ДА ОБЪРНЕМ ПЕРСПЕКТИВАТА

Безспорно има едно трайно, цялостно единство между човека и света. Този необозрим свят, който не познава покоя, ангажира неизменно нашия дух. И духът ни става непрекъснато търсене и разпознаване, безпокойство и тълкуване, онова напрегнато очакване на смислен отговор. Но по същия безспорен начин съществува и трагическото противоречие между нас и света. На него се дължи страшното ни чувство за конфликт, който все не можем да разрешим. Затова изкуството и философията са повече вопъл, отколкото щастливо съзерцание. Философът и поетът, обладани от надежда и изумление, искат да изгладят противоречието. Дори да го премахнат, за да се оттласнат в посоката на едно сливане, което ще бъде хармонично. Изтокът е разработил повече „техники“ за отстраняване на споменатия конфликт. Неговата озарена мисъл, чужда на европейския дуализъм, е съумяла да преобрази противоречието в парадокс, който не измъчва човешкото съзнание. Судзуки казва, че „този относителен свят, в който живеем, е не друго, а същинският духовен свят“. А повече от двайсет века ние изповядваме убеждението, че духовният свят е другаде. Романтичната нагласа на западния дух е сътворила проекцията за едно битие извън наличната разпокъсаност на реалния свят. Нашият дух все така настоятелно отхвърля единството си със света в името на някаква възвишена отвъдност. Малцина проумяха, че действително духовното, поетичното е в структурата на единствено дадената ни реалност. Затова те не изпитваха „тъга по вечността“, а откриха божественото и вечното във всекидневната отсамност. Александър Геров неведнъж изпитваше чувството на омагьосан от земните ценности. Той загърби противоречието си със света и на моменти се радваше на неизразима вътрешна свобода. Затова и Далчев го нарече „материалист-мистик“. В стихотворението си „Глухарче“ Геров казва: „Във разцъфтялото глухарче/ се Космоса побира“. Поетът разбираше душата на глухарчето, на птиците и растенията, защото душата му се сливаше с поезията и мистиката на безкрайния свят.

Ние твърде много изхабихме сетивата си. Отдавна ни напусна способността да усещаме света като чудо. В „Псалом на поета“ Славейков искаше и мъртъв да съзерцава „Тайнствения ход на битието“. Преди него Хенри Дейвид Торо постигна отлично разбирателство с мирозданието. Целият свят стоеше пред влюбения му поглед, когато предпочете доброволното си уединение край езерото Уолдън.

Компонент от динамиката на света, ние по един парадоксален начин сме в него и извън него. Но само с енергията на собственото си въображение ще съумеем да прозрем, че няма никакви прегради. И че наистина представляваме единство със света. Известен писател казваше, че „колкото повече посягаш към света, толкова повече той се отдръпва от теб“. Но светът не се отдръпва, а ние сме избягали от него заради духовната си безпомощност. И заради липсата на онзи „морален хоризонт“, без който няма да премахнем Злото. Тази враждебност на света е всъщност проекция на тъмните ни страсти, на онова зло, което все не можем да отстраним от човешката си природа. Ако нашият свят е заприличал на кафкианска вселена, причините са в самоубийствения живот, който водим. Прекалено прагматични, с онази самовглъбеност на посредственото съществуване без духовни стойности, ние прекроихме света според мерките на едно морално и социално бездарие. В лоното на един живот без страсти и спонтанност, свели всичко до капризите на ненаситния ни егоцентризъм, нямаше как да не превърнем света в безсмислица. Би трябвало да възкресим чувството си за сакралното, да разберем най-после, че обитаваме „същинския духовен свят“. Но ние твърде много се самозабравихме като „господари“ на света и мнимата ни власт отстрани дълбокия смисъл и духовната пълнота на битието. В железните прегръдки на съвременния нихилизъм, жалки хедонисти поради нашата неспособност да живеем озарено, ние сами се прокълнахме и заживяхме с тегобите на безверието. А крайно време е да обърнем перспективата, да се върнем в себе си, но без отпадъците на моралното ни и духовно разложение. Иначе завинаги ще остане противоречието ни със света, с тайната, каквато сме ние и той. И заседанията на онзи Страшен съд, за който говореше един френски писател, няма да се свършат никога... Съдените ще сме ние, защото светът не може да бъде подвластен на никаква присъда.