Защо не обичаме българска драма?

Поставям тази вечер[1] въпроса си (парафраза на заглавието на популярна книжна поредица) и отговорът, от една страна, е ясен, а от друга – не дотам. Просто не обичаме нещата, които не познаваме. Това непознаване обаче не е взаимно, в България ценят и познават учудващо добре унгарската драматургия, само през последните пет години на сцена или в радиотеатъра са били представени унгарските автори: Ищван Ташнади, Золтан Егреши, Жолт Пожгаи, Дьорд Шпиро и самият аз. Настоящето томче, представително за българската драма, бе изпреварено, естествено, от сборник с унгарски автори, излязъл в София, който съдържа по една пиеса от Хубаи, Гьоргеи, Дюркович, Сакони, Шпиро, Парти Над, Гараци, Пожгаи, Акош Немет, Золтан Егреши и Корнел Хамваи. Личните ми впечатления са, че унгарската театрална литература има сериозен авторитет в България, познават и играят нашите автори, което е сравнимо единствено с присъствието на съвременните немскоезични творци в унгарския театър. Да почувстваш подобно нещо е невероятно, празнично, макар и доста смущаващо преживяване.

Приемът на българската драма в Унгария далеч не е така недвусмислен.

Подозирам, че честта, която ми се падна тази вечер, се дължи до голяма степен и на факта, че познавам лично двама от авторите на сборника, както и мнозина други, които не са включени в него, предполагам, главно поради недостиг на място. Срещнем ли се, те също започват да изреждат с гордост събития, свързани с унгарски автори в България, а в отговор аз никога и с нищо не мога да се похваля. Тъй като унгарски събития, свързани с български автори – няма. Христо Бойчев, който е най-известната на международния пазар фигура, а пиесата „Полковникът-птица” (дала заглавието на сборника) е най-популярното произведение, играно в почти всички страни на Европа, общо в поне четиридесет страни по света, е била включена – казано под сурдинка – в репертоара на един-единствен унгарскоезичен, полуаматьорски театър в Словакия, а на територията на Унгария – нито веднъж. И останалите автори на сборника не могат да се похвалят с нещо повече. Поне засега. Надявам се. Сборникът несъмнено запълва празнота, има с какво да привлече вниманието, например с авторите си – непознати единствено у нас.  

Шейсетгодишният Бойчев например, който по професия е машинен инженер и когато сменя професията си и се отдава на писането на пиеси, вече се е издигнал до длъжността началник цех, което за незапознатите с машинно-инженерната йерархия ще преведа на езика на културната сфера като „директор на театър”. Данните, които четох за него, са направо невероятни: от дебюта му през 1984 г. до смяната на режима през 1989, само в България пиесите му са били поставяни 40 пъти. През 1989 г. е избран в родината си за драматург на годината, след това и още много пъти. Ала в България е най-популярен не с това, а със сатиричните телевизионни коментари, които започват да се излъчват по обществената телевизия в страната веднага след смяната на режима.

В скоби ще отбележа, че тези данни са твърде симпатични, що се отнася до програмата на българската телевизия – по който и да е унгарски канал, който и да е унгарски драматург може да стигне максимум до прогнозата за времето, ала до своя сатирична поредица – никога.

Връщайки се на Бойчев, през 1996 г. той се кандидатира на шега дори за президент, официалната кандидатура е режисирана като хепънинг, а ролята му се превръща в провокативно шоу и за най-голяма негова изненада му донася 2% от гласовете. Оттогава предимно пише. А пиесите му се играят, както вече казах, с изключение на Унгария, в цяла Европа и извън Европа.  

А са ни близки тези непознати пиеси, познаваме тези съдби и тривиалността им, темите им са съзвучни с наши теми.

Сборникът съдържа произведения на съвременни автори. Някак е прието, че съвременникът е съвременник дотогава, докато все още ходи по тая земя, докато твори нещо или поне би трябвало да твори, даже и нищо да не твори, пак е съвременен, всъщност би могъл да пише , но не го прави. Ако обаче не е сред живите, веднага възникват проблеми. Преминава в сянка, не търси никого по телефона, не подканя, какво става, ще ме издавате ли, няма ли? Прочете ли го въобще? Така че пиара му катастрофално се сгромолясва. И произведенията трябва да стъпят сами на крака. Никак не е лесно.

Такова е положението с Константин Павлов. Оставил е произведенията си, направо ги е зарязал да се справят сами.

Срещнах се с него лично на един германски фестивал, където представяха пиесите и на двама ни, неговата „Персифедрон” – тогава не я видях, представлението съвпадаше с моята пиеса, ала и до днес си спомням личното присъствие на възрастния колега, излъчването му. Не говореше никакъв език, пардон – български, не говореше никакъв небългарски език, а както четох неотдавна – по-късно въобще е спрял да говори, ала дори и чрез преводача някак те облъчваше със спокойната си ведрост. Всъщност нямаше нужда от преводач. Пиесата „Персифедрон”, която е алегория на властта, на насилието, намери добър прием у немските зрители, мене обаче ме интересуват реакциите на унгарската публика. Боя се, че у нас няма достатъчно агресия, защото никой не обича властта, и ако е така – а то си е така, публиката няма нищо да разбере. Във всеки случай пудингът се изпробва с ядене, както гласи оная стара българска поговорка.

Яна Добрева е единствената жена в компанията, и там положението е същото, що се отнася до равноправието на половете в драматургията, явно е мъжка професия, поне ние, мъжете, обичаме да я смятаме за такава, нещо като собствен вилает – сутрин го обхождам мъжествено на коня, оглеждам гордо околността, да, да, това са моите пиеси, ей там, до онзи колец, оттам надясно започват на Янчи Хай, а вляво са на Пети Карпати, те си яздят в тяхна си територия, мълчаливо, махаме си отдалече в мъжествено мълчание, насред голямото писане на драми, никаква жена на кон не се мерджелее в далечината, те, жените, които се навъртат край театъра, ако не са актриси, най-обичаме да вместваме в рамките на светата троица: суфльорка-гардеробиерка-машинописка. Та не знам дали Яна Добрева е била някога суфльорка, гардеробиерка или машинописка, факт е, че нейната пиеса ми е любимата в този сборник. Още изходната ситуация е подкупваща: четири жени чакат, явно някакъв мъж, какво друго. Тривиално е това, което казвам, защо пък да е мъж, но така сме свикнали – да разсъждаваме с готови панели, понеже знаем, че жената кара мъжа (мъжа си, любовника си) да я чака или мъжът кара жената (лекарят пациентката си, началникът служителката или връщащият се от работа мъж жена си); историята не познава случаи, в които жената чака жена. Впрочем ситуацията е още по-многопластова, понеже когато една жена чака, тя го прави някак си между другото, и докато прави нещо съвсем друго, все едно какво – шиенето е само симптом, някакво пристрастие, в замяна на това, когато един мъж чака, той го прави с цялото си същество, концентрира се върху изтичането на времето, гледа си часовника час по час, той е самото очакване телом и духом, до последния си нерв, преживява и изстрадва интензивно всеки миг на очакването. Да вземем мъжа, когото жените очакват и който впрочем никога не пристига, изглежда жените (жените на Добрева) са си много добре и така, чакането е някакъв предлог, маска, за да се наприказват, да уредят текущите дела и да продължат живота си, както преди. Да смучат бонбони, например, както четох тези бонбони са нещо като запазена марка на авторката, във всяка от пиесите й ядат бонбони, това ми харесва и съм склонен да открия нещо символично в него, както когато в някоя съвременна немска пиеса главната героиня гълта със сурова откровеност Прозак или Ксанакс, българските дами пък подслаждат живота си с бонбони. Заглавието на пиесата е „Пясъчен пъзел”, хем го разбирам, хем не го разбирам, от пясъка наистина може да се изваят всякакви форми, и пъзел ако щете, но всъщност нищо не може да се създаде, тъй като всеки резултат може да бъде унищожен с едно движение на ръката и после да се напише наново. Пясъчният пъзел не може да се унищожи, защото не съществува.

Що се отнася до пиесата на Боян Папазов „Бая си на бълхите”, много сериозно бих се учудил, ако науча, че авторът не режисира собствените си пиеси, тъй като текстът му всъщност е поредица от монолози върху баладична основа, свързани с братоубийство, които наред с естествените библейски реминисценции, напомнят и за Келемен Кьомювеш и вграждането на сянката. В тази си форма е колкото проза, толкова и театър, ако авторът я е замислил като пиеса, очевидно „лентата се е въртяла пред очите му”, както се казва, театралната визия е отработена, а изключително силният текст я превръща в театър. Езикът на превода е нарочно изопачен и предоставя само материал за дегустация, тъй като са преведени два от шестте монолога на сагата, достатъчно, за да се предизвика интересът на читателя, само по себе си и това е театрален жест, и после да се остави незадоволен, във всеки случай с удоволствие бих прочел целия опус, щом стане възможно.

Следващата по ред пиеса е вече споменатата и дала името на сборника драма на Бойчев „Полковникът-птица”, емблематична за съвременната българска драматургия, спечелила множество международни награди. Изходната ситуация е позната от много прочути произведения, лудите се държат лудо в един луд свят и така всичко си идва на мястото и колелото се завърта добре смазано. А именно: болните от лудницата, облечени във военни дрехи (не без значение), плъзват по Балканите, но никой нищо не забелязва, всичко си е съвсем наред с тези военни, същите са, като останалите, и човек сякаш наистина ги е виждал вече тези неща, военопрестъпници, които се оправдават с временни или трайни психични отклонения на подсъдимата скамейка, военопрестъпник психиатър, военопрестъпник поет с лавров венец, ако вземем само последните Балкански войни.

Войниците на Бойчев впрочем не убиват, тъкмо обратното, тяхната мания е поддържането на реда, стават натовски миротворци и се смесват с останалите миротворци от НАТО, не правят нищо друго освен строева подготовка и изпращане на докладни на истински или мними началници, с което също копират професионалните миротворци, човек няма как да не си спомни датските миротворци в Сребреница, които също са оползотворявали времето си със строева подготовка и писане на докладни, докато току пред носа им е зеел адът, оперетните войници на Бойчев са толкова почтени, че дори единствената жена в частта (и това е съвсем компатибилно с НАТО, да има и жена в частта), не е изнасилена, макар че един от членовете на частта, който е от етническо малцинство, демонстрира перманентна потребност, за съжаление Бойчев не е обърнал достатъчно внимание на сцената, малко е деликатна тая работа с етническото малцинство, не знам. Цялата работа приключва с половинчат хепиенд, мелниците на ЕС не мелят, молбата за присъединяване на частта става безпредметна, както и да е, тя вече е присъединена към ЕС – след известни бюрократични бъркотии, предполагам, макар и не без предистория, на Балканите не издребняват с нещата до такава степен като нас, унгарци някакви, миниатюрната Черна гора например, която не е член на монетарния съюз, нито на ЕС, дори не се е кандидатирала за членство, се присъедини към монетарното братство и на раз-два смени валутата си и днес вече плаща с евро, и какво? Черна гора привества Европа! Някак си така се случват нещата, за това става въпрос в пиесата на Бойчев, предполагам. И за доместификацията на лудостта поначало.   

Иван Кулеков е следващият автор в сборника, няма да повярвате, и той води сатирично предаване по българската телевизия и също се е кандидатирал за президентските избори. Само не знам на кои и дали е отнел от гласовете на Бойчев или са сключили пакт. Макар че в това отношение българите изостават, ние унгарските писатели сме давали не само кандидати за президентския пост, както се знае.

Впрочем това не е първото представяне на Кулеков в Унгария, не е дори пръв превод на негова драма. Самостоятелният му сборник „В трето лице” излезе в Будапеща преди две години, в него е включен абсурдът „Немският посланик” с три действащи лица. Кулеков е универсален творец, в споменатия сборник наред с пиесите му са намерили място ескизи с тръпчив хумор, неопределими по жанр миниатюри, придружени от собствените му графики и фотографии. В сборника с драми участва с произведението „Капани за мъртви часовници”, също абсурдно. Ала не искам да избързвам с жанровото определение, пиесата не може да бъде напъхана в нито един от известните жанрови калъпи, своенравна е, не се побира в никой от тях. Трудно е да се определи дори екзистенцията на тримата герои: хора ли са? Животни ли? Преходни същества? Философстват без да се слушат един друг, разговор на глухи, поетични текстове и афоризми, улично мъдруване, малко философия, малко маниерничене, веднъж семейна идилия, друг път семеен скандал, много ще съм любопитен да я видя на сцена. Героите всъщност са модел на атомното семейство, баща, майка, деца и естествено всеки е вторачен в някакъв монитор, компютър, телевизор, не става ясно, едно обаче е ясно, че героите комуникират с този виртуален свят, а не помежду си, често дори не се виждат, макар и да живеят в едно пространство, един до друг.  

Димитър Динев, който живее в Австрия и пише на немски, е представител на по-младото поколение, неговата пиеса „Къщата на съдията” е съвременна интерпретация на мита за минотавъра. Съдията Минос гледа трите си бъбриви дъщери и загадъчния си син и поръчва на майстор Дедал да построи къща за него. Ако въобще можем да говорим за възпитание, защото пазят момчето вързано за синджир в тъмна стая с маска на лицето. Не се знае защо. Самото момче е чувало, че когото погледне, ослепява или умира от огъня на очите му. Пленничеството му е привидно, сам държи ключовете за веригите и за маската. Заедно със сина си Икар Дедал строи странното здание, което прилича на лабиринт. В историята на Динев те двамата са балканци, а действието се развива в Австрия, в крайна сметка е съвсем естествено къщата на сина на един виенски съдия да бъде построена от балкански гастарбайтери. Двамата живеят в строящата се къща, за да пропият стените й с нощните си сънища. Цялата история е обвита от духа на Ерос, съдията има връзка с красивата възпитателка на дъщерите му, господарката на дома някога е имала връзка с Дедал и навярно неин плод е синът-чудовище, сега връзката се подновява, а двете сестри се задяват с Икар. Читателят дори са запитва дали недъгът на момчето не е породен от балканския произход на баща му. Историята се заплита като нишката на Ариадна. Тезей, любовникът на третата сестра, е най-обикновен крадец, довлечен по тези места от злата съдба. Този съвременен прочит на мита, предполагам, е особено интересен като се има предвид актуалните взаимодействия на Австрия като вечната гранична крепост на Западна Европа с пришълците от Балканите.

Негов съвременник и връстник е Елин Рахнев, който също е известен вън от Унгария, а пиесите му са преведени на двайсет езика. Гледал съм една от тях в театър „Сълза и смях”, извънредно забавната „Запалянковци”, с две роли, в която се разказва за двама футболни фанатици. Рахнев определено познава техния свят, тъй като смята и самия себе си за фанатичен запалянко. Преминал е през цялата голгота: бил е полицейски репортер, основател на културното списание „Витамин Б”, не знам кое от двете е било по-страшно, във всеки случай видимо е отвратен от всичко, загубил е някогашното си настроение, апетитът му е изчезнал, животът му е омръзнал и с нагласата „все ми е едно, да става каквото ще”, се е втурнал да пише драми. В сборника участва с пиесата „Боб”, която също има насърчително малко действащи лица и навярно не е невъзможно дори унгарските директори на театри, реализиращи похвални икономии на държавните ресурси, да видят фантазия в нея. Историята е банална, възрастна брачна двойка, която действа изключително на два фронта в навяваща невъзвратимост студена сцена: варят боб и го ядат, имам предвид непрекъснато, и четат Чехов – това става ясно от думите им. Така че и в тази история нищо не е сигурно, освен смъртта, както казват на пещенски жаргон, и бобът, добавя Рахнев, смесвайки по този начин възвишеното с миризмата на боб.

Не бива да търсим алегория, в този рационален или поне изглеждащ рационален свят, всяко нещо си има причина, причината да ядат боб е същата, заради която четат Чехов – за да се излекуват от яловост, и оттук нататък вече можем да търсим и алегории, защо точно боб, защо точно Чехов, а не маков сладкиш и Достоевски, да речем. Но както знаем, всеки вярва в това, което иска.

Нищо особено, бихме казали, ала цялата тази история все пак очертава колко сме дребнави, колко е стереотипно мисленето ни, колко е банален животът – животът ни в паница боб.

Най-силно впечатление в сборника ми направи пиесата на Пламен Дойнов „Гласовете на другите”. На хартия е с четири действащи лица, но фактически са две. И тъй като е най-зрялото произведение в сборника, мога да си позволя забележката, че двата мъжки образа са доста безкръвни, всъщност не са доизпипани. Докато двойката майка-дъщеря е направо превъзходна. Пиесата разказва историята на една безработна секретарка, която създава в дома си офис като предприемач по принуда, и тъй като не може да прави нищо друго, освен да вдига телефона, както сама казва, основава фирма за препращане на съобщения, на която може да се поръча предаването по телефона на неприятни известия. Идеята сама по себе си е гениална, подобно нещо може да се роди наистина само в зората на дивия капитализъм: с безпристрастното посредничество на Маргарита началниците гонят своите подчинени, жени любовниците си, всеки може да си поръча в телефонния център всичко, което не смее или се срамува да изрече сам. Нещо като жива гласова поща. Както споменах, предприятието процъфтява, истински ми е любопитно дали Дойнов е патентовал идеята, ако е негова собствена, или я е видял някъде в действие, във всеки случай направо е предприемачески шедьовър, за такъв бизнес и банките биха дали пари, а счетоводителите с възторг биха прелиствали търговските му книги. Няма да разкажа пиесата докрай, прочетете я, само искам да добавя, че от текста личи, че авторът е поет, лиричността й се отразява добре, не я спъва, не е самоцелна, органично е вплетена. Направо е прекрасна.

Така че не знам защо не обичаме българските драми, най-добре би било, ако следващия път, когато познатите ми в България или местните им сънародници попитат, да можем въодушевено да им кажем, че ги познаваме и обичаме, само не бива да объркваме в каква посока клатим глава, защото тъжно ще си помислят, че не ги обичаме, колкоот и да сме ги опознали и обикнали вече, така че трябва да се внимава, необподимо е усилие преди да се гмурнем в сборника с драми, за да не стане както с пилота на единствения ми полет до България, който дълго кръжа над софийската мъгла и накрая каза: Драги пътници, няма да направим опит за кацане, София е скрита в мъгла, ще се върнем в Будапеща, на следващия ден обаче капитанът на самолета се вряза в мъглата и кацна право в целта, изръкопляскахме му, заслужава си да кацнеш в София, повярвайте ми, заслужава си да се приземиш в непознатото, без страх, с ръкопляскане или не, да потънеш в този том.

Превод от унгарски: Светла Кьосева

Сп. Хемус 2/2010