Понеже. Поема

Боян Обретенов

Понеже съм на пътеката която се търкаля само напред напред напред и нито има слизане от нея нито спиране нито връщане назад а и да се обърна няма смисъл защото пак пътувам натам натам натам но гърбом което е  глупаво само ще изпусна да видя неизбежното в очите а то било казват красива и невероятна бездна сигурно е така щом се вижда само веднъж в един живот и то само когато ти е отреденo в избран свише момент та понеже съм вече там казвам ви:

Oстана миналото ми

без злоба,

нерви,

гняв

и ярост.

Без огорчения,

обиди

и поводи за отмъщения.

Огледало,

по което вълците

се плъзгат,

а патиците диви

са като

в лебедово езеро.

Еднакво тихи

и усмихнати

са възторгът

и свирепостта.

В слънце са обляни

бунт,

разпри

и скандали.

Обвити с тишина

са песни,

крясъци

и клетви.   

И нито зрънце завист.

И нито капка ревност.

(Към себе си тогава.

Или към когото да било.)

Всичко случило се

е случайност,

на която съм присъствал.

Встрани от себе си живеем,

незнаейки това.

Затуй сме слепи.

Свидетел бях

на собствения си живот.

Участващ наблюдател.

Oнова човече,

което се раздираше

от мисли,

страсти,

копнения,

стремежи,

цели,

упования,

надежди,

недоверия

бях аз.

И не бях.

Човечето,

което яде чаши,

пи отрова,

плю амброзия,

танцува голо

сватбения марш,

и маршируваше

със стъпките

на рокендрола

бях аз.

И не бях.

Изригваха стихии.

Огън и вода

бушуваха

и в най-кроткия

от делниците.

Морето беше люлка,

сигурно и нежно

като майчина утроба,

a небесата по-осезаеми

по-твърди

и по-земни

от земята.

С трамвай се стигаше

до края на света.

Миришеше на пролет есента

и есента на пролет.

За Коледа цъфтяха минзухари.

Това бях аз.

И не бях.

А колко шум!

Колко децибели, Боже!

Смях.

Кикот.

Плач и рев.

Слова и речи.

Среднощни серенади –

за Луната.

Възторжени признания

или проклятия.

Охулвания

или акламации.

Тръби в ушите на самия Бог,

на земните царе

и на всички спящи.

Аз ли бях?
Защо сега е така тихо?

Или това е била тя -

целта зад всичко скрита,

докато се е извършвал

ритуалът на живота

и неизбежният му театър.

Да дойде тишината.

Да видиш отдалеч човечето,

нанизано на Божите конци.

Да влезеш

в чашата

на мозъка,

от който си замислен.

Да проумееш ритуала -

своето предназначение.

И в синя кръв,

в студена кръв

да се облее

цялото преминало.

Да разбереш:

встрани от себе си живеем.

 

х х х

 

Понеже много ръце преминаха през дланите ми и оставиха най-различни следи от рани и мазоли до лунен прах и прасковен мъх на много хора разбрах повече гърбовете отколкото лицата и непрекъснато картата на летописа ми се заливаше с нови открития или се покриваше с бели петна и после пак пак пак присъствие отсъствие присъствие отсъствие отсъствие отсъствие докато стана неприятно бяла и неприлична за гледане при такъв житейски опит и при толкова много срещи та понеже мина през мен цялата тази върволица казвам ви:

Понякога дръвче да посадиш

е по-егоистично

и безсмислено,

отколкото обикновено здрасти

да кажеш някому,

пък бил и непознат.

Прословутото дръвче!

Кой ни излъга,

че с него

се очовечаваме

повече от човещината

помежду ни?

За дърветата си има Господ,

а за човещината?

Не вярвате ли,

че детето вярва

в нея?

Какво по-висше

от пъпната ни връв!

Макар прекъсната

и краткотрайна,

тя ни обрича

на човечност.

Свята е всяка майка,

дори и проститутка,

изверг,

наркоман.

И всяко бебе

е Спасител.

За миг е светостта -

докато връвта е здрава.

Но соковете й

завинаги остават.

Не можем да изтребим

човека в себе си.

Затуй кажи му здрасти.

. . .

Тъй вярвах,

тъй се клех.

Това бе моята надежда,

която търсех

в хорските зеници.

Така вървях по пътя.

И досега съм убеден,

че на човека

трябва да се гледа

само сравнително,

много относително,

без да се съди

с абсолюти.

Почит за всичко,

родено от майка!

За кутрето,

зайчето,

телето.

Камо ли за човека.

Недей прощава после.

Усилието е неимоверно.

Прости предварително.

Просто приеми,

че тъпият е тъп

и простият е прост.

Че друг не може да е

кръвожадният,

нито друг –

великодушният.

Че и скъперникът

е син на майка си,

тъй както щедрият.

В едно лоно са лежали

алчността,

прахосничеството

и равнодушието към парите.

Еднаква е кърмата

за благородника,

злодея,

измамения

и измамника.

Звездата на късмета

разделя просяка

от принца.

И няма абсолютна стойност.

Дори и за това,

което сега казвам.

Не си гради кумири -

нареди ни Той.

Съмнявах се.

Съмнявах се във всичко.

Съмнявам се и днес.

Иначе не бих говорил.

Насилие е всяко убеждаване

в собствената правота.

Повярвай в Него.

По-лесно е,

отколкото във себе си.

Така поне ще има някой,

с когото да се оправдаеш.

 

                    х х х

 

Понеже никога не съм се учил на свобода а дишах въздуха на живота като нещо което се полага на мен и на всички и вървях по ветровете на сърцето  казвам ви:

Няма по-волна,

по-добра

и по-красива

от ръката,

която не иска да сграбчи,

а да помилва,

не иска да пипа,

а да попита,

не иска да се наложи,

а да поласкае,

не иска да обсеби,

а да дари.

На такава ръка

се доверяват.

Тя е свободна

да прониква навсякъде,

да тършува

из потайни кътчета,

недра да достига,

тайни да докосва.

Влагата на кладенеца

сама се издава

и сама я примамва.

За такава ръка

табу няма.

Доверието носи свобода.

Гаси червените фарове

на страха

и постила

зелени друмища

към съобщуването.

Човекът е жаден

за доверие.

Като всяка твар.

Ако само можеше

да вдигне муцуна

от локвите на невярата,

предпазливостта,

застрахованетo!

Ако можеше да си позволи

с десет пръста

по десет пъти

да каже:

обичам те,

няма да те окрада,

няма да те излъжа,

няма да те убия,

няма да ти изменя,

няма да пожелавам другиго,

няма да имам божество,

освен теб.

И тъй, и тъй нататък.

Не,

не клетви са това,

а стъпала на свободата.

Нелъжещият е свободен.

Свободният не лъже.

В ума на свободата

няма коварство,

измяна,

замисъл за убийство

и предателство.

Роб на замисъла е

коварният,

изменникът,

убиецът,

предателят.

Като роб живее

и като роб

завършва

под ярема

на замисъла.

Свободата е вродена.

Имаш я

или я нямаш.

Тя иде отвисоко

и отдалеко.

Оттам, откъдето

глас гласи:

ако можеш

да не си свободен,

недей,

не бъди,

няма смисъл.

Свободата

е по-жилава

от дните ти.

По-силна

от теб.

По-жива

от живота ти.

Свободата е живот

вместо живот.

Не е за всеки.

Можеш ли я?

Умееш ли я?

Знаеш ли

какво да правиш с нея?

Искаш да е твоя?

И ти да си неин?

А после?

Тъма.

 

х х х

 

Понеже бавно като розова вечер се спуска прозрението че всичко това не струва и грош.