“АЗ СЪМ СВОЯТА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ”

В двете книги, озаглавени съответно “Отражения” и “Приписки”, е сътвореното от Александър Шурбанов като поет и...пак като поет. Защото ако в “Отражения” е най-хубавото  от неговата поезия, в “Приписки” са поетичните и преобразяващи ни мисли на един съмняващ се и утвърждаващ дух, съумял да изрази   себе си и това, което са  животът и изкуството, човекът и светът,  европейското като реалност и хоризонт, природата и отечеството, смисълът и безсмислието... И всичко това под формата на размишления, породени от разбирането, че преживяното и помисленото придобиват значимост само ако са съотнесени към “духовния ред на съществуването” /Судзуки/. И като плод на една наблюдателност, насочена навътре и навън, към същностното, без което е невъзможно духовното пробуждане.

Александър  Шурбанов е  личност с вдъхновени и безспорни  постижения като литературовед и преводач. Животът му с творбите на Шекспир, Милтън и Чосър,  на Марлоу, Шели и Байрон, на Йетс, Одън, Хюз и толкова други първомайстори на словото се превърна в негова съдба. Но Шурбанов, така безкористно обречен на образа и мисълта, сътвори и своята поезия и есеистика, доказващи пак голямото му дарование. В  “Апология на приписките” той  казва: “Понякога ми се струва, че това, което правим ние, пишещите днес, прилича на приписки, разхвърляни из полетата на голямата книга, която отдавна вече е написана. Ние само преписваме нейния Текст отново и отново, за да се предава от ръка на ръка, да достигне до децата и внуците ни на разбираем за тях език, защото той ще им трябва. И като го преписваме, в някой среднощен час изпитваме нужда да забравим за Текста и да отбележим на останалото свободно място една случка, една мисъл, които внезапно са завладели съзнанието ни и са изместили всичко друго”. Мисля си, че в тази “апология” е самата идея за предназначението на онова творчество, което е  хуманизъм и отговорност, дълг и признателност, смирение, но и дръзновение. На това творчество, което не познава изкушенията на лекомислието и заблудите, каквито са писанията  на онези, които не четат “голямата книга” за драмата на човешката участ и на нейните духовни отстоявания през различните епохи. Шурбанов своевременно разбра, че каквото да напише и той, то ще бъде също “приписка” към “голямата книга”. И ако стиховете и есеистиката  му са  “приписки”,  те са и образите  на живота му. Те са въплътен израз на жаждата му за познание, което трябва да отиде по-далеч от известното и рутинното. Те са образите  на това, което ни издига над нашата обусловеност и малодушната ни податливост да живеем без йрерархии, без памет и просветления.  Изкушавам се да приведа някои от признанията му  относно поезията и въобще изкуството, защото са органично свързани със същината му на творец.  Шурбанов е прав, когато  пише, че “няма нищо по-несигурно от обобщенията за същността на изкуството”. Но и ние знаем заедно с него, че въпреки всичко има  обобщения,  които са действително сигурни. Едно от тях е, че “От всички професии, от всички занаяти, от всички видове живот най-близко до свободата е поезията”. Другото е, че поезията е “опит за улавяне на моментно летливо състояние на душата, което поражда неочаквани мисли, асоциации и думи”. Третото е, че изкуството изтръгва “някакъв момент от неспирния поток на съществуванието”, за да му придаде “особена стойност”. Четвъртото е, че “корените на художеството – нашата основна отлика от животното – са в любовта. И може би тъкмо издигането на любовта у човека над нейната тясно-биологична мотивация е направила възможно изкуството, а значи и човешкото битие”. Обърнете внимание на последните думите, означаващи според мен и това, че Шурбанов  поставя знак на равенство между идеята за  автентично човешко битие и това, което е изкуството като един от главните фактори за неговата поява. Колкото и рядко да го виждаме това равенство, тъкмо то е хоризонтът, към който човекът трябва да се стреми, ако иска животът му да бъде повече смисленост и свобода.

 Първата част от книгата му “Приписки” е озаглавена “Битието като чудо”. Бих отнесъл заглавието към всичко, което се намира в “Отражения” и “Приписки”. Но “чудото” за Шурбанов не е само в обилието на това, което удивлява и запленява. “Чудото” е в същата степен и в обратната  страна на битието, която ни измъчва и настройва песимистично. В стиховете му са  неговите преживявания, предизвикани от живота, в който птици и море, дървета и ветрове, цветя и сезони, времена и пространства се съчетават в една диалектика на истинско чудо.  Шурбанов превръща в поезия всичко, до което сетивата и духът му се докосват.  Възхитен от тази неизчерпаемост на света, покорен от усетената битийна пълнота,  той съотворява образите на едно отворено съзнание, изпълнено с благоговеене. Заради него той може да забрави за миг за негативните страни на съществуването, за тъмния аспект на съществуващото  като двусмисленост, за която неведнъж са писали и философите. Та нали, както го е казал  той, “Поетът / е непослушното дете, / което кривва/ от ежедневната пътека”, за да се изгуби в омаята на чудото, в мистиката на реалност, на която ни се ще да се отдадем безрезервно. Тази светла страна на чудото е като извор на прозренията ни за един възможен живот без гнета на всекидневното, за живот извън опустошенията,  с които ни погубва нормализираният свят. Една комета, пробляснала след толкова време в небето над нас, ще накара поета да почувства, че “опорите на разума не са разклатени, / че механизмът на вселената / все още действа”. Но ако в стиховете му я има тази радост и чувството за покой и хармония, предизвикани от светлите модуси на битието,  има го, както споменах, и другото, онова, което в нас и извън нас не отговаря никак на нашето “изискване за цялост”/Камю/, за порядък и хармония. Не би могло да бъде и другояче. Шурбанов също е разбрал, че поезията се поражда и от това неудовлетворено изискване, и от страшната натрапчивост на мисълта за изначалната несигурност и нетрайност на мястото ни в света. Един философ говори за това колко е “силен и всеобщ уклонът към неавтентичния живот” /Муние/. Проявите на този уклон разколебават нашите надежди и  упования. Те пораждат  и страха, и безпокойствата на поета, и те са повод за елегичното в неговите чувства и мисли. Това са неговите мрачни представи за клиничното в живота и човешкото съществуване. В едно от стихотворенията му ще прочетем,  че  “В ума човешки зреят чудеса, / но зракът божи там едва мъждука...”. Другаде Шурбанов споменава за състоянието, когато сме разбрали след отминалите злодейства, че толкова време “сме били / отвикнали да дишаме”.  В много от творбите му напира поривът на отрицанието, усещаме  болката заради света, в който все повече отслабва мечтата ни за живот извън съвременното разпадане. Отчетливо присъства в поезията му и болезненото усещане за изтичащото време, за човешката ни преходност, за “толкова усилия на празен ход!”. Има го и разбирането, че толкова от нещата на живота “не могат да се притежават”. Това, което и Шурбанов измъчва, е все по-голямата власт на ординерното, на силите, които ни превръщат в създатели и в жертви  на деструктивното, на съществуването като морална и духовна недъгавост.  Това е ключова  тема и на неговата есеистика.

Специфичното в нагласата на поета според мен е в равновесието, в тази мъдрост на емоционалната сдържаност, която не допуска увлечения в посока на болезненото и трагичното, както и в обратната посока – на патетичното, на непремерения изблик на чувствата и на оптимизма. Шурбанов има дълбоко усещане и за трагиката на живота, и за неговото чудо, предизвикващо трансцендентни пориви. Но в поезията му тези усещания са взаимно уравновесени, навярно заради трайния му възглед, че в живата книга на битието няма еднозначности и еднопосочни движения, че наистина всичко е противоречиво и двусмислено. Навярно тази уравновесеност се дължи и на дарбата му да слуша и тълкува “Вечерните молитви на птиците”, които му помагат да забравя понякога “езика, научен от хората” и да си спомня, че е друг, че се е родил да бъде поет. Ще бъде пропуск, ако не изтъкна въздействието  и на поетическия му език, който често е направо виртуозен, така богат на тоналности и значения, на връзки между паметта, въображението и словото. Става дума за един език, за акт на писане, за който Милош казва, че при него настъпва “особено пребразяване на непосредствените данни”. Настъпват одухотворяването и преобразяването, без  които няма поезия.

 В едно от стихотворенията си  Александър Шурбанов се пита: ”Въпросът е защо живях, / кога живях не е въпросът. /Въпросът е с какво живях, / с кого живях не е въпросът”. Вярвам, че поезията му дава отговор на тези въпроси. А отговорът ще намерим и в неговата есеистика, на онова място, където той  отбелязва, че” Че нищо в този живот не се случва истински, ако не се отрази от някоя будна душа, за да заискри с нейната вътрешна светлина и да стане събитие”. Тези “приписки”, тези бележки и фрагменти, сиреч прозата на Шурбанов, в която едновременно говорят поетът, критикът и есеистът, извикват в съзнанието ми имената на Андрич, на Далчев и на други  творци, на които сме станали подвластни и заради мъдростта и красотата на афористичния им изказ. Съвсем не преувеличавам с твърдението си, че най-доброто от есеистиката на Шурбанов не отстъпва на сътвореното от поменатите автори. То, извлечено от реалностите на живота и духа, е наистина събитие, искрящо с “вътрешна светлина”.

Какво ли няма в есеистиката на поета. Тук са неговите така съдържателни рефлексии, които проблематизират различните аспекти и равнища на изкуството и живота, на “битието като чудо”, като болка, като радост и носталгия, като повод за възхищения и омерзения. Изрично отбелязвам голямата значимост на изповяданото в раздела “Татковина” на  “Приписки”. Тук чуваме гласът на онова съзнание, съумяло да разкрие истината за българското, за нашата душевност, за нашите недъзи и недовършеност, за това, което може да ни изличи от пространствата на европейското, на моралното и духовното. Написаното от Шурбанов не имитира тревожност. То е вопъл, пръст в отворената рана, както се казва. “Вгледайте се – пише на едно място той -  в днешната ни политическа сцена и ще видите: каквото и да стане в една държава, дори тя да се преобърне и срути до основите си, слугите оживяват и бързо се окопитват. Сменят се само господарите. Което показва, че племето на слугите е много по-жилаво и дълговечно от племето на господарите”. Много от споделеното в “Татковина” е интонирано с презрението на свободния дух, ненавиждащ издевателствата и на слугите, и на господарите, на пасмината, заради която нашият живот придобива  измеренията на варварството. Защото е варварство да откраднеш бюста на Яворов, за който Шурбанов е написал думи, които разтърсват съзнанието ни. Варварство е целият този български свят на морална низост и безпътство, на цинизъм и нихилизъм, заклеймени в есеистиката на поета. 

Много размисъл предизвикват “приписките” на Шурбанов,  засягащи най-различни теми от живота на българската и западната култура. Големият му опит на преводач, на мислещ човек, блъскал си главата над проблемите на етиката и естетиката, на живота и смъртта,  му позволяват да стигне до прозрения, които задържат вниманието ни. Всички те са резултат на стремежа му да разбере човешкото и онова Сизифово проклятие, за което ни е казал, че то е “най-щедрият Божи дар”. Защото “Зад гърба на човека са руините на всичко, което е градил с пот на чело, а пред него е нищото. И той стои между тези два свята стъписан и озарен. И няма в човешкия живот по-истински от този страшен миг”.

Проумял отдавна, че каквото и да правим, животът е “непрекъснато и мъчително изкачване към съзнанието за истинността на окончателната и непоправима загуба”, Шурбанов успя дотук, надмогвайки със слово и стоицизъм онова, което е враждебност и безопорност, оскъдност и обусловеност. В този свят на безчет  противоположности, на омраза и хипертрофии, на обезвереност и отчуждение поетът беше и остава на страната на хуманните идеи, утвърждаващи въпреки всичко човешкото достойнство и живота като свобода. Двете книги, събрали най-доброто от неговата поезия и есеистика, го потвърждават напълно.  Един “песимист, който никога не губи надежда”, “един меланхолик с неизменна усмивка на лицето”, “един педант, спохождан от поетични видения”. Така е нарекъл Александър Шурбанов самия себе си.  Нарекъл  се е още и “един неблагодарник със силно развито чувство на дълг”. Сигурно е прав, доколкото съм уверен в неговата способност за самопознание.  Но като че ли най-точната му самохарактеристика се представя от думите му “Аз съм своята противоположност”. Ще завърша с тях, защото смисълът им най-добре изразява духа  на неговото творчество, а може би и  на всяко творчество...

Александър Шурбанов. “Отражения”, “Приписки”. “Жанет 45”, 2011 г.