А САМОТАТА КАК ЩЕ МЕ СПАСИ ?... (стихове)

Цанко Серафимов

                                                  “... Вместо радостта, че съм жив и още съм

                                                   частица от чудото на живота, в душата

                                                   ми нахлува една подтиснатост...”

                                                                                              Б.К.

 

ЛУДНИЦА

 

И аз се лутам в тая лудница,

наречена от някого живот.

Вървя без път, озъртам се уплашен...

 

И питам се защо със сто лица

е истината и защо на ход

отново е лъжата грозна, страшна...

 

За себе си не жаля: глутница

дори да ме разкъса, пак от свой

ще е изпратена... Ех, тая наша

 

злозъба лудост – тая блудница

коварна – в мен намери същество

без щит и в ямата ме в миг запраща...

 ПРЕДИ ДЪГАТА...

 

Клепачите неволно се затварят

и аз дълбоко някъде потъвам –

блаженство непознато досега...

 

А само преди миг в несвяст повтарях

молитви топли към небето тъмно –

да се стопи в душата ми снегът...

 

И тъй, безмълвен, вижте как догарям

без всякаква надежда, с поглед мътен,

с притихнала в гърдите ми тъга.

 

О, Боже мой, та аз ли съм товара

излишен, който сала ще обърне,

преди да стигне пъстрата дъга?...

 

 

СЪЛЗА

 

Кафе-машината ръмжи горчиво,

министър от екрата пак ме лъже,

а джиесемът в джоба ми трепери...

 

Все тъй започва утрото ми сиво

и все в гърдите упорито стърже

неясна болка... В мен ли се премери,

 

о, участ зла? Но имам аз огниво:

жарава ще разпаля – хляба ръжен

ще заухае – няма тук химери.

 

Не ме обърквайте с дървото криво,

с прекършено от зимни бури върше –

сълза съм аз, но кой ще ме намери?...

 

 

ОПОРА

 

Като вървя, дали залитам пак?

Кажете ми, защото аз не зная.

Потрябва ли, опора ще потърся...

 

Въртя се слепешком – като чудак.

Въже ми дайте, за да хвана края,

за да държа юздите си изкъсо.

 

Ако не мога да стоя накрак,

ако главата пак ми се замае –

недъгът ми тоз час пред вас ще лъсне...

 

Опора ще намеря – зная как:

от себе си отвъд ще я позная!

Повярвайте ми – още не е късно...

 

 

САМ

 

Жадувам да съм сам със себе си.

Но щом остана сам, в главата ми

нахлуват мисли страховити, черни –

 

тоз грачещ облак тягостно виси

и аз потръпвам... Свойте устреми

ще браня днес, че пак са застрашени...

 

А самотата как ще ме спаси?

И да повярвам ли на тая мит?

Нали бездънна пропаст тук ще зейне

 

и аз над нея – изоставен син –

ще плача като тъжен сталактит

в смразяващата тъмнина вечерна...

  

 

ЧЕРНИ МИСЛИ

 

Неканени връхлитат всяка вечер

и завладяват цялата ми същност –

коварни, зли и грозни като дявол.

 

И се превръщам в скандинавски глетчер,

студът над който непрестанно бръсне.

В поредна чаша алкохол удавям

 

чернилката в душата... И обречен

угасвам бавно в старата ми къща.

Но чувам трясък, някой вдига врява

 

и глас до мен достига: “Ей, човече,

защо си тъй улисан и навъсен?

Вдигни глава – навън се зазорява!...”

 

 БОЛКА

 

И питам се по-често, и не зная

защо на тоя свят се появих,

защо и аз съм жалка молекула,

 

която във пространството витае...

Не искам някой си да се диви

защо и аз от Бог не съм целунат...

 

От раждането ме преследва края,

но аз навярно съм роден щастлив,

защото от житейската ми кула

 

можах да видя и да осъзная,

че с болката да съм човек надвих

отчаяната ми душа... И стана чудо!...

 

НАДЕЖДА

 

Надеждата умирала последна.

Затуй навярно още се надявам

безброй неща със мене да се случат.

 

Не е ли туй заблудата поредна,

с която ме примамва черен дявол –

невидим господар на мойта участ.

 

Във своите съмнения прогледнах

и мойта съвест днес ми повелява

с усилие и плам да се науча

 

да се надявам. Ще прескачам бездни,

над планините ще се извисявам –

надеждата ще ми и вярно куче.