Scripto mortale

Scripto mortale

 Поставката е квадрат – корпускулярно сиво, тоест образувано от множество частици в различни десени на сивото. Сиви точки, сива точка – последната е, според Паул Клее, символ на хаоса. Много сиви точки, не една сива точка – значи, че хаосът не е един, хаосите са много. Няма само един-единствен хаос, има множество хаоси; хаосите, казано според библейската мъдрост, са легион. Всеки със своя си хаос и всеки в своя си хаос. Както се казва, по хаоса му ще го познаете. Или по липсата му, все едно. И върху тези легион хаоси (познати? непознати?) е закрепен бял лист – на верев, по диагонал на квадрата, но не точно, а почти – мъничко е поизместен. Поизместен, вярно, но за сметка на това е здраво закрепен белият лист: със солидни болтове, които само звездообразна отверка ще успее да развърти. Художническото настояване изглежда е, че не трябва да мърда белият лист, ни на микрон не трябва да мърда. Защото всяко помръдване би разрушило начинанието, би го осуетило и опропастило. А начинанието е важно и необичайно: върху листа ставаме свидетели на експеримент – едната ръка рисува другата, другата ръка рисува едната. Обратно на библейската препоръка лявата ръка да не знае какво прави дясната, тук двете ръце много добре знаят какво прави другата ù – рисува я. Дясната лявата и лявата дясната. Свързани ръце, неразривно свързани. И двете са реалистични, почти като истински, макар черно-бели. Метални отсенки ги отграничават, лявата е по-близо до нас, виждаме я по-ясно. Сухожилията, гънките по пръстите, ноктите – чак ни се приисква да се здрависаме. Дясната е по-закрита, но пък съвсем открито предоставя пред очите ни какво всъщност прави – държи молив и рисува. Моливът е доста повече експониран в сравнение с нея – виждаме го целия, заедно с палеца ù. Странен молив, представлява пристегнати с втулки две полу-тръби – молив-машина, машинен молив. Но макар и машинен, не може да работи сам – ръката му е необходима. Той е нейното продължение, но тя е неговият първодвигател. Може би за да ни каже точно това лявата ръка скрива странния молив, но пък показва себе си. Наблягам на различията в изгледа на ръцете, защото различия в дейността им няма – двете правят едно и също. Макар и от различен ъгъл, от различна позиция. И не просто правят – двете ръце създават едно и също. Едното и същото – ръка с молив, която рисува ръка с молив, която също рисува ръка с молив...

М.К.Ешер, Drawing Hands (Рисуващи ръце), литография, 1948 г.

Принципът на допълнителността

По-точно: не рисува ръка – ръката вече е нарисувана; ù рисува ръкав на риза. Строга риза, за джентълмени. Или за дипломати, във всеки случаи – риза за официални лица. И за официални случаи. Риза за не случайни хора, а за high-life, за елити и истаблишмънти. С ръкавели. Т.нар. френски, с прегънат маншет. Ръкавелите вече са готови, макар да виждаме само единия – този, който е нарисуван от дясната ръка. Копчето за ръкавели също е там такова, каквото трябва да бъде – правоъгълно, заоблено по краищата. По аналогия предполагаме, че са готови и другият ръкавел, и другото копче. Свойство на възприятието, използвано от хитростта на художника: знаем от психологията, че човешкото възприятие не обхваща обектите в тяхната цялост, а си ги достроява, досъздава; донякъде в този смисъл Нилс Бор говори за принцип на допълнителността, който всъщност би могъл да се определи и като принцип на недостатъчността на човешките способности да обхванат странностите на атомния и квантовия свят, но не само на техния, а и на всеки друг свят: „Когато пред нас е светът на атома, трябва да бъдем скромни във въпросите си и да се задоволяваме с концепции, които са формални в смисъл, че не включват толкова обичайната за нас визуална картина”. Принципът на допълнителността всъщност постановява, че на микрониво материята може да се наблюдава или в корпускулярен (като частици) или във вълнов (във вид на лъчи) вид, но никога и в двата едновременно. Тоест, начинът, по който ще ни се яви материята, зависи от това, което търси наблюдателят. Което още ще рече, че той намира единствено онова, което търси, но никога другото, за него може само да предполага – принципът на неопределеността на Вернер Хайзенберг: можем да знаем с абсолютна точност или местоположението на частицата, или скоростта ù, но никога и двете. Един друг велик физик, Волфганг Ернст Паули (прочее, кръщелник на Ернст Мах – прочутия емпириокритицист, създател на т.нар. „втори позитивизъм”, критикуван лично от другаря Ленин), формулирал друг основен принцип в квантовата физика – принципа на забраната, дори постулира абсолютната необходимост от участието на душата (psyche) във взаимодействието – каквото и да е то, между човека и природата. Но Паули, нека напомним, е бил приятел на Карл Густав Юнг, в някои аспекти дори негов последовател, така че подобен холистичен психологизъм при него не бива да ни учудва. Е, Ервин Рудолф Йозеф Александър Шрьодингер не е бил приятел на Юнг, но и той със своя мисловен експеримент „Котката на Шрьодингер” стига до същото: една котка вътре в един радиоактивен сандък е едновременно и жива, и мъртва докато не отворим сандъка. Тоест наблюдението на човека е, което определя живот или не за котката; дотогава тя пребивава в две взаимноизключващи се състояния. И когато отворим сандъка и установим жива ли е или не котката (ама че жесток експеримент, ако и мисловен само!) в зависимост от това ще се/я вкараме в една или в друга вселена, които помежду си нямат нищо общо, паралелни светове, които никога не се пресичат, няма шанс да се пресекат. Геометрията на Лобачевски тук не важи. Парадокс на съществуванието, парадокс на мисленето, парадокс на съзнанието. Като най-учудващото във всички тия парадокси е как съзнанието по най-естествен начин е склонно да (въз)приема парадокса, интериоризирайки го точно като парадокс; което означава, че самото съзнание е донякъде парадоксално и затова няма никакви проблеми с парадоксалното, напротив – аплодира го навсякъде, където го срещне. И му се хили...

Писането/Огледалото

Автор на парадоксалната рисунка е холандецът Мауриц Корнелис Ешер, чиито художествени парадокси са не по-малко изненадващи от парадоксите на квантовата физика. Само че това, което е сътворил той, е не толкова парадоксът като градиент на математиката или физиката, а като същностен елемент на всеки творчески, сиреч изконно човешки процес. И най-вече на рисуването/писането като творчество, писането като парадокс или парадоксът на писането. Защото макар в случая ръката да рисува, тя всъщност изписва – изписва себе си и своето подобие. Или, по-добре – своето огледално отражение. Което вече ни насочва – писането е огледало. Но особено огледало – огледало, което създава само себе си и само се оглежда в себе си. Да пишеш, значи да (се) оглеждаш, писането тоест е неотделимо от погледа. Предполага го, предразполага го, предвкусва го, предрича го, предоставя го, предтиква го...

Следователно, ако се опитваме да градим някаква теория на писането с този текст, това ще значи, че ще градим не нещо друго, а тавтология, поглед на погледа. Думата тавтология идва от гръцки, ταυτολογία – ταυτο (същото) и λόγος (реч), тоест теорията на писането ще означава теория на същото като реч. А същото е идентичност, повторение; онова, по което различието (differance) оставя своите следи, ако решим да следваме Дерида, макар че той за писмеността говори малко по-иначе – възникването на писмеността е възникването на играта. Но не чак дотам инакви на моите са неговите думи – същото в една игра са нейните правила, различието е самото случване на играта. По правилата си играта е една, по случването си – множество. За писането е в сила същото: то е проиграване на речта всеки път по различен начин. Реч-игра, игра-реч...

Шепотът на ангела

Ето го всъщност парадоксът на писането – то е винаги същото и същевременно е винаги различното. Същото като техника, но и като съдържание – средновековните преписвачи ще ви убедят в това. Въпреки че и те не са преписвали докрай точно, а са си позволявали и глоси – бележките отстрани на манускрипта, коментиращи текста. (Една такава, разказана ми от Кристин Димитрова и Владимир Трендафилов, се обръща директно към Иисус: „Ти, курвин Сине!” Още едно доказателство за твърдението, че писането е и същото, е и различното – Син Божи, но и Син на Мария, заченала, откъдето и да го погледнеш, не от мъжа си Йосиф.) На една средновековна илюстрация виждаме монахът-скриптор обграден от книги – една, две, три разтворени, като най-важната е до него, на писалището му. Преписването е било Богу угодно дело, преписвачите са били освободени от другите задължения по поддържане на манастира, единственото им е било да умножават и преумножават древните и свещените текстове. Заръка на свети Бенедикт Нурсийски. Не случайно на много средновековни рисунки виждаме на преписвача да му диктува ангел – на една от тях например отвъдното същество държи разгънат пергамент, докато Божият служител преписва светите слова. Беда Достопочтени, известен със своята „Църковна история на народа на англите”, е нарисуван как в ухото му шепти небесна птица, вероятно Светия Дух, за да не сбърка думите върху листа. (Други твърдят, че на средновековния манускрипт е изобразен не Беда, а папа Григорий I Велики, наричан от православните Двоеслов (Диалогос) заради книгата му „Диалози”, в която във вид на въпрос и отговор се разказват житията на италийските светци; за трети пък това е свети Йероним, покровителя на преводачите, защото превел Библията на латински – всеизвестната Вулгата, но който и да е – важното е, че все небесният дух му говори). Лукас ван Лайден, нидерландският скрупульозен наблюдател на действителността, когото Вазари цени високо и сравнява с Дюрер, е изобразил на една от своите гравюри подострящия перото си евангелист Лука, докато на катедрата му се е облегнало ангелче (което е и негов символ; на другите свети евангелисти са лъв – Марко, телец – Лука, орел - Йоан) с насочен пръст към него: „Внимавай какво ще пишеш!” Или пък може би: „Внимавай как ще преписваш!” Всички знаем за Мохамед, комуто Архангел Гавриил (Джибрил) е продиктувал в пещерата Хира, разположена в планината Нур, свещените писмена на Корана (сиреч Книгата) в продължение на цели три години. Пророкът е бил неграмотен, но въпреки това – по чудодеен начин, разбира се, успява да запази Словото на Аллах, което е винаги същото, винаги тъждествено си. Коранът, между другото, носи своя свещен характер само на арабски, всеки превод вече го лишава от сакралност. Същото при него е издигнато в култ, всяко различие е ерес. Донякъде ислямът има право – Лутер превежда Библията на немски и в резултат какво? – Реформация и Селски войни в Германия. Макар че, погледнато линейно във времето, прочутите 95 Витенбергски тезиси предхождат превода му, но – нека използвам едни по-поетични думи, Лутер вече е превел Библията в сърцето си и се е отрекъл от Рим: „Ако съществува ад, Рим е въздигнат върху него”, казва. И – нещо изключително важно – превел я е различно. Библията е, но не Библията на Ватикана, а Библията на Вартбург. Немската Библия...