Антихрист

Емилия Дворянова

или Грехопадението на Ларс фон Триер¹

След I

Навън е валяло. Има локви и кал пред киносалона, мръсно място. Стъпвам върху плочка, изпод нея бликва вода, пръските се издигат нагоре – обратен дъжд.

– Светът е мръсно място, казвам.

Когато е наранен, човек се спасява в обобщения.

– Терористичен акт, нищо повече – казва той.

– Валяк – казвам аз.

– Изкуството не е за това. Отвратително е – казва той.

– Сигурно е отвратително – казвам аз.

– Защо ли мрази жените така... – казва той.

– Всъщност и мъжете, струва ми се... – казвам аз.

– Да, впрочем... и мъжете. И никаква светлина – казва той.

– Никаква светлина – потвърждавам аз.

– Рязане. Пробиви в плътта. Кастрация. Какво всъщност искаше да каже?

– Не знам.

– И по-добре. Достойно е единствено за забрава. Сега ще се приберем, чаша вино и ще се освободим.

– Ще се освободим... – казвам аз.

Ще се погрижат за мен да забравя. Добре е да се забравя всичко, което взривява. Носи единствено Скръб, Отчаяние и Депресия. Истински геноцид над душевното.

– Забрави – казва пак, явно му е нужно да го повтаря.

– Разбира се – казвам аз – ето сега ще забравя.

Изключено е да забравя. Нещо не се връзва, пропуква се, схемата не удовлетворява: мрачни символи, Бергман, сърна-лисица-и-врана, посвещение на Тарковски, жертвоприношения, кръв, жертвопринесена съм, нещо не е както е, и сцените продължават да действат, явяват се Той и Тя, безименни... Депресия. Толкова е безсмислено. Съвършено естетско издевателство, няма право... никой няма право... Само че ако би било наистина това, със сигурност щях да забравя, свикнала съм, днес всички са свикнали с всякакви форми на издевателство, а и нали обещах да забравя...

Не е това.

Бил в депресия, казват, направил всичко просто така, да се освободи... натоварил света със себе си, натрапил му ужаса, най-вече ужаса от жените, които са мразени както никога досега...

– Сам Ларс фон Триер го казва...

– За жените ли?

– Не, за депресията.

Знам какво е депресия и как се пише тогава, така.

Не е това. Поне не само това.

Трябва да започна пак, отначало, да върна лентата кадър по кадър, отпред назад, отзад напред, иначе няма да мога да спра да гледам, гледането е фасциниращо... Нужна е мисъл, за да се освободя, но понякога и мисленето не освобождава, лута се хаотично и няма почва, в която да се захване. Ступор.

...и пак се връщам в гледането, и пак отначало...

Пролог:

(Остави ме да плача)²

Небето няма задръжки, когато се нагнети се пропуква, и плаче. Излива се. Ако замръзне, сълзите се превръщат в сняг и пак се изсипват надолу, само че бавно, студено, болезнено и красиво...

Забавен каданс в скръбта на всемира...

Дом някъде, място затворено в себе си. Мъжка ръка отвърта крана, вода прозрачно-безцветно потича и пръска встрани, втича се в женско тяло, стича се бавно по спуснатите коси, снежни капки се лутат, във въздуха се носи пара... Две тела се вплитат едно в друго в сгъстена до плът плазма. Проникване. Навсякъде. Тялото прониква навсякъде, самото то е проникнато и става голямо, има четири ръце, четири крака, хаотични движения без посока, обхожда леглото, кухнята, банята, масата, всяка част обема цялото на екрана, гърди, изопнати мускули, член, лица съсредоточени едно в друго в безумна маска, пространството се раздробява в безброй детайли, набраздено мъжко стъпало се врязва по диагонал в картината, избутва бутилка, от гърлото бликва извор, прозрачно-кристална струя, бавна вода като в кадър на Бил Виола, не спира да изтича, невидима тежест задвижва стрелки на кантар...

тялото впито в своето две, едно в друго се мята...

тишината на страстта е тъй всеобемаща, абсолютно беззвучна, безмълвно-застинала до онази точка, в която не би могла да остане така непокътната и неизбежно трябва да бъде разкъсана... поради това...

остави ме да плача.

В съседна стая Дете спи, но Детето никога не е заспало, всевиждащо е и над креватчето му плуват звезди, луна, слънце, цяла Вселена, а чифт малки обувки върху килима го чакат да стъпи, лявата – дясна, дясната – лява, объркани са посоките, някой ги е объркал и то няма да стъпи в тях, босо-потайно ще тръгне в оголени стъпки да види това, което кънти в ядката на тишината... Привидна скритост и тайна. Няма скритост и тайна в агонията на изпразването от свят/ост, в пълното безмълвие на остави ме да плача, когато светът се пропуква и губи мястото си, сдобива се с тегло, тежест, кантарът безстрастно я претегля, телефонът пулсира, зарежда батерията с време и пространството се завърта в центрофугата на пералнята...

Случва се.

Детето е отворило вратичката на креватчето, която някой си мисли, че е затворил, за да препречи погледа му в съня...

Приближава и вижда:

Голи са. До дъно оголени. Изгубили са света, вникнати Един-в-Друг-в-Себе си. Четири ръце, четири крака.

Детето всевиждащо поглежда към мене, лицето му приближава моето и се усмихва: Е, да, така е...

Усмивката на малък Бог...

Свършено е. Вече знам какво ще направи. Знам, защото, където няма думи, където е тайна и тишина и отвъдсмислие, там музиката говори, а тази музика изрича в най-кристалния звук към света:

Остави ме да плача.

Детето приближава прозореца, покатерва се на масата и с едно движение събаря от нея всичко излишно, без звук се изсипват на пода статуетки като сринати идоли, после показва света на парцаленото си мече, спира за миг на перваза, преди да го напусне... завинаги?...

Вали сняг, така бял и пухкав, замръзнал и тих, стеле се от небето, застлал е земята:

Поглед нагоре, тяло надолу – Детето.

Поглед на застиналия екстаз – Майката.

Поглед в нищото – Бащата.

Снегът беззвучно поема тялото, изригва нагоре, отправя се към небето – обратен сняг...

...остави ме да плача...

Зад ковчега вървят само Той и Тя. Има и други, но нямат лица: Ангели в строги костюми. Изпращане и Отпращане. В ковчега е всичкото на света, Детето вече го няма. Вече са само Той и Тя.

Тя припада.

Прологът е свършил, прологът всъщност е „край“, защо ли е нужно лентата да продължава да се върти, събитието е окончателно и затворено в себе си, видях го, красиво за очите до неистовство, което отвежда в крах, останалото го знам. Оттук нататък изтича хаотичната история на последствията, на шизофренното раздвояване в единното Тяло, раз-членяване, раз-късване, раз-подобяване в опит да бъде разбрано събитието и така припокрито, забравено, прието в една оправдателна неизбежност... невъзможен опит: То вече е Другаде, където разумът не би могъл да проникне.

Останалото е потъване в

Скръб:

Тя потъва.

Изтеглена е в света окончателно, лежи в някаква болница, където искат да я лекуват. Не желае, отказва да се включи, знае, че е отпратена там като наказание, от което вече нищо не може да я изтръгне. Някакъв доктор Уейн е лекарят, но никой не вижда доктор Уейн, той вероятно и не съществува, след като на света са само Той и Тя. Измислен е. И двамата знаят това, аз също знам, но те се преструват, че вярват – тя, защото й е безразлично и предпочита да остане във воднистата сянка на скръбта, той, защото страда и иска сам той да я излекува, навярно за да страда и тя и да преодолее скръбта, превръщайки се в съ-страдаваща (му).

Скръбта е блато, което отвежда в долна земя, всяка земя обаче е „долна“, ако си бил на небето; страданието, напротив, е лечебна сила, агресия на душата в опит да се удържи на повърхността.

И аз се преструвам, че вярвам – и в доктор Уейн, и в болницата, и в това, че той й носи цветя, защото я обича, цветята обаче умират и стеблата им гният във водата, тайнствено се разлагат с едва доловим звук, който може да чуе само един Сталкер, а тя ги сънува като огромни дървета в другото-на-света, изсъхнали... И в онова събитие се преструвам, че вярвам както ми е представено, достойно за вестникарска дописка, в която се разказва как докато родителите правят любов, детето им се хвърля през прозореца. Изглежда е опасно да се прави любов. Тъжно, трагедия, случайност, съдба. Филмът ме задължава да вярвам, да не го напускам, да се задоволя с декора, също както в живота – истината обаче е някъде отвъд кадъра. Чувам я за миг в нейните думи: аз съм виновна, и те са като прорязване, първият скалпел побит в плътта, когато тя поема вината, безвъпросно без опит да я споделя и разумът ми се съпротивлява – той също се съпротивлява и изрича онова: „и аз бях там“, но неговите думи са блудкави, почти срамежливи, оправдателна стратегия на лечението и твърде много напомнят „тя ми даде от дървото и аз ядох““ – ако само помислеше аз съм виновен, щеше да е заедно с нея в Скръбта:

Можеше да го спра, казва тя.

Не, не можеше, казва той.

Могло ли е? А и какво значение има, всичко, което невъзвратимо Е, следва да се приема, полезно е, примирението лекува, помирение... Оправдано е да си здрав.

Взима я от болницата, сега всичко е в неговите ръце: терапевтът е той, единствената му цел – да помогне – единственият му метод – разбирането. Разумът трябва да се задейства, няма друга спасителна сила срещу неутешимостта, срещу отказа от примирие с вината, няма друг начин, тя обаче смята, че има, искам да умра, казва, той няма да позволи... решен е, ще я спасява, спасението е забрава и в забравата оттласкване от вина, която няма кой да прости. Все още няма...

Не мога и за миг да забравя, казва тя.

Това ще се промени...

Не, няма да забрави. Ако и за миг забрави, единствената нишка към смисъла, който в един само миг е изгубен, завинаги ще се скъса и тя не може да си го позволи. Би било окончателно пропадане в света, на света, трябва да има някакъв друг начин, но със сигурност не й е известен, навярно на никого не е известен и тя не може да се откъсне от болестта: болна е – свързана е – дали по избор, дали по природа, утробно отказва да се откаже от връзката, само че каква „природа“ е връзката с греха, към греха, който дори не е вторичен, предопределен през поредици от грехове, а в първичната невъобразимост на думата – Грехопадение?

Ако това говори тази смахната, все по-затъваща в патологията история, а тя говори именно това, аз не искам тя да забрави. Не искам да се поддава на умната терапия, която той със сигурност е измислил. Искам да видя провала на тази терапия. Този „провал“ е единственото възможно спасение и опазване на пъпната връв през паметуване на вината, съхраняване и очакване извътре на просветление откъм греха, в ядката на самата греховност... може би в чудото?... и дори спасение да няма, дори и да не се осъществи, отвътре в собственото тялото усещам, че съм в нейната страна, на нейна страна съм, съвсем отвъдно на разума. (Впрочем и Шарлоте Гинсбург го казва в едно интервю: през цялото време чувствах, че Ларс е на моя страна. Напълно й вярвам.) И ще продължа да съм в нейната страна, независимо от другото око, което също гледа, и в това друго око е

Той,

който благородно спасява жената, разбиваща главата си в ръба на тоалетна чиния. Без съмнение е благородно, далечно напомня любов, още по-благородно е как отминава и преглъща с разбиране обвиненията на болен човек, пропаднал в мъртвата хватка на истерията: Безразлично ти е дали синът ти е жив или мъртъв, казва тя, той дори не отрича, нелепи са обвиненията, сипят се като злобни снежинки, студено пробождат... била със сина си в къщата им в Едем и пишела тезата си, само че той не отишъл заедно с тях... изоставил ги (според нея), не се интересувал (пак според нея), тя пък се отказала да пише, защото някога той казал, че тезата й е глупава и е виновен за това... но всъщност тя самата, в Едем разбрала, че тезата е съвсем маловажна... дори лъжлива... и сама се отказала... Глупости, женски приказки, истерични, просто е болна, една съсипана от нещастието жена, която напук не иска да се измъкне, за да съсипе лечителя си, удавница, завличаща в дъното и спасителя... Това трябва да е, и силно напомня омраза... тя го мрази... и както го мрази в лабиринта на обвиненията изведнъж се мята в другата страна на истерията – вкопчва се в тялото му: докосва го, прилепва устни в неговите... желание... иска го... и той я отблъсква – не е добра идея – казва, а в нейното съзнание гора от сухи дървета и онзи едва доловим звук, съпътстващ гниенето...

Отказ.

...и болестта става все по-дълбока, скръбта се влива в отчаяние, негативен екстаз, той нарича това фаза на

Отрицание,

толкова по-ясно е, когато нещо се нарече, съдено му е да нарича...

...всичко в тази „фаза“ напомня възбуда. Всъщност възбуда е, извира отнякъде като болест, тялото става треперещо, плътта набъбва, разширени зеници, бърз пулс и потене, видение, в което нищо не се вижда, кънтеж в ушите, който не се чува... празно желание без изход, побито в себе си, задушаване... – тя не може да диша. Не иска да диша, той се опитва да върне дъха й, казва й как точно се прави... как да се контролира: две, три, четири, пет и задръж, прост ред, систематичен, обгръща я, за да бъде върнат дъха, опитва да възпре въртопа на тялото, което отвътре изгаря... в този миг екстазът избухва – тя отново иска да се любят. Неистово иска любов. Нужна й е. Възкачва се върху него, впива се, готова е да го изнасили...

Обичаш ли ме?

Ще те науча как да дишаш.

Разумен отказ на разума и блокиране в оправдание:

Никога не се чукай с терапевта си...

Отказ.

Има нещо напълно неразбираемо, несъответно в тази „логика“ на скръбта и отчаянието, разгърната пред очите. Грешка? Мъжки фантазъм за „женска природа“, несъобразно промъкнал се във филма поради „природата“ на режисьора? Систематично, несъобразно, натрапчиво искане: невъзможност за откъсване от плътта. Истерия. Природа. Прекрасна храна за феминистките (време за излизане от салона)... защо не и за природолюбителите? Започват да се проиграват натрапчиви митове за „мъжко и женско“ без капка ирония, което би могло да направи всичко докрай иронично. Само че няма ирония, няма отстъп в драмата, всичко е точно така както е... тя иска секс, нужен й е и това невротично желание е неестествено с натрапчивата си повторимост – постоянно желание за връщане в акта, който е отнел Детето. Звучи измислено, демонично, защото логично е по-скоро този акт истерично да не може да бъде понесен, да бъде отречен от нея мигът на пропадане в онзи екстаз, заради който светът се е сринал, разбираемо би било, естествено... – дали природата може да бъде „неестествена“... и става ли дума въобще „за природа“?

...историята обаче освен хоризонтала има и вертикала на своето случване, една друга-история с липсваща точка, в която хоризонталата и вертикалата да се пресекат, а онова, което е на повърхността и към което е приложима иронията, не е това, което филмът се опитва да изговори... освен ако само аз мисля така или просто не го измислям, след като знаците, които разчитам, отдавна са скрити в палимпсеста на времената, а „грехопадението“ е „политически некоректна“ история – в нея разумът не помага, не ми помага и на мен – не разбирам нея... и все пак продължавам да съм в нейната страна...

И той все по-малко я разбира, изглежда се чувства безпомощен... сякаш се страхува от тялото й, когато я наблюдава в банята как се къпе – разкрий се, всичко останало са само приказки, казва, но знае, че той е този, който трябва да я разкрие, да направи пробива, да проникне, само че още не е намерил схемата, чрез която да действа. Сцената в известен смисъл повтаря Пролога, мига, преди да се слеят телата... сега обаче те не се сливат – тя е гола, той наблюдава. Той вече не е гол.

Пред действието винаги стои схема и тя неизбежно се явява. Природата се овладява в схеми, иначе цари хаос. Въпросът е коя е природата и всъщност природа ли е? Той със сигурност намира схемата, дори я чертае тайно от нея: поразително прост триъгълник, празен връх, в празното въпросителна... нещо трябва да се настани там, а той навярно я крие от срам, защото, ако тя я види, би се изсмяла (това аз го мисля), или смята тази схема за нещо твърде важно и достойно за тайна?... все пак терапевт е, има умна терапия, въпреки че е съвсем предвидима, но пък навярно е годна да отприщва действия или да замразява души... нищо, че Фройд вече е мъртъв (това тя го казва), в крайна сметка схемите са общи, властни обобщения, важно е как се осъществяват и ще помогнат ли тя сама да се добере до извора на задушаващия ужас, да разбере, за да забрави и да се освободи от страха – най-дълбокото зло на душата, поглъщаща фуния и извор на всяко обсебване...

Той започва да пита, тя дълго се съпротивлява, не разбира, не успява, страхът не е нещо определено, твърди... отвъден е този страх. Накрая все пак се решава и назовава... Не нещо, а Място на страх:

Страхът е територия.

Едем е нейният страх. Но Едем не е градина, Едем е гора на страха. Там е била сама с Детето и когато в сънищата се връща там, има тъмнина и мъгла, кал, там е минавала покрай мъртво дърво с особен живот в него... винаги го е усещала... страх я е от него, от дърветата, от тревата...

...легни в тревата... стани зелена...

...разтвори се в Едем...

Хипноза... разтварям се.

...нещо ме кара да изпитам чувство на безнадеждност, навярно е мой страх...

не искам да се връщат в Едем,

не искам да се връщам в Едем.

Може би е време и аз да изляза от киносалона, поради мои си причини. Нищо, че светът навън е мръсно място и вали дъжд... не съм сигурна дали ще понеса Разума срещу Едем, където всичко ще бъде проверено. Тя вече каза:

Не подценявай Едем...

...той може би дори не я е чул...

В нощта преди да тръгнат натам, тя отново иска да се любят. Неистово и невротично, предизвиква го, иска го... прилича на изпразнено от смисъл и сведено до чистата си форма прозрение:

че любовта е единствено възможното, очаквано и предвидено в бъдещето на света спасение...

че грехът може да бъде засегнат в ядката си единствено от жилото на любовта...

че може би... ако можеха да се обичат, ако биха могли... не би имало грях...

ненавременен порив... копнеж... сгрешен в мрака сън... негативно прозрение...

Той със смях удържа напора й в някаква игра, в която ясно й повтаря: не, спри, не трябва... а тя, отново сякаш на игра, увлечена, ухапва зърното на гърдите му...

Потича кръв. Боли. Не е време за спасение.

...и болката е вече навсякъде, предчувствието тягостно, без съмнение тръгват натам... „Лентата“ откровено се опитва да представи Грехопадението, докрай в случването, в разтегления миг на агонията, само че въобще не го представя, защото е непредставимо, всмуква вътре в Мястото и без никакъв отстъп за мисъл и дъх казва: ако можеш го преживей – аз опитвам, мазохистично желание, подвеждащо е... в кратката пролука докато те пътуват натам, се опитвам да мисля, вероятно някаква съпротива, Триер сигурно си е давал сметка, че повечето няма да могат да понесат и отрицанието се носи във въздуха още със самото гледане, после ще се разлее в страниците на вестниците в обидени гласове – обидени впрочем са всички: и феминистки (защото жената за кой ли път е демонизирана), и еколози (защото Природата е отъждествена със Сатаната), и мъже и жени, и безверници (защото „психоаналитически“ филмът е елементарен, сякаш психоанализата има нещо общо), и вярващи (защото липсва всякаква светлина, но каква „светлина“ в Грехопадението?), а Ларс фон Триер е депресиран маниак, почти садист, казват... Сигурно трябва да си малко луд, за да представиш Грехопадението затворено, без кислород, актът сам по себе си, без бъдеще, в което ще се случи Утехата. (Само че той вече си е дал тази утеха в „Порейки вълните“, където светът е спасен съвсем телесно, в буквалността на телесно-възкресната любов, и Апокалипсисът е създал в „Догвил“, защото хората все пак отказват любовния Дар и Краят въпреки цялата милост се състои, това обаче са други „филми“, но точно те с „Антихрист“ вече правят истински триптих, библейски описваща мизерията на човешкото).

Сега обаче съм на път към Едем, изход няма да бъде даден, защото го няма, единственият въпрос, който стои е откъде се поражда тази потребност да се преживее тази война, която се случва независимо дали отказвам да гледам и да участвам в нея, защото вече се е случила. А кадрите в пътя все по-често наподобяват Тарковски, диалогът става очевиден, цитати, цели картини – защо? – посвещението не е случайно, опитвам се за миг да наместя в съзнанието си спомени за тълкувания на този ужасяващо мистичен акт, най-без-отговор/ното, докрай негативно тайнство, пред което всеки от-говор изглежда несмислен, да се отстраня в тях, в съзнанието ми се явява само нещо твърде далечно...

...отказвам да приема две и две да е четири...³

...змията всъщност не лъже... те станали знаещи... с разума нахлула смъртта...⁴

и толкова, нищо повече, следата на несъзнаваното ме води натам, няма време за още, освен може би извора:

...и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота.

...бях убедена, че няма да ги пуснат обратно, нали на входа е поставен Херувим, да пази Мястото от нашите носталгии, спомени, копнежи по небе, въздишки и попълзновения на обидените в собствения мрак души. Очаквах, че невидимата сила ще ги възпре, колата обаче премина през огромния мост, а от другата му страна гората стаява дъх, стаих дъх и аз... Нищо. Единствено земята прогаря нейните стъпала през туристическите обувки, невидим огън в стъпките, несигурно свидетелство за меч от светлина и пламъци, вкопан дълбоко в мястото... него обаче не го пари, не вярва дори на очите си, защото не усеща болка, а петната по кожата й може да се дължат на алергия към зеленото... умора... пътят е дълъг, раницата тежи... тя знае обаче, боли я и пари поради връзката и когато стига до малкото мостче, отвеждащо право в Центъра, започва да тича към хижата, гмурва се, влиза сякаш с взлом... по този начин, с взлом се влиза в

страданието...

...след нея бавно влиза в хижата и той – тя спи.

Едем е различен, разбира се ще бъде различен, след като е изпразнен от Бог, земята е лишена от благодат и Херувимът си е на мястото, само не се вижда. Едем е Същият, но абсолютно Друг, обратен Едем, инкубатор на злото, в който троичността е зловеща, изпразнена от смисъл сърна-лисица-и-врана, лишеност от Бог, дървото изсъхнало... Сега и да преодолеят Едем, това няма да Го върне, точно обратното, ще Го направи още по-далечен, ще ги лиши окончателно от връзка, тя го знае и няма намерение да се отказва, Едем й е съвсем познат, страхът й е може би там, но вътре не се плаши от него, всъщност е в своята територия; нали е била там преди и сега така ужасно ми липсва... продължава да шепне в лайтмотивите на скръбта... (Детето или пък Бог, който някога ще бъде отново чрез нея Дете?) За него обаче е напълно чужда тази земя, дълбоко изтласкана, убеден е, че умът може да победи страха (умът може да победи и любовта, безспорно), а тя може би се надява, че и той ще я усвои, дори в тъмнината й и затова играе неговата игра на избавление от нейните страхове, които са негови... Всеки шум му е непознат, ражда тревога и Едем се впива в разума, прониква в тялото, прораства в кожата на ръцете му... той невротично ги чисти... Пред очите му природата ражда, после яде плода си, разкъсва го, жълъдите оживяват в небесен дъжд, той мисли, че това са нейни страхове, всъщност са негови. Със сигурност колкото повече страхът набъбва, толкова по-силно Разумът ще воюва, този път грешката е негова, не му е умна терапията и тя му го казва – не трябваше да идваш тук... толкова си арогантен... но това може да се промени, не мислиш ли?... и ден след ден участва в играта му, в смешните „упражнения“, които той й измисля, за да я избави от Едем... само че постепенно ролите сякаш се обръщат, тя за пръв път сама се опитва да му обясни онова, което не се поддава на обяснение: предчувствията си, страха преди, заради който е спряла да пише, плача на Детето, проникнал във Вселената като предупреждение... тогава не го разбирах... кръжене около Тайната. Неизбежността на Грехопадението?, наказващата сила на Бога?, срива вътре в тях самите?... усещала го е... И колкото повече тя се опитва да сподели необяснимото, толкова по-студен става разумът му, отказът, пропастта в тях... Преживяла е нещо, което рационално не може да разбере. Писъците (на душата) не са истина... било е единствено паника... и понеже се е случило тук, Едем е катализаторът на страховете й...

толкова просто...

толкова арогантен...

...и филмът става все по-арогантен. Съзнателно арогантен, обръща се, изпада в непомерно отрицание, повлича самия себе си в самоунищожение, иска сякаш самият той да заеме мястото на „сюжета“ си, да каже – ето, аз съм самият грях... да не показва нещо, да не бъде заснемащ, разказващ, интерпретиращ, показващ греха, а самият той да се въдвори там, в мястото му, да стане греховен, самото зло. Успява. Изкуството се самоизяжда до буквалността и въобще не се пита може ли да бъде това. Следва ли да бъде, правомерно ли е желанието да е „страшен съд“, изкуство отвъд съзнание за собствената си изкусност и изкуственост... не-човешко в посочването: ето Той и Тя, виновни. Само че филмът не оценява, безоценъчно се „държи“, като самата вина, Изкушението... Репликите стават провокативни с баналността си, но и с баналните съпротиви, които предизвикват, защото независимо от това филмът продължава да се удържа там с откровената си „некоректност“ и въпреки съпротивата на всички мисловни процедури заплита историята „библейски“, отвъд всякакви времена и контексти:

...Природата е църквата на Сатаната... изрича тя (да, природата е Сатана, само че не сама по себе си, такава няма, единствено в схемата на Разума би могла да бъде сатана... в безлюбовността, впрочем, и разумът е сатана... какво променя тази „мисъл“, привнесена от друго място и време?)

...жълъдите не плачат... нали знаеш? отрезвяващо говори той, но трескаво попълва върха на Триъгълника, за да означи страха: Природа, зачерква я. Сатана... и това зачерква, защото нещо несигурно има... и излиза навън, където няма думи и мисълта е отнета... Едем го обгръща, чува странен звук, всъщност усеща го... тръгва към него. Когато влезе, видя сърна, раждаща... сега разгръща храстите, леговище... лисицата разкъсва рожбата си...

...не подценявай Едем, упорито звучи лайтмотивно прозрение и за да бъде доказано то,

Хаосът царува:

лисицата проговаря и с нея проговаря Съмнението: един кратък миг на съмнение в гледащия – най-после историята ще се преобърне, ще се разгради в присмех над сериозността, с която разказът влече в мътните си води... ще се деконструира до милост (към гледащия?), защото лисиците не говорят, нали?, както и жълъдите не плачат... съмнението обаче се стопява, остава само негово и има съвсем друга посока – хаосът е напълно реален, самата реалност, връзката е окончателно скъсана и разумът се усъмнява в разума... превръща се в подозрение: Луда е. Но не просто отсега. Нещо наистина не е както трябва да е, случилото се не е случайно, той започва все по-усилено да конструира, схемата всъщност се разраства и плъзва в една територия, която не се поддава на Схема. Започва да я изследва... оттам крачката да превърне нея във вещица е нищожна. На бързи обороти филмът сякаш иска да превърти човешката история на виновността, но не за да я отрече, преработи, а за да я потвърди в нейната наказателна неизбежност, защото щом Хаосът царува и Схемата не може да се справи с него, разумът е отчаян и е време за

гИноцид:⁵

...Започва да търси, нощем, докато тя спи, качва се с газена лампа на тавана, там, където са записките й... нали е писала. Оставила е следи, потвърждаващо объркващи: обесени вещици, вещици на клада, голи женски тела, над тях надвесени мъже в изследователски унес... Жигосване... И нейният почерк в тетрадките – все по-несвестен, все по-разкривен... огледало на душата й... Луда е. Подвела се е в собствените думи, повярвала е във всичко, което би следвало да отрече, ако има и капка разум. Луда е.

Едем вали, не спира да се излива, природата е все по-неуютна... Той работи върху нея, сериозен е, води записки... разумът иска да с-хване болестта, да умири собствения страх. Предлага й последна игра: размяна на ролите, преобръщане в световете – сега той е Природата, тя Разума („фигурите“ настояват на своята „чистота“, натрапчиво библейски): Тя пита какво иска от нея – да те нараня, отвръща – как? – като те убия... Само че този страх е единствено негов,

природата не може да ме нарани, тя е само зеленината отвън...

природата е вън, но и вътре, поправя я той, а тя се усмихва състрадателно-иронично, о, онази природа, която кара хората да правят лоши неща на жените? Точно за нея е писала и на него му се струва, че е напипал онази нишка, която ще направи доказателствата на разума му непоклатими, те и тъй са до болка всеизвестни и всички „на нейна страна“. Само че „не работят“, защото няма доводи срещу Едем, Едем преобръща всеки довод... разбира се, не жените са зли, злините са извършени срещу тях, на нея обаче не това й е проблемът, точно това е била тезата й, докрай обезценена поради Едем, в пространствата на Едем:

Ако човешката природа е зла, това означава също, че природата на сестрите...

...нарича ги „сестри“, той не издържа. Разбираш ли какво говориш?

Всъщност тя говори само едно – за злото и че се чувства виновна за него. Накърнена е, целостта е разцепена, безразлични са й теориите, идеологиите, феминизма, защитите и нападенията... тя е Другаде. Иска Друго. Зад всичко стои Друго. В Едем социалният космос е неприложим и филмът систематично се подиграва с него, с претенцията му да се разпростира навсякъде, да бъде всичко, подрива го в баналността му...

...жените не контролират телата си...

...мъжете ги контролират – той вече многократно го показа.

...и ето, любят се. Лицето му е студено, някъде другаде е, но го прави заради нея, в технологията на акта е, без страст... Мъжете контролират телата си и нейната ярост избухва, не издържа повече, историята влиза в перверзиите на любовно желание, което телесно иска да разбие мрака втвърдил се между тях, да устои Едем в един безнадежден удар... удари ме... иска тя, той отказва, не иска да я удря, недопустимо е... не е такъв...

...значи не ме обичаш

...добре... може би не те обичам.

...и следва развръзката. Тя бяга навън гола, предава се на Едем, ляга върху земята му, тялото й е като изсечено в гънките на мрака, опитва се да съхрани връзката сама... стани зелена... й беше казал и тогава тя стана, сега обаче няма разтваряне, а пълно отделяне, мастурбиране, в което тялото се засебва и вече не може да бъде със и за друг... Той въпреки всичко идва. Покрива я. Това вече е безлюбовна любов... второ грехопадение.

Разумът не спасява. Природата не спасява. Кое би могло да спаси?

Тяхната история свършва тук. Останалото е разправа, отвъдсловесна – Той срещу Тя, трябва да остане само един Аз. На границата са, тя отново се загръща в скръбта, неговият разум става разсъдъчен. Храни се със собствените си доводи и полудял от своята невъзможност, се обръща срещу себе си. Обяснява й, че доброто и злото нямат нищо общо с терапията (нима не е така?), че е обсебена от идеята за някакво въображаемо зло, упорито прорастващо в нея и само той може да й помогне... тя обаче не разбира, бронирана е в скръбта си... Добре, не ме разбирай – вярвай ми! – изрича в мига, когато се чувства напълно безсилен. В разума не се вярва, в Бог се вярва. Той обаче вече си е повярвал. Връща се към заключенията от аутопсията на Детето, разглежда снимки... намира доказателствата... Посоките са сбъркани, обувките са разменени – лявата – дясна, дясната – лява, тя системно ги е разменяла... нито случайност е случилото се, нито съдба... било е преднамереност, нарочност на злото, което е в Нея...

Запълва върха на триъгълника: АЗ(самата ТЯ). Няма съмнение.

Тогава, в този миг, тя връхлита. Като разкрит престъпник?

На гледащия реакцията е първосигнална. Антихристът се яви, показа се... Очите се притварят в ужаса на сцените, които следват, тя не го унищожава, тя започва да го унищожава, дълго, със садистично постоянство, вярно, и себе си също, защото след пробивите в плътта, кървавата еякулация, следва нейната собствена кастрация, отказ от удоволствието завинаги, отказ от възможност за връзка, невъзможност на любовта... и един лайтмотив, контрапункт отекващ в небето над Едем, който в този миг се е превърнал Ад...

Изостави ме... копеле... изостави ме...

Кой всъщност я изостави? Кое е онова, което беше изоставено?

...и все пак...

...и все пак той я уби. Рационално, систематично и умно. Тя се остави, намери пътя за потъване в блатото на скръбта... Последва сестрите си...

Остана Той, за да се върне в света, в

Епилога
след Остави ме да плача.

Над Едем мъглата е гъста, всичко е така сиво, той върви по обратния път ранен и обезсилен, сив човек с патерици, движи се бавно, минава край огромното сухо дърво в центъра, самото то патерица на тайнствен живот скрит дълбоко в сърцевина под кората му...

...излиза... патериците са вече невидими, скрити в душата, дълбоко в тялото... изтощен е, погледът му празен без израз... земята обаче дава плод... храни се с ягоди и къпини... толкова сам е... като в пустиня...

...не, не е сам, нали природата е неунищожима?...

от хоризонта към погледа му, през поляните и долините прииждат жени... талази жени... не е тя, но какво ли значение има...

толкова много...

...и всичко е цветно... небето над него е синьо...

...горчива е само музиката, проникнала във всемира, в ядката на душата...

...тихо бездумно е...

...остави ме да плача.

След II

...и виното в чашите е разлято, червени отблясъци в светлината на лампата... масата, кухнята, банята, стаята... вътре е топло, вън продължава все така да вали зимен дъжд, всеки миг капките ще се превърнат в кристали...

– Не изпитваш ли облекчение? Може да се погледне и като класически трилър за заспиване с happy end.

– О, да, нещата заеха мястото си.

– Впрочем не стана съвсем ясно кой е Антихристът... Той или Тя? Все пак всичко клонеше към Тя...

– А може би То... но няма значение...

...виното се втича в тялото, сгрява... вдишвам дима от цигара, нещо припламва в пепелния спомен на преживяното... и едно дълбоко усещане за невъзможен катарзис, за продължаваща рана... невъзможно посочване... Антихрист няма, ниКой не е Антихрист, за да бъде стоварена върху него вината – както и Христос още го няма в тяло, както и Той не е въплътен, така и Антихристът е притаен там, където не може да бъде убиван, побеждаван, неназовано-назован и безмилостно действащ като лишеност, липса... в нищото на безлюбовността – самата Безлюбовност...

– За какво мислиш? Пак ли за това?

– О, не... съвсем друго... спомних си Бес⁶ ...как от небето прозвъняха камбаните... пак бих го гледала...

– Да... и аз бих, някога... но чуй сега колко е тихо, дъждът се превърна в сняг...

...наистина, тихо е... небето е замръзнало, чувам снежинките...

– Изгаси лампата да ги видя...

– Ето сега, щом искаш...

...тъмно е, сипят се... до утре ще застелят земята...

...студено... болезнено и красиво...

1 Този текст не се занимава с художествените достойнства на “Антихрист“ на Триер. Той е следствие на едно поразяване в гледането на филма и в този смисъл е повече „гледане“, отколкото размисъл – един „друг филм“.

2 “Lascia chio pianga“ (Хендел)

3 Достоевски, „Записки от подземието“

4 Шестов „Нитче и Достоевски“

5 Това е автентичното заглавие на поредната част на филма, но редакторите явно не се бяха „справили“ с него, защото в субтитрите беше преведено „геноцид“.