Шест месеца след началото си “арабската пролет” е изправена пред сериозни заплахи

Шест месеца след началото на поредицата бунтове, които пометоха президентите на Тунис и Египет, кризите в Либия, Сирия, Йемен и Бахрейн представляват сериозна заплаха за бъдещето на “арабската пролет”.

Вълната от безпрецедентни за тази част на света народни въстания, изпълнени с надежда за демокрация, продължава със серия от конфликти, кризи и тежки икономически проблеми.  Шест месеца след самозапалването на 17 декември на туниски амбулантен търговец, което отприщи политическото земетресение на арабските бунтове, преподавателката по политически науки в Американския университет в Кайро Рабаб ал Махди казва: “Днес положението е по-тежко”.

“Идеята, че можем да излезем на улицата, за да свалим режима, както стана в Тунис и Египет, е подложена на тежко изпитание от събитията в Либия, Сирия, Йемен и Бахрейн”, отбелязва тя.

Според Антоан Басбус от Института за арабските страни в Париж   надделява разнообразието. Въпреки често пъти идентичните лозунги и споделените надежди, “няма две движения, които да си приличат”, смята той.

Тунис, страната пионер на “арабската пролет”, която насрочи за 23 октомври първите си избори от епохата след Зин ел Абидин бен Али, изглежда се справя по-добре от Египет, където “преходът сякаш забуксува”.

В Египет, където мнозина се опасяват, че ислямистите ще се възползват от обстановката след оттеглянето на Хосни Мубарак, армията, която пое властта, изглежда иска да се задоволи с “имитация на преход”.

В тези две страни сериозните икономически трудности, последвали смяната на режима, накараха международната общност да им се притече на помощ с милиарди долари.

Йемен, чийто президент Али Абдула Салех се лекува в Рияд, след като беше ранен при нападение, рискува да затъне в “сомализация” - хаос и разпадане на държавата, добавя Басбус.

Бахрейн от своя страна вече преживя своята “контрареволюция” след потушаването на народното недоволство през февруари и март.

В Либия Муамар Кадафи, който е изправен пред вътрешен бунт и военните удари на НАТО, “със сигурност ще падне, въпросът е кога”. В Сирия режимът, извършващ масови репресии, “е решен да се отбранява и разполага с още ресурси”, отбелязва той.

Опасностите от разпространяването на бунтовете в други страни са реални, но все още не са ясно очертани.

“Последиците за останалата част от региона ще зависят от резултата, постигнат в тези страни. Но в случая няма механичен ефект, нещата зависят много от вътрешната обстановка”, изтъква Рабаб ал Махди.

Алжир може да успокои социалното напрежение благодарение на приходите от големите си петролни и газови ресурси. Мароко от своя страна залага на политиката на реформи в отговор на недоволството на хората.

Но в Йордания, отбелязва Антоан Басбус, “трудностите на монархията са по-големи, при това страната е заобиколена от съседи в криза”.

Въпреки многото неизвестности, някои продължават да хранят оптимизъм за постиженията на “арабската пролет”, която превърна демократизацията в  основен проблем за този регион, който изглеждаше обречен да остане оазис на недосегаемите автократични режими.

Според Исандр ел Амрани, базиран в Кайро и отговарящ за блога “Арабист”, “бунтовете бележат истинско отхвърляне на системите за сигурност, ръководени от семейни кланове, управляващи насред една все по-мафиотска система”.

Въстанията “демонстрираха дълбоката привързаност на арабите към ценностите, свързани с правата на човека, разкриха истински ентусиазъм за универсалните ценности. Само допреди десет години това бе невъзможно”,  подчертава той.