изоставено

от хълма съзерцава януарий.

Огромните и неподвижни гарвани

нещастия внезапни предвещават.

Студен и безизходен е снегът

и здрачините слизат безпределни.

Страхувам се от смърт.

На кръстопътя

стърчи злокобно призрачната мелница.

ЛОША КРЪВ

Звучете ми, самотни, стари къщи.

Оставих в тъмните ви стаи

цветята мои, моите огледала.

Към вашите врати сега снегът се връща.

Но аз съм друг и вече – вие знаете –

не ще премина ваште стъпала.

Пред мене се отваряха врати

на кръчми с черен въздух и врати на болници,

а блясъка на слънцето неволно

се смеси с дъх на йод и на цигари.

Дохождах до различните врати –

отварях ги безшумно и затварях...

Гостувал съм във мойте стари жилища

с изкривения праг,

с комина, що стърчи като плашило.

Във острия и полунощен мрак

върху паважа капка кръв от мене

засъхна по ръцете на коляното.

Не ще се върна пак върху паважа, що ме вика.

не ще се върна пак между вратите мои никога.

Прозрачна като лед ще е кръвта ми.

Необитаем като Север и студен ще съм –

и ще остана сам

под воя на воюващите континенти.

НОЩЕМ

В потаен час аз се измъквам сам

от мойта стара къщица безшумно.

Хазайката не бива да разбуждам

и аз пристъпвам бавно и внимателно.

В разкривената, потъмняла уличка

със флейта свирят кротко ветровете.

А някъде са се събрали кучета

под покрива и съзерцават месеца.

Градът е вече пуст. И е ноемврий...

Дърветата във тъмнината дремят.

Един след друг бездомните фенери

по ъглите и мостовете скитат.

И подир тях аз весело подсвирвам

и си приказвам сам във тъмнината.

При мен дохожда старият стражар

и ме разглежда в мрака подозрително.

И вече много късно призори

аз се прибирам, мокър от мъглата.

Фенерите ми кимат за довиждане

И чак до нас ме изпровожда вятърът.

СТАРИЯТ ГРАД

Ще остарея в тези тихи улици

Със прашен калдъръм и лятно слънце.

Познавам се със къщите отдавна –

разкривените, старовремски къщи.

Във стаите увехналите скринове

са уморени от смеха на старци,

от монотонно щракане на ключове,

от скърцане на стълби и врати.

Цветята ни надничат от прозорците

и кимат на посърналите вишни.

Пиринчените номера на портите,

откакто помня, все са си олющени.

Тук вече нищо, нищо не ме радва –

градът е вече много стар, уви.

И бавно избеляват и посърват

от слънцето затънтените улици.

Ах, що ли би било да съм в гората!

Там има бряст със сребърна кора.

Луната сваля сенки от дърветата

и цветето и бухала се смеят.

Мечтая за гора от старо време.

НЕВРАСТЕНИЧЕН ЗАЛЕЗ

Денят на тишината вече близо е –

на страшната, безкрайна тишина.

Дърветата като прозрачна риза

ще облекат студената мъгла.

Жените ще вървят като пияници.

Стражарите ще станат сомнамбули.

В разкривената хаотична улица

ще се търкалят облаци оранжеви.

Шумът внезапно ще изпразни въздуха.

Ще стане криво, смешно и безсмислено.

А привечер ще се покаже слънцето,

във здрача ще строи карикатури.

Жените ни, дърветата и котките

болезнено ще мигат срещу залеза.

Като след дълго сприхаво пиянство

ще си оправям смаяно походката.

СЛЕД ПЛАДНЕ

Тихо е днес. Не е било никога толкова тихо.

Обичал си някого, бил си обичан и ти.

Ето те днес – уморен от ненужни мечти

като дюлята в двора, що ветрове са превивали.

Войната премина край твоята родна страна.

Самолети враждебно ръмжаха над белите върхове...

Но безмълвно е днес и в малките стари села

тъжните селяни тихо се греят на слънцето.

Има мушици, що светят във златния въздух.

Бавният вятър неусетно помръдва листата.

Небето прозрачно е, борове спят в тишината,

погълни тоя въздух, тоя мирис на влага и слънце.

И се радвай на чудното, земното, лятно спокойствие.

Ти дишаш и слушаш. Ще преминат световните вихри.

Има родна земя, има слънце, трева и простор. –

Тихо е днес. Както никога днес ти е тихо.

ЕСЕНЕН ДЕН

От тъмното небе дохожда вятърът.

Тревите и дърветата са есенни.

И ето пак самотната латерна

под вехтия балкон скрипти унесено.

И ти си, както винаги, пак сам,

във непознати улици загубен.

Мечтаеш за прозрачно, синьо езеро,

за тъмни, стари градове със куполи.

Ти би се радвал да блуждаеш дълго

под каменните сводове на крепости –

във Охрид или в Търново да дишаш

дъхът на старина, която вехне.

Дърветата скучаят с тебе в София,

латерната дори те отегчава.

Но отпътувай в есенния здрач

по пътищата стари на България.

Във всеки град ще ти разказват дълго

старинна летопис къщя и църкви;

ще те посрещат пеещи наречия

и чудни хора със носии пъстри.

Ще видиш жития на мъченици,

покрити с прах евангелия златни

и нестинарки нощем по езически

над тлеещи огньове да играят.

Ще шепнеш чудни, звучни имена:

Трапезица, свети Наум, Беласица.

Ще бъдеш брат със хората навсякъде –

и българин от всички времена.

ххх

И ето светът е голям и добър е прозрачният въздух.

Има дървета и облаци, що безпределно пътуват,

имаше весели устни някога, що ме целуваха.

Светът е голям и е пъстър и добър е прозрачният въздух.

Дишам и виждам небе, хора, които вървят.

Имаше седмици с мъка и дъжд, имаше весели нощи.

Мога ли пак да обичам, да милвам ръцете ти още?
Нашите радости, виждам, все пак се менят.

Нека оставим сега да минават спокойно сезоните,

любовта да дохожда, да трае и пак да отмине.

Ако искаш да бъдеш при мен, гледай над теб хоризонтите,

дишай спокойно, очаквай, обичай света и годините.

Ето, това е, що искам от тебе, от мен и от хората.

Очите ще станат добри, а въздухът – хубав и радостен.

Ще се движи безмълвно света, от безкрай до безкрай

ще минава.

Ще извършим полезни неща и ще бъде смъртта ни

спокойна.

ОТДАЛЕЧЕ

Ти ще дойдеш веднъж във далечното, тихо предградие.

По старите камъни кротко ще се плъзгат самотни

каруци.

Ще се стъмва полека над белите къщи. И в здрача

ще свети под залеза сребърна старата кръчма.

Ти ще влезнеш замислено, ще седнеш до тезгяха във ъгъла.

Ще погледнеш прозореца стар и през него

- златните стрехи.

Ще помилваш дланта ми безмълвно, със ръка

ще погалиш косите ми.

А момичета в здрача отвън ще вървят по безшумните

улици.

Аз няма да изляза от кръчмите никога... Тук мечтая.

и тук пиша стихове...

Нека градът гърми от бунтове...Не вярвам за нищо

във никого.

Безполезен поет ли съм? – Все едно. Аз не искам

ни лаври, ни критики.

Аз съм само пияница – в кръчмата ще умра

от пиянство навярно...

- Радваш ли се ти? – С мене е свършено...

Страдаш ли ти?...

Привечер, привечер – здрачът и златните стрехи,

и слънцето...

Кръчмарят палеше лампата кротко, над твоето рамо,

над твоето рамо...

-Дай ми ръцете си тихо...Твойте тъмни,

далечни ръце.

ххх

Луната на прозореца дохожда,

когато спрат стрелките на часовника.

Луната слиза върху златен облак

и сяда на корниза срещу тебе.

Луната е студена като мене,

но ти не си ме виждал нощем никога...

Аз се катеря бавно по стената,

ръцете ти докосвам и мълча,

безмълвен и студен като луната.

Тогава ти не трябва да се движиш...

Луната скита само в тихи нощи.

Нали не си я виждал през деня?

Но през деня аз сам съм като нея –

едно безкрайно бледо отражение,

едва забележимо и ненужно.

В безмълвна нощ аз искам да ме видиш,

да слезеш върху мене, но не знам

от твоето докосване дали

не ще се свърша като лунен дим.

ОПУШЕНА СПИРКА

Вървях под безмълвния пушек на къщите

и мислех, че дългия ден е така отегчителен.

В тъмните облаци светеше сребърно слънцето.

Пееха някъде скръбно сирените...Тебе те нямаше.

Тихо слезни от трамвая на старата спирка опушена,

приближи ме безмълвно...Ще дойдеш ли?

Ще застанеш ли близо до мен?

Дай ми твоята тъмна ръка...помилвай ръката ми нежна.

Попитай защо съм замислен и тих, и студен,

както винаги.

И аз ще ти кажа тогава, че съм много самотен наистина,

че обичам очите ти много и твоите думи, и тебе,

че когато те няма, денят е така отегчителен.

А слънцето хилаво старите стрехи изкачва.

Бил съм нервен пред тебе понякога, но всичко си има

причина.

Аз бях сам и не казвах, аз те исках и също не казвах,

не разбирах, че чакам да ме търсиш и ти да ме викаш,

и това, че бих станал спокоен, ако дойдеш при мене

завинаги.

Нека да бъдем добри, нека забравим дъжда,

който измокри дърветата. Да забравим и лошите срещи.

Хората, що отминават, ще ни кимат в алеите дълго.

Във широката вечер на парка ще мълчим и ще дишаме

заедно.

Тихо слезни от трамвая на старата спирка опушена.

ххх

А аз ще си живея, както винаги...

Ще си седя във стаята по здрач...

Из кръчмите едва ли пак ще скитам.

Омръзнаха ми сълзите, пиянствата...

Ще слушам само стария часовник

как тихо си приказва в здрачината.

При мене никой няма да дохожда,

ще бъде пуст и неприветлив двора ни...

Понякога, когато свечерява,

аз ще стоя празнично на прозореца.

Докато вън се стъмни, ще си спомням,

че някога съм имал и приятели...

Че идвало е някакво момче

и тихо на вратата е почуквало,

усмихвало се в вечери безшумни

и сядало до мен и ми приказвало...

И после само вятърът ще чуе

въздишките ми, тихите ми думи.

Едничък той във здрача от капчука

със мен ще разговаря добродушно.

И в някой летен ден на свечеряване

до стария бюфет ще седна тихо,

часовникът ще спре да чука в стаята

и мен – мен вече няма да ме има...

САНТИМЕНТАЛЕН МОНОЛОГ

Когато си спомням за тебе, аз виждам китарата,

книгите,

огледалото кротко във ъгъла, изкривения, нисък потон,

твойто тъмно лице до прозореца, озарено от слънцето

привечер,

виждам как се усмихваш във здрача, как присядаш тихо

на стола.

Погледни ме. Подай ми безмълвно ръцете си. Още веднъж.

Още веднъж.

Аз ще седна до тебе във здрача. Ще въздишам до теб,

ще се радвам.

Да се тътря пиян, ми додея, като просяк по кръчмите,

нощем,

да се карам по ъглите, нощем, със стражарите и незнайни

пияници.

Аз тъгувам за тебе. Не виждаш ли? Аз съм сам,

остарявам безшумно.

И отдавна разбрах, и отдавна узнах, невъзможно е

да се боря, да страдам, да се радвам така, както другите,

да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж

и безделник.

Затова, в тиха утрин, когато се съмва над къщите,

аз ще седна безшумно на прага, ще погледна дърветата,

слънцето,

ще помилвам прозореца тихо, после сам ще налапам

дулото.

И ще чуя за сетен път звук, кървав звук...

когато полека се съмва.

ххх

Не зная страната, в която бях,

дали е съществувала наистина.

Там имаше посърнало небе,

високи, сребърни стъбла, листа.

Във тъмните градини скитах сам

и слушах шум от скрити водоскоци.

Замислените юноши от мрамор

стояха неподвижно върху розите.

Самотно слънчогледите заспиваха,

навеждаха се цветовете бавно.

От розови веранди ме зовяха

далечните въздишки на пиано.

И нямаше ни хора, нито приказки,

денят ми беше дълъг, монотонен.

Кажете ми, била ли е наистина

страната, за която си припомням.

ПРОЗОРЕЦЪТ

Прозорецът е целия разтворен.

Корнизът му е позлатен от залеза.

Пердето е прибрано отстрана

и в здрача стаята изглежда алена.

Върху корниза лазят буболечици.

Напукани са дървените рамки.

Мушиците избягват на тавана,

преди да падне бавно вечерта.

Стъклата са немити и дъжда

оставил е по тях бразди засъхнали.

Прашинки светят в сребърния въздух.

Клонете се превиват под стрехата.

А утре тук за нас ще е неделя.

И празнично ще ни звънят камбаните.

И улиците ще са чисти, радостни.

Прозорецът ще бъде само делничен.

Прозорецът със прашните завеси,

с корнизите, с петната и със слънцето.

Дано не бъда във неделя тъжен,

макар че тук посрещам всички празници.

НЕДЕЛЯ

Разсъмне ли се, старият млекар

разхожда се от здание до здание,

вратите отпочинали отваря

и с гюмчетата трака по паважа.

Над стрехите се изкатерва слънцето.

Прозорците лениво се прозяват.

Дърветата отръсват пак росата си.

И вече махат със ръце на къщите.

Започва слънчев ден. На календаря

аз отбелязвам с молива: неделя.

Във стаята ми някак си е празнично,

дори прахът по книгите засветил.

Излизам сам, вървя и ми е радостно.

Ролетките навсякъде са спуснати.

И виждам как от края на площада

тържествено пристига автобусът.

Трамваят весело звъни по релсите.

А ватманът от белия прозорец

усмихва се на слънцето и кротко

до козирката две звездички светят му.

А отвисоко градският часовник

съобщава равнодушно, че е пладне.

И радиото за нещо в ресторанта

с улисаните келнери бърбори.

Кината ненадейно се разтварят.

Слугините наслизат от етажите.

Задръстени са вече всички паркове

от юнкери, деца и гувернантки.

ДЪЖД

Така е странно под дърветата,

когато завали дъждът.

Добро и синьо е небето,

и тихи облаци вървят.

Паважите са вече мокри

и отразяват небесата.

И бляскат вече всички покриви

от слънцето и от водата.

Така е хубаво да бъдеш

съвсем самичък, под дърветата -

да ти е много, много тъжно,

да се усмихваш несъзнателно.

И щом в далечините кротко

отмине пролетният дъжд -

ти да погледнеш хоризонта

и после да те няма вече...

ОКТОМВРИ

Събужда те октомври със мъгла,

със жълто слънце, с шум от камиони.

Портретите от вехтата стена

не свалят втренчен поглед от часовника.

Часът е осем. Черната стрелка

във дървената стара рамка свети.

До вечерта ще пеят часовете

с еднообразен, равнодушен глас.

По навик ти ще отбележиш датата

във своята тетрадка от картон.

Ще седнеш механично до пианото

и ще мечтаеш дълго в ре миньор.

По навик ще си спомниш за войната.

И като гледаш бавната стрелка,

безшумно ще пристигне раздавачът

със пликове и черна козирка.

Животът механично се върти.

И привечер не ти остава друго,

освен да прочетеш старинен стих,

при пуснати пердета, свит във ъгъла.

ДЕН

Снегът вали над твоя двор. Замислено

дърветата дохождат до прозореца.

Във стаята безшумно е и синьо.

А в ъгъла скучае сам часовникът.

Децата днес се радват на земята

и пеят песни за снега и вятъра.

А ти седиш до огъня във здрача.

Безмълвен и самотен като старец.

Сега дори врабчетата са радостни.

Стани, излез – навън е бяло, хубаво.

Порадвай се на сребърната стряха,

на палавото кученце във двора.

Снегът отдавна вече навалял.

Дърветата задрямвали пред прага ти.

Здрачава се. Ти не скърбиш за нищо.

И заедно с часовника скучаеш.

ЗДРАЧЪТ

Този здрач е бавен като музика,

що съм слушал някога в детинство.

Тих е като свещите и розите,

що закриват бели мъртъвци.

Здрачът ми напомня скръбни стаи,

дето вехне огън във камината;

старомодни шапки със пера

и жени в старинни тоалети.

В здрача е набожното дете,

що се моли кротко пред иконата.

По челото го целува майка му,

в бялото креватче го завива.

Здрачът, що дохожда от небето,

скръбен като моето сърце,

като него пълен със безмълвие,

пълен с очертания и сънища.

ЕСЕН

Във пустия и малък двор мъглата

приспала тихо тъмните дървета.

Дъждът вали безшумно и листата

опадали, умрели неусетно.

Една жена е влезнала във двора ни

и носи на ръцете си дете.

А тихо на отсрещния прозорец

цветята във саксиите увехнали.

Сега и тя изглежда остаряла

и уморена от студа, от дните,

ръцете от мъглата пожълтели й

и от дъжда измокрила очите си.

Наистина ли аз скърбя за бедните,

които нямат нищо – в есента,

за скитниците, скръбни и увехнали

и със лица по-жълти от мъглата?

Но – как е чудно! – в тази тиха есен

аз бих написал всеки стих за тях.

Да знам така, че те ще станат весели,

аз бих възпял борбите им, успехите.

Напразно...Всеки тук отхожда сам.

А аз съм много смешен, много жалък.

Припомних си за хората, случайно.-

Това ли ми донесе есента?

СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА СИНЬОТО МОМЧЕ

Било е сън момчето от сребро,

със синята фуражка и пагоните.

Да разговарям със звезди и котки

причината навярно е във рома.

Не съм живял във двор между дървета,

под облаци и залези оранжеви.

За сребърно момче съм взел портрета

на негъра от френски календар.

Бълнувал съм пияни златни ангели.

Не е валяло, а съм слушал дъжд.

Било е тъмно, а съм виждал залез

и съм целувал не ръце, а стълбове.

От синьото момче съм съзерцавал сам

очи въображаеми и устни,

и празни чаши, и сълзи, и танц...

Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.

Не те очаквам вече...Ти ще тръгнеш ли

със слънцето, което си отива?

Нима отново ще залезнеш ти

без пламъци, без кръв и сълзи...

Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.

Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.

...Въображаем ангел бил си ти – уви!

И ти залязваш.

Но синьото момче не е било.

Момче от синя шапка и сребро,

с очи на южен танц,

пияното момче, което шепне отдалече: Саша –

И тая нощ –

...Ах, старият фенер ме водеше към черквата

под нощен хоризонт.

Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.

И аз съм паднал на снега

под две очи, студени и безмълвни...

Полиция! Полиция!

Спасете ме от мойте спомени.

Стражар!

Кажи да стане ден...

Но аз не ще плача...

Възможно синьото момче не е било.

СТИХОВЕ ЗА ЕДНО МОМЧЕ

Момчето вървяло през старата тъмна гора.

От росата отдавна обущата станали сребърни.

То свирило с устни, говорило тихо с дърветата,

със ръце то докоснало тяхната златночервена кора.

Птиците тихичко пеели, скрити във тъмните клони.

Момчето им махало тъжно с ръка, то било със перо върху

шапката.

Гората се свършила привечер. И раснал голям хоризонт.

Пътувала стара каруца, с коне остарели и прашни.

Момчето се спряло на пътя, погледнало златния залез,

каруцата синя във здрача, мълчаливата тъмна гора.

Със чело позлатено от слънцето, с очи пламтящи и алени,

момчето заплакало тихо и тъжно се стелело здрач.

Аз съм момчето, което пътува през тъмна гора.

Болно е слънцето, болен е въздуха, болни са птиците.

Тъй както е хилаво цветето, раснало някъде в мрак,

така е красиво и слабо момчето със тъмни зеници.

Аз не живея на слънце, аз дишам, аз расна в тъмнина.

Аз обичам полумрачните стаи, с пожълтели портрети

и скринове,

огледалото мое, отразило тъмнина, до стената:

ето котката, жител на мрака, е моят приятел любим.

Аз обичам големите, пустите кръчми, недостъпни

за синьото слънце.

Аз бълнувам хоризонти във мораво, фенери, танцуващи

в черно.

Аз съм луд, аз съм болен, заразен върху мене е въздуха.

Затвори се, голям хоризонт. Затворете, затворете

предверията.

III

Момчето под стария, тъжен фенер се усмихва безпомощно.

Не докосвайте никога пръстите, нито очите му тъмни.

Ще проникне зараза във вашия кротък и радостен дом.

Ще презрете света, който пее и страда под слънцето.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЕДНА РАНА

Във коридора нямаше звезди.

От вечерта стоеха златни стълбите.

Тогава аз се смъкнах уморен

на стъпалата сам –

и стенех.

Над мене коридора потъмня.

Стените отпътуваха към залез.

Таваните изглеждаха съсирени

от кръв и от сребро.

Те падаха.

Не се учудвай ти на тези стихове.

Аз имам рана що на кожата гори,

на кожата расте, разяжда ме, боли.

Седни до мен,

макар че аз съм сам и че треперя

във старата и златна болница,

под черен и прозрачен коридор.

Когато болката разтърси моите ръце

и моите очи напълни с кръв и със сълзи,

тогава искам мойте устни да докоснеш ти,

студените ми, болни устни ще целуваш ли?...

Аз не искам да боли.

И нека тази рана ме гори,

ако те виждам как трептиш във рамката на залеза.

Аз искам да умра,

когато моят вой във тъмнината

ще прокънти във пусти улици.

Фенерите пияни и дъжда

ще те целуват... още...още...

Раната расте.

В ХОТЕЛ

Хотелът с кални стъпала,

със пожълтели календари,

със мрачни коридори и врати

е тих.

И ти дохождаш сам, отново,

с изкривената шапка,

със снега

по раменете и по клепките.

Вратата със пиринчен номер три

очаква обитатели на стаята.

Без да говори, той завърта ключа

и сяда до прозореца във тъмното.

Един средновековен, дървен стол

под извехтяла рамка на картина.

Като на стар екран върху прозореца

е откроен фенер под бяла стряха.

Хотел под сняг, ти като мене скучен си,

от хора отегчен и от пияници,

от монотонно щракане на ключове,

от скърцане на стълби и врати.

Ти си омръзнал повече на себе си,

отколкото на мене, мой хотел.

Приличаш ми на стара проститутка,

където всеки може да преспи.

Къде са залезите стари, горящи от вино и сълзи,

или червените пияници под хоризонти от сребро?

Дори и “Синьото момче” е вече приказка забравена

като една “Червена шапчица” или “Снежанка

при джуджетата”.

Аз няма никога да плача за всичко, що се свърши,

за питиетата горящи и ненаситните ръце,

за танците и за очите, между пламтящи, златни чаши,

нито за тебе, мой развратен, пиян, въображаем ангел.

Във стаите на стария хотел

се срещат непознати и приказват.

Ти сключваш запознанство с непознатите,

които после никога не срещаш.

Ти искаш в тъмнината да заспиш.

Навън снегът вали, навън е тихо.

Но ето, идва твоят стар приятел,

усмихва се пиян и нещо пее ти.

И после бавно пушите, приказвате

за нощите, преминали в хотелите,

за кръчмите, за многото момичета,

които от отдавна сте забравили.

Пияният ти стар приятел бавно

в опушената стая се клатушка.

Във полудрямка “лека нощ” дочуваш,

вратата скърца – сам си пак, унасяш се.

Понякога, когато се събудиш –

ти гледаш как навън са бели къщите.

Тогава ти се плаче и е скучно –

и да живееш ти се струва късно.

И да обичаш, и да страдаш – късно.

И смешно – пак да търсиш утешение.

Остава само ледения сняг –

безмълвен и красив – като безкрая.

ПРЕД РАДОСТТА

Аз вървях от човек до човек,

криволичех през дните и нощите.

Търсех някого сигурно

и се спирах пред много врати.

Слушах сам ветрове

да летят по балконите напролет.

Аз мечтаех за много любов.

Аз вървях с тези стари мечти.

И подавах ръка

пак и казвах си: спирка завинаги.

После милвах коси

и целувах понякога устни.

Но защо ли така

под небето спокойно и бледо

нещо ставаше с мен

и напусках, и мен ме напускаха...

И сега, ето вече за тебе

ще говоря, макар че е все едно.

Аз дойдох и помислих:

ето тук е спокойния бряг.

А и ти /но това бе съвсем непотребно/

усмихна се.

Много радостен бях.

И целувах ръцете ти пак.

Тази твоя мъглива

полуобич, полуснизходителност

пък защо ли ми беше? –

Аз не ща теб, ни твоите къдрици.

Поласка те, нали,

че поетът нещастен Вутимски

посветил ти е стихове,

и въздишки, и приказки мъдри.

Стига вече любов.

Долу бремето тежко и глупаво –

с тая ваша суетност,

с това ваше зло себевлюбване.

Моят ден ще е нов.

Аз ще стана по-друг, по-спокоен.

И тогава ще тръгнат към мене

смехове и поезия хубава.

Аз ще мога тогава

да се радвам на нашия свят.

във света ни със небе и със слънце

да намеря най- сетне почивка.

И на всеки тогава –

на най-злия човек, на най-смешния –

аз ще мога да дам

откровена човешка усмивка.

ХАОТИЧНА СЦЕНА

Зад старите кулиси на театъра,

в една квадратна избеляла стая,

приятелят ми дълго обитаваше

всред статуи и стрехи от картон.

Със златни къдри в тъмното трико

безшумно той се движеше по сцената,

изглеждаше на принц от детска приказка

във рамките на стария декор.

По цели дни аз дрънках на пианото

или танцувах с нимфи от картон.

По улиците плачеха шарманки,

мухлясаха дворци и книжни кораби.

А вечер ни дохождал Пурсоняк,

или във здрача скръбно се усмихвала

под вехтите завеси Консуела.-

И залата се пълнела със зрители.

Но ето в нощ под черен хоризонт

внезапно чухме грохот от оръдия.

Градът ни стана хаотична сцена.

Светлинните ефекти ни влудяваха.

Приятелят ми бе мобилизиран

и златните му къдри потъмняха.

Театърът остана кух и празен.

В подземието скри се Пурсоняк.

Сирените пищяха като дяволи.

Фенерите ни някъде избягаха.

Стоехме под въздушно нападение.

Ведно със нас стените ни трепереха.

Пианото звънтя от сътресение.

Жените ни забравиха грима си.

Ръцете ни, що до днес не са се кръстили,

Възправяха се трескаво към бога.

III

Приятелю, ако останем живи,

как бих се радвал да те срещна някога.

Под залеза да стисна пак ръката ти,

на разговор да седнем във градината.

Да си припомним старите шарманки,

гостилничките с шарените фирми

и моя танц със дървените кукли,

под тъжните акорди на пианото.

Да ми приказваш бавно в здрачината

за стария театър, за годините,

които ни променят неусетно.

/А ние неусетно остаряваме./

Дали ще се разхождаме в алеите

и в полунощ дали ще съзерцаваме

как разцъфтяват храсти и дървета

във здрача на безшумната градина...

Аз зная, ти ще бъдеш уморен

и равнодушно ще посрещнеш здрача;

ще скиташ и ще мислиш във просъница

за равнини, превръщани във фронтове...

А друг ще е света... И що от туй?...

ХАОТИЧЕН СПОМЕН

Вървях и страдах от горещо слънце,

самият въздух пареше очите ми.

Но аз съзирах полутъмна кръчма

и стар тезгях, и шарени бутилки.

Наливах бавно във прозрачна чаша

златисто питие, което свети.

Часовникът ме гледаше внимателно,

със нисък глас за нещо ме съветваше.

Аз плачех уморено и усмихвах се.

А привечер дохождаха нехайно

мъже с големи сребърни хармоники

и свиреха на пиещи момичета.

Аз исках да танцувам, а пък пеех.

И някой тихо милваше ръцете ми,

целуваха ме непознати устни.

Очи ме гледаха, мълчеха, искаха.

Как да забравя тоя весел хаос?

Не искам да забравя и не мога.

Аз търсех пак да страдам от усмивки,

от танц, от слънце, от далечни спомени.

Но сам ли съм сега?...Ох, нищо от това.

Ще се помъча да изглеждам радостен.

Ще заживея може би спокойно

И ще обикна поне малко хората.

TAEDIUM VITAE

Сам вървях през нощта надълбоко в безлюдните улици.

Върху мен се навеждаха мрачни фасади на здания.

Срещах бледни жени и стражари с високи качулки.

Все едно бе ми всичко, и нощта, и мъглата, безкрайната.

Равнодушно си спомнях живота, до днес що живеех.

Аз си спомнях бирарии, дето пееха тъжни пияници,

полумрачните есенни стаи, дето бавно звънтях по пианото.

И хотела си спомнях, и парка, и тихите болници вехнещи.

Аз не спрях досега, не застанах. Сякаш никъде

няма почивка,

сякаш спирка е само смъртта. Все едно ми е всичко,

наистина.

Много беше скръбта ми и виното, много бяха сълзите,

усмивките.

Много смешно и жалко сега е старомодното

тaedium vitae.

Тъй си мислех в нощта и вървях, а над мене внезапно

заваля кротък дъжд, бавен вятър докосна ръцете ми.

И пред мен се събраха, и пред мен зашумяха дърветата, -

заговорници, що ни замерят през нощта със листа

и със капки.

И тогава, не зная защо, тъй си казах в безмълвната нощ:

- Драги мой, че живееш, че се движиш, е все още

хубаво.

Не мисли за смъртта. Има само движение грубо.

И страхът, и скръбта са в света...Що от туй?...

И със тях ти си цял във живота.

ххх

Ледът е пуст и бял, и вцепенен.

Тук има сини северни сияния.

Замръзва въздухът над мен,

и слънцето сковано в океана,

що мълчи -

е ледено.

Пиян ли съм, пиян ли съм?

Оставих виещите в урагана кръчми.

След мен вървяха негри и деца

и пееха и свиреха със флейти.

След мен пияно куче лаеше,

но аз не му отвърнах, аз вървях

на север и на юг в безкрайността.

Защото аз съм сам и мразя ги сега.

Опушените стаи ми омръзнаха.

И ето тук сега – намерих тебе...

Озадачен съм, луд от изненада съм.

Ти светеше над мъртвите сияния

върху огромен леден блок,

прозрачен и безмълвен, и мъчителен.

Аз исках да съм сам –

да бъдат само мои ледовете,

а ти сега, защо си тука ти,

безочливец, беглец, нехранимайко!

Ще стана студ, ще стана лед,

за да замръзнеш като лед във океана

от моето мъчително докосване.

Но ти, самият ти си лед –

самият ти си студ.

Как ще замръзнеш ти.

Подай ми твоята ръка. Така

мъчителна, смъртоносна, студена.

За мен гореща ще е тя

като пламтяща отрова,

като разпален огън,

като южно слънце.

Така, така пияница...По-близо.

Ела по-близо...още, още...

Разказвай ми сега

за виещи под урагана кръчми,

за негри, за мрак пиян,

за девствени момичета, ти нечестивецо.

Да се посмеем на света от все сърце.

DE PROFUDIS

МЪЛЧАЛИВЕЦЪТ

Във стаята му винаги е тихо.

Прахът лежи по книгите и пода.

От дъждове е потъмнял прозорецът.

И мишките от ъглите надничат.

Понякога излиза той на ранина,

Преди да се е съмнало над къщите.

По цели дни съвсем не се завръща

И паяците разполагат в стаята.

Понякога хазайката дохожда –

Единственият рядък гост на стаята.

Приседнали до стария часовник,

Те разговарят дълго в полумрака.

Той няма никой никъде навярно , -

И вечно дреме в ъгъла по пладне.

Нощта го сварва много пъти гладен,

А вече пожълтели са ръцете му.

Изгони ли го скоро и хазайката,

Той ще си тегли сигурно куршума.

Сега е сам и мълчалив във стаята.

И мишките еднички му съчувствуват.

САМОТНИКЪТ

Във тази стара извехтяла къща

Е винаги самотно и безшумно.

Стъклата на старинните прозорци

Са пожълтели от дъжда и вятъра.

И само тихо привечер във двора

На разговор дърветата дохождат...

Самотникът живее тук... И никога

Не разговаря с друг освен със слънцето,

С дърветата, със старата земя...

Приседнал мълчалив на хоризонта,

Във ясни полунощи, над дърветата,

Той расне като стълб из равнините,

С напрегнато ухо... И съзерцава

Въртежа на планетите... И слуша

Безтрепетния ритъм на вселената.

Понякога над него пада здрач.

И той безшумно сяда до прозореца.

Дърветата му кимат със ръце

И здрачът го зове из равнините, -

Тогава той, с копнеещи очи,

Из двора тихо тръгва в тъмнината.

Самотни милва едрите дървета

И се притиска дълго о земята...

И с устни я целува, - и я гали...

И стене в здрача...И когато вятърът

От далнините тихичко засвири,

Успокоен въздъхва той и нежно

Усмихва се на кротката земя,

Тъй както се усмихва влюбен мъж

На зрееща жена, след оплодение...

Така живее в равнините той, -

Със тихите треви, със хоризнота,

Със здрачното небе. И никой никога

Не е дохождал в стария му двор...

Но ако някой види в полунощ

Огромната му, неподвижна сянка,

Безмълвно откроена пред небето, -

Веднага би се дръпнал ужасен

От погледа му дълъг и безумен,

Вторачен мълчаливо във безкрая,

Във вечния въртеж на световете.

ТУБЕРКУЛОЗНИЯТ

Туберкулозният

Не е излизъл дълги дни от стаята.

Той пжълтява бавно на леглото си.

Ръцете му са дълги и изсъхнали.

Очите му му по цели нощи трескаво

Горят и чакат някого, макар че

При него никой вече не дохожда.

Понякога, във полунощ,

Внезапно се пробужда той и слуша

Как скърца в мрака старата врата,

И слуша стъпки, ветрове, въздишки, -

И вижда как огромни сенки раснат

По тежките стени, върху столовете...

А стаята тежи от тъмнина...

Туберкулозният

По цели дни, смутен,

Жълтее бавно сам и чака някого...

---

А стаята сега расте във здрача.

И става тихо като в малък двор,

Където дремят птиците на пладне...

И вече по стъклата на прозореца

Дъждът шуми.

И болният си спомня за дърветата,

За улиците, нощем, за дъжда...

И ето, - в далнините свети черквица,

Където той усмихвал се е някога

До топлата ръка на мамичка...

И той съглежда старите икони

И кротките ръце на Богородица, -

И свещите, и златните кадилници.

---

Във вечерния здрач туберкулозният

Разтваря бавно синия прозорец.

И гледа дълго долу – там към тъмния

Безкрай на хоризонта,-

И гледа дълго здрача на дърветата,

- шум, - градината,

и по ръцете му застинали

струи дъждът...

В мълчанието, тази вечер, сам,

Той дебне как ще рухнат хоризонтите.

- Край вечерната, запустяла къщица

минават само ветрове и капки...

И може би той в здрача вече никога

Не ще разтвори стария прозорец.

ПИЯНИЦАТА

Комините изглеждат сини в здрача,

Фенерите – самотни и замислени.

А той е стар пияница

И нощем

Безмълвният му черен силует

Клатушка се в безлюдни улици край оградите.

Пияницата, който няма никой,

Обезумя – от алкохол навярно.

От кръстопът на кръстопът все сам

Той безпределно скита в полунощите.

По стъпълата на кръчмите дреме.

Въздиша под огромните дървета.

И никой досега не е узнал

В мълчанието нощно на града

Що съзерцава той и що си спомня.

Понякога във улицата сам

Той на колене тихичко се молил.

И котките отправяли със мрака

Занеците си фосфорни към него.

Той виждал е икони в тъмнината

И сребърни ръце на богородици.

И плачел е, и тръгвал е отново

С обърнати очи на сомнамбул.

Пияницата? – Той бе сам и никому

До днес за нищо не е бил потребен.

Стражарите във мрака са го ритали.

И градските метачи на разсъмване

По тъмните ъгли са го ругаели.

И той върви и смее се безсмислено

Или подпрян на уличния стълб,

Прегракнало и неразбрано пее.

Такъв е днес живота му. Понякога

Пияницата тихо се оплаква

На старите дървета, на фенерите.

От алкохол обезумял е сигурно.

А ако вече краят му е близо,

Бъдете тъй добри и пожелайте му

Да не издъхне като пес във тинята.

И без това той няма никой никъде.

Да бъде между хора пак, поне в участъка.

И нека после спи спокойно, кротко,

От бога и от хората простен.

ИЗВРАТЕНИЯТ

По цяла нощ, - обезумял и сам,

С очи на вълк, -

Във тъмнините дебне извратеният,

От стълб до стълб, като огромна котка...

Той неведнъж е скитал из града,

Измокрен от дъжда и от мъглата.

Прибирал се е тихо на разсъмване –

И е задрямвал кротко до прозореца.

Врата му е винаги отключена,

Но никога не е дохождал, никой.

И привечер, когато в двора тихо

По старите дървета кацат враните, -

Той стене до прозореца насън –

И маха със ръце – като безумец...

Навярно вече всички го познавате,

Но той е сам, - и вий не сте го виждали,

Когато тръгва дебнешком по двора,

С копнеещи ръце във тъмнината...

Когато той се тътри по земята –

И с дрезгав глас примамва шепнешком –

От двора песа – сам, и плаче сам, -

-и с рев,

-разчеква се до кръв върху дърветата...

Така открай живял е извратеният –

Вън от света, - със участта на звяр.

Отдавна пожълтял е и повехнал е –

От тишината в стаята навярно...

И нощем, щом с далечен писък вятърът

Се изкатерва като плъх по стряхата, -

Той цял се сгромолясва пред иконата –

И кръсти се, и моли се изкривен, -

С извърнати очи от Богородица...

-Напразно...Няма никой...Като вълк,

Той дебне пак без изход в мрачините.

ЛУДИЯТ

В безкрайната и пуста равнина,

В олющената потъмняла лудница

До много късно някой тихо стене.

Студените решетки крият луд

И стая прашна, малка и изцапана.

Пред нея свети цялото небе,

Огромно, неподвижно и безжизнено.

А тук срещу света живее лудият

И съзерцава дълго равнинана.

Той тук е остарял и тук привел се е.

Ръцете му полека пожълтели са.

Понякога той тихичко въздишал е

И с доктора е разговарял кротко.

“Ще трябва да си тръгвам, господине”-

е казвал той усмихнато през сълзи.

И после е разправял за града

Със мънички усамотени къщици,

Със кучета, със весели бездомници.

И пак мърморил е:

“Навярно моя дядо ще се радва.

Той има дълга сребърна брада”.

Но след това той сам си е припомнял,

Че дядо му е мъртъв от години.

И сядал е на подоа, и заплаквал е,

И в здрача тихо милвал е чорапа си,

И молил се е със скърсени ръце.

Така живее лудият. Безкрайно –

С обърнати очи към равнината.

Във него бяс понякога напирал е.

И нощем, нощем – вий не сте ли виждали,

Когато той крещи срещу решетките,

Когато удря със юмрук лицето си

И сам се гърчи – като звяр – и вие,

Протягайки ръцете си напразно

От лудницата вънка към света.

СТАРЦИ В ГРАДА

Във стаята е здрачво и безмълвно.

И светлината във стъклата гасне.

А старият бюфет израства

И уморено потъмнява в ъгъла.

Столовете полека се отдръпват

С повехналата маса към стената,

И старите пердета с кръпките

Във здрачината светят пред стъклата.

А в мълчаливата, умислената привечер

Тя пак седи във стаята до огъня.

И очилата й изкривени

Над старешките скути светят кротко.

Иглите пак играят във ръцете й.

И тихата старица се усмихва

На пожълтелите пердета,

На стаята, позната от години.

Вратите остарявали и скърцали.

И вече подът стар е, и протрит е.

А все така нощта безмълвно

Посреща тя сама, в ръце с иглите.

Старицата...Аз знам, дори животът й,

Когато гасне със деня в стъклата –

Тя пак ще се усмихва кротко

С иглите си в ръце и с очилата...

Вие не знаете старата къща

С изкривен комин и прозорче.

Кротко присядали в малкия двор

Котки под вишната.

Кротко приказвали в здрача дърветата.

Врани по стряхата дремели...

- Приказки стари, и сънища привечер,

някога, някога...

- Аз пожълтявам безшумно в града.

Като дънер напукан от времето,

В здрача съм сам, старецът – отдавна –

С остарели ръце...

Вие не познавате кротките старци,

Озарени от огъня привечер.

Те виждат прозорчета малки и къщички

И кимат със длани към здрача.

- Аз не знам. Не желая. Не мисля. Отдавна

към земята се привеждам безшумно...

Сънища...бил съм дете...ах, някога...

Кротките, заспиващи старци.

III

О, тези стари хора от града,

Които вече никогго не виждат.

Когато капе в здрача дъжд,

Те разговарят само със часовника.

До огъня те тихичко присядат

И се заглеждат кротко във потона.

И виждат здрачен вятър и листа.

И си припомнят детството отдавнашно...

И привечер, когато няма никой,

Те тихичко се кръстят пред иконата,

Усмихват се и кротко до прозореца

Задрямват в здрача.

---

А във градът, вбесен, гърми и тътне.

И ден, и нощ тресат се с гръм паважите.

Тълпите стенат в мрака... И безкрайно

Въртят се колела, гърмят събития.

----

Нека не ги смущаваме с хроника –

Самотните, тихите.

Нека спокойно заспят в здрачината,

С неподвижни ръце.

САТУРНОВ ПРЪСТЕН

Когато аз съм страдал, бил съм сам

И твойто име стенел, съм Рембо.

Пълзях в зловонно тинесто подземие,

Разяждан от безмилостна любов.

Аз мислех, че това е твойта стая,

Но столът беше със единствен крак.

И гардеробът гниеше мухлясъл

Пред моята протегната ръка.

Това не е Париж и не е Франция.

Но ти си тук живял, в това съм сигурен.

Ти тук си шепнел “Моето бохемство”,

Когато влизал вятърът през отвора.

Аз страдам непрестанно и съм радостен,

Защото ти ще дойдеш, аз предчувствувам.

Ще минеме през мрачното подземие,

За да излезем от нощта на ада.

С пияния ти кораб да отплуваме

Във синя, звездна нощ през океан.

Войниците ще бъдат пак пияни

До твоето открадното сърце.

Рембо, не си ли страдал от любов,

От вино и от рана като моята?

Не си ли искал да умреш, Рембо,

В тропичен град от пладнешкия зной?

Отдавна аз седя във тъмнината

До гардероба, който тихо скърца.

И гледам пак като дъга оранжева

През отвора Сатурновия пръстен.

КРЪГ

Аз ще притисна този дин фенер

До своето изхабено сърце.

Нощта тежи, задушава ме мъглата,

Но аз ще се прегръщам и ще тичам с вятъра.

През моста – легнал тежко като труп –

Аз ще премина весело във мрака.

И нека зданията ме затрупат.

И нека вятърът над мене плаче.

Тогава ще издъхне моят стих.

Строшеното сърце ще скръцне плахо.

Зашо, кажи, се доверих на тях?

Защо повярвах в хората тогава?

О, те разкриха нежността в душата ми.

Погледнахя а плаха – и отминаха.

Сега угасвам под фенера син –

Безкрайно, за прегръдката на вятъра.

Мъглата е притиснала града.

Задушила е лампите и къщите.

И аз вървя самичък във студа

И със мъглата тихо се прегръщам.

Пред мен е пак замисления мост,

Където сенки ледени и черни

С мълчание прииждат като гости

На старата мъгла и на фенерите.

Навярно те си мислят като мен,

Че тук ги чака близък и огнище.

Но чуйте мойта вечерна въздишка

И отминете в мрака примирени.

Мъгла, стегни се, милвай ме

Безмълвно.

Прегръщай ме със нежност,

Аз сам стоя, аз сам угасвам мълком

Под бледите огньови на фенерите.

Мъгла и мост, и тежка тишина.

Нощта измръзва бледна и сурова

И сякаш съм в безкрайна равнина

Изгубен във далечните огньове.

III

Калта блести в огромни отражения.

Дъждът задушва тъмните къщя.

Фенерите треперят над студените

Безкрайни тротоари във нощта.

Аз ще притисна мокрото палто

И пръстите ще впия във палтото си.

Нощта, нощта, огромния простор,

Трамваите от дъното връхлитащи.

Убийте ме. Дъждът ми взе очите.

И сляп ще удрям в тъмните стъкла.

Отваряйте! Аз нямам нищо,никого.

Отваряйте на мен и на нощта!

Един стражар ще дойде в пустотата

Гърба ми ще продупчи със ботуш.

Калта, дъжда, просторите обширни

И аз вървя безкрайно във нощта.

А в кръчмата едно момиче пак

Унесено ще седне до тезгяха.

В косите му ще трепка весел сняг.

И то само ще се усмихва плахо.

Един огромен мъж ще се изправи

И ще удари лампите с юмрук.

Ще иззвънят прозорците сподавено.

Часовникът ще скръцне – скръбен звук.

А вън снегът в мълчание ще пада,

Ще милва мирно тихите къщя.

И хората край лампите със радост

Ще минат, ще потънат във нощта.

Настръхналата кръчма, към тезгяха

Там сянката на мъж без шум пълзи.

Едно само момиче тръпне плахо.

Усмихва се със две стихнали сълзи.

Тогава беше чистота и сняг.

Блестяха снежни пропасти в простора.

От къщите струше светлина

И със снега трептеше върху хората.

Звънтеше долу, пееше трамвай

И молеха се сребърните жици.

Каруците, като огромни птици,

По улиците плаваха безкрай.

Аз слушах как отвсякъде тупти

Един могъщ и неспокоен ритъм

И в мен със шум се раждаха звезди,

И пееха възторжено гърдите ми.

Тогава беше чистота и сняг.

Аз гледах с нежност улици и хора.

От къщите струше светлина.

Снегът туптеше тихо по прозорците.

Аз никога не ще забравя

За светлото, което бе.

Ще гасна сам безмълвно в здрача

Загледан в чистото небе.

Ще тръгна някога бездомен

Във есенната тишина.

Над мене ще трепти огромна,

Спокойна, златна ведрина.

Когато лете падне мрак

Пред къщите, заспали мирно,

Ще спра в мълчание и пак

Със тих възторг ще ти подсвирна.

Ти никога не ще разтвориш

Безмълвния прозорец, знам.

И аз във здрача ще говоря

Със вечерната тишина.

Ще натежат звезди огромни,

Ще слезе жълтият простор

И аз насън ще си припомня

За някогашния възторг.

Аз няма никога да плача

За светлото, което бе.

Ще гасна сам безмълвно в здрача,

Загледан в тъмното небе.

МЕЧТА ЗА ВРЪЩАНЕ

Аз искам да се върна пак на село

Във хубав летен ден на свечеряване.

Файтоните, от слънце избелели,

ще чакат важно пътници от гарата.

Със куфарче ще мина през площадчето,

Покрай хотела със олющен надпис.

Магаренцата с гюмчета на гръб

По улиците ще отхождат бавно.

А дядо ми със дълга броеница,

Със златна, къдрава брада, със чехлички

Пред портата, на старовремска пейка,

Ще разговаря с някой едър чичо.

Ще се усмихне, щом като ме види.

И старото ни еднооко куче

Със весел лай ръката ми ще близне.

Ще наизлизат лелите от кухнята.

Ще ахнат изумени върху прага.

“Познахме те едвам” – ще кажат радостни.

И ето, аз тогава ще раздам

Подаръци, завързани със панделки.

ЕВРОПА-ХИЩНИЦА

Светът гърми и вече оглушахме

от новини, от речи и събития.

Светкавично връхлитат новините.

И ти към всичко вече безучастен си.

Европа губи цъх от разрушения,

за стотен път под бойни знамена.

Париж е мъртъв. Лондон в запустение

събаря се за всички времена.

Един водач грозен и фанатичен

чертае кръстен знак до двата полюса.

Решено е, че днеска не от томове

Европа се нуждае, а от щикове.

Какво, че тоя въздух тук са дишали

Рембранд и Хус, и Кант, и Достоевски?

Със щик Европа сочи убедително

на своята култура и прогреса си.

Дали ще бъде залезът на Запада,

или нов свят под гръм ще се роди…

Светът гърми и вече оглушахме,

уви, за всичко станали безчувствени.

Те бяха много малки, но строеха

железниците твои, градовете ти.

Дълбаеха земята ти за руда.

Със трактори, с рала и героизъм

пореха угарта ти, равнините ти,

с надеждата, че няма да ги ритнеш,

да ги отминеш като жалки псета -

работниците твои, о, Европа.

И ето, ти изплащаш греховете си.

Забравила, че има справедливост,

разглезена, изтънчена и алчна,

ти смучеше злато от континентите.

Обираше фурми и диаманти,

какао, плодове, желязо, въглища,

подхвърляйки едно мизерно су

в очите на товарния добитък -

на твоите работници, Европа.

Сега се криеш жалка и уплашена

във тъмните подземия на Лондон.

Не се прозяваш скучно зад ветрилото,

не слушаш джаз и вече не танцуваш.

Гърмежите сега са твоя музика,

пожарите - достойния ти декор.

Но пак, уви, заради тебе мрат

под грохота на бомбите разкъсани -

работниците твои, о, Европа.

Аз не презирам твоите народи.

И вярвам, вече ти агонизираш.

Не връз трупа на своите работници

ще свършиш свойто поприще на хищница.

Ръцете, що изграждат, ще рушат

и цялата земя ще стане друга.

Но мене ти уби, Европа-вещица.

Над твоите котли със кръв и злато

аз дишах лакохолни изпарения.

Танцувах, пеех, пишех стихове.

И ето ме сега по-стар от тебе,

и като тебе застрашен от гибел.

Умниците над мойте стихове

ще се усмихнат мъдро, ще отминат.

"Поет реакционен" - ще продумат.

За лишен път не ще пропуснат случая

да поприказват за надстройки, бази.

Ще продължават да спорят за Хитлера.

Ще си живуват в своята възвишена

естетика на уличния позив.

Европа-хищница, ти имаш синове -

стада многоприказващи и тъпи.

О, нека те да бъдат тор поне

за по-добро и плодоносно бъдеще.

Гърчи се ти, умирай и проклинай.

Дано сганта ти с теб издъхне, вещице.

А аз ще си умра от свойта рана.

РОМАНТИЧНА СКИЦА

Войната ще се свърши и в града

Ще стане бяло, слънчево и шумно.

Ще се разхождат бавно под дъжда

Момичета, колички и чадъри.

Усмивките ни ще се върнат пак.

Децата ще се смеят и ще тичат.

А привечер ще бъбрят, както някога,

Замислените старци във града.

И ще забравим мрачните подземия,

Сирените, страха, бомбардировките.

Отново в здрача ще четем поеми

Под цъфналите кестени на двора.

Във стаите ни слънцето ще спи.

Ще бъде бяло, хубаво, безмълвно.

В саксията на белия прозорец

Ще цъфне пак златистата бегония.

СПОКОЙНИ ЧАСОВЕ

Дълго време бях сам. Не очаквах.

А ето че вече очаквам.

И започвам да гледам в света и в очите безмълвни

На хората.

Преминавам със радост в деня и се връщам спокоен

Във мрака.

Всеки поглед ме радва сега и със всеки бих заговорил.

Знам, че някъде плачат сега и че някъде диша

Престъпник.

Има всичко във нашия свят. Има също ръце

Утешаващи.

Ти ще дойдеш при мене, нали? Ти ела в часовете

Ми бавно.

Да преминем така в тишина край очи, край

Въздишки и стъпки.

Има също войни. Има хаос в нашия свят.

Затова да вървим, затова да се движим задружно.

Във нещастието, ето, ни е нужен понякога брат

И ръка, ръка върху нас като кротка стряха и оръжие.

Ти ще дойдеш при мен...да мълчим, да вървим,

Да говорим.

И да станем спокойни. О, да може да бъдем спокойни!

Ще преминат край нас ветрове и очи, и въздишки,

И стонове.

Ще прозрем във света, що се движи,

Ще прозрем във земята и хората.

ДА ЖИВЕЕШ

Да живееш във нашия свят

На войни, на желязо, на болести.

Да те дебне страхът в тъмнината

Като хищник ограбен и гладен.

Да очакваш ръката на брат,

А да срещаш оръжие голо.

Но това е човешкият свят...

Но нали да живееш е радостно?

Но нали да живееш е хубаво?-

Да усетиш дъхът на земята -

Да протягаш ръцете си призори -

И да пиеш, когато си жаден. -

Да се радваш безмълвно и хубаво

На плътта, що гори в тъмнината. –

На жената, що нежно притиска

Твоя врат, членовете ти, страдаща.

Да живееш в безкрайния свят,

Във света на нещата и случките,

Дето всякъде всичко започва,

За да свърши внезапно и чудно;

Но това е, приятелю драги,

Под небето огромно и звучно;

Като малък немирник да можеш

Да се радваш невинно и лудешки.

ДА УМРЕШ

Да умреш в летен ден

На тревата в далечното село.

Върху твоите клепки

Да замре светлината на залеза.

Неподвиген, студен

Да останеш безшувно във здрача.

Да престанеш да дишаш –

А в гората да има мълчание...

Или в есенен ден

Да умреш като птица на път;

В някой град непознат

Във хотел със оранжеви сати.

А часовникът стенен

Да те гледа безмълвно замислен.

Да умреш непознат

Все едно къде и кога.

Все едно е наистина

Дали стар, или млад. Не мисли.

Има радост в света,

Има радост във свършека също.

Като есенен лист,

Като всичко в света ще преминеш и ти.

Сред нещата е хубаво

Да умреш, да се свършиш завинаги.

РАДОСТЕН МОНОЛОГ

Не съм затворен кръг. –

Стоя пред цялата безкрайност на света.

И сутринта, и вечерта.

Аз слушам как земята диша,

Усещам как се движи,

Как се зараждат бавно и растат

Децата, ручеите пъпките.

Над мен отхожда слънцето на път.

Минавам между много стъпки -

И сутринта, и вечерта.

За да се върна пред безкрая на света.

Не съм затворен кръг.