Перманентна ревлолюция

Най-(не)очаквано отделна случка може да се превърне в символ на цяла епоха. У нас вече приехме да наричаме “прехода” тези 20 години, пренебрежимо нищожен срок от историческа гледна точка, на наистина цяла епоха в рамките на един човешки живот.

Прехода! Вървим си през този преход и си мислим. И изведнъж, както във вица за шопа, само си мислим. Защото установяваме, че тъпчем на място. “Тичането на място е общопримиряващо”, както пееше Висоцки, с чието волнодумство се изчерпваше и смътното усещане за необходимост от бунтовна изява срещу несправедливостите на тогавашния ни затворен своят.

И какво си мислим? Различни неща, но поне в мислите, възпалени от ослепителните несправедливости наоколо, ни се ще да хванем една гьостерица, “ех да имах автомат, пък…”. Разбирате ме. Няма начин да не ви е хрумвало.

Една учителка от Славяново премина от мисли към действие. Обра банка с пистолет. Не е театро, в което ножът е мукавян. Макар и пластмасов, пистолетът е свършил същата работа, като истински.

Първата ми мисъл при първата новина за станалото беше импулсивна, с един ход напред: ето сега, ако можеше на секундата да се провери общественото мнение и всеки да си каже истинското отношение, народът ще подкрепи отчаяната съпруга (защото май такава е версията – че интелигентната млада жена откраднала заради борчове на мъжа си). Разминахме се с моята съпруга само в предположенията дали 80 на сто или 90 процента от българите биха проявили симпатия към учителката, дръзнала да направи това, което в мрачните си мисли мнозина са мечтали.

Може ида грешим- в смисъл, че процентите да са близо 100. Никога няма да узнаем. Защото малцина биха си признали “престъпните наклонности”, както би прозвучало едно “браво” за обира.

Най-откровени са учениците на Даскалова от Славяново, които не одобрявали постъпката й, но “някак я подкрепят”. Като всички пораснали хора, научени от живота на лицемерие с цел оцеляване, възрастните са по сурови в оценките пред микрофоните и камерите. Но и в най-анонимното проучване няма да са искрени докрай и да си признаят, че при ширещата се несправедливост смятат за справедливо да си вземат своето, като ограбят банка, стига да не ги беше страх. Излиза, че Даскалова е осъществила мечтите им.

Това е тежък момент за властта, която знае не по-зле от мен какво се върти в главите на хората. Тя умело прегръща общественото мнение и го приласкава. Ами сега? Не върви да похвалиш извършител на престъпление, но да го заклеймиш пък вреди на рейтинга. А гражданинът гласоподавател у нас е доста отмъстителен – доказал, е че почти задължително гласува обратно на предишния път.

Като говорител на най-съкровените мисли на твърде голяма част от българите се изяви съпругът Свилен Даскалов. С едно изречение той формулира диагнозата на общественото заболяване : “ с честен труд у нас не може да се просперира”. Това е дълбоко залегналото убеждение у мнозинството жители на територията, определяна като България. Дали ще си журналист, магистрат или политик или ще си самоходен скъп костюм с марката “бизнесмен”, всички са под подозрение. И за съжаление – с голямо основание. Щом си материално добре, у нас няма как да не бъдеш нарочен от народните маси като грабител на съвременна България.

Едва, когато има основание тази нагласа се пречупи и свие в рамките на допустимата завист, тогава ще можем да кажем, че преходът е свършил. Преди това трябва да знаем, че живеем върху буре от страсти. Има доста хора, които, при гаранции за успех, биха грабнали пистолетите – истински, а не пластмасови.

Ако бях Ленин, бих нарекъл това “революционна ситуация”, но не съм. А и би било преувеличено. Ние тук революции не вършим. Ако нещо гърми, това са бурканите, с които сме се презапасили ( без да броим престрелките при междуособиците в надземния свят на уж подземните му властелини).

У нас въпросната ситуация е перманентна, но е ревлолюционна. Няма страшно, изкарали сме така столетия, пък и сме на доизживяване. Все ще избутаме някак до края.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/