Размисли за размислите на един, който…

1.ЧОВЕКЪТ

Иван Иванич е един от най-живите хора, които съм срещал.

Едвин Сугарев

И все пак – кой е Иван Иванич? Трудно е да заковеш човек в едно или няколко изречения, камо ли човек като Иванич. Човек, който брутално руши всички стандартни представи. Един от онези светли чудаци, които можеш да откриеш все още само в най-затънтените гънки на опростачения ни живот, далече от жълтия паваж на столицата. И които придават сол и цвят на живота.

И все пак – кой е Иван Иванич? Ако го попиташ, сам той неизменно ще започне с това, че е “седесар”; и ще го направи с целия онзи романтичен патос, с който всички го правехме някога, през 1990-та. Човек, който през 1956-та е изключен от ВИИ “Карл Маркс” за контрареволюционна дейност и “фройдизъм” и запратен някъде из забоите с кирка в ръка. Но днес гледа на този факт повече с ведро снизхождение и самоирония, отколкото с патетична гордост (контрареволюционната дейност всъщност е наивен доклад за свободата в литературата – “абе лáпешка щуротия; а т’ва Фрайд яде ли се, пие ли се и хабер не съм си имáл”).

Човек, който неизменно пише в СV-то си, че е прочел “Критика на чистия разум” (а под сурдинка може и да добави, че го е направил главно с цел да запомни няколко фрази, с които после “да взема акъла на мацките”; защото акълът на мацките от онези времена наистина е можел да бъде взет с Кант, а не примерно с “Padjero”)… И разбира се – легендарен, талантлив женкар; няма как да бъде отминато това. Също както и по детски преданата любов към Нели – онази, непрестанно митологизираната, Единствената…

Няма как да бъде отмината и Литературата, и тя с главна буква, и тя непрестанно митологизирана; а също музиката, театърът, живописта, киното… Един от малцината, запазили истинския, първичния смисъл на понятието Изкуство (именно с главна буква), с целия старомоден патос, от който днес е в добрия тон да се срамуваме. Човек, когото случайно прочетено стихотворение от непознат автор може да доведе до такъв възторг, че седмици след това да ходи из града с вестник в джоба, да препрочита, да препоръчва, да цитира, да звъни телефони чак до другия край на България, да разпитва и издирва…

И още – човек с несломимо чувство за хумор и самоирония, с такова “позитивно отношение към живота”, речено с клишетата на новопрестижния жаргон (или просто ведрост по нашенски), че дори сгъстяващата се сянка на болестта не може да унищожи; може само да им придаде повече дълбина и драматизъм.

…Просто Иван Иванич. За него каквото и да кажеш, все ще е оскъдно, недостатъчно. Каквото и да кажеш, все ще е вярно и обратното на това, което си казал.

Изредено по този начин, всичко това звучи, разбира се, бледо и банално. Но то все пак е един минимално необходим увод за читателя, който е нямал шанса да познава Иван.

Всичко това – в автентичния си вид – е вътре, между сините корици на една неугледна книжка с вид на ученическа тетрадка, с обикновено на пръв поглед, но многозначително заглавие – “Из размислите на един, който…” Една книжка, издадена някъде в Монтана, чиято полиграфия припомня най-романтичните традиции на самиздата от началото на 1990-те, без дата, без издателско каре изобщо, без излишни коректорски усилия, без особена грижа нито за правописа, нито за странирането. Не повече, отколкото грижатите за фóрмата и жанра…

Едва 40 страници. Но пък каква пъстрота по тия 40 страници… И каква гъстота.

2. КНИГАТА

1.

Първото, спонтанното впечатление: това е книга, която надскача себе си. Например в отделни афористично заковани открития. Но те са само един най-видим – и донякъде преднамерен – пласт, в който има все пак повече реторика, отколкото автентика. Литературата, сведена до колаж от цитати, с които разказващият сам така се е срастнал, че трудно може да бъде отделен.

Но докато на повърхността си играе на литература, книгата върши истинската си работа надълбоко и скрито.

От там, от най-дълбокото, иде разтърсващата й мощ. От нейната жестока, свирепа, отвъдчовешка безпощадност. Тъкмо това я прави така трудна – и за самотно четене, но още повече за публично, критическо. Тя предварително е надскочила равнището на всяко критическо писане, тривиализирала го е.

Затова каквото и да кажа, няма как то да не прозвучи банално, наивно или патетично. Например – че този род книги се пишат, по-скоро се създават, избухват само в особени ситуации, определяни като гранични, екзистенциални. Само когато човек е изправен пред страшно-омагьосващата бездна на многоточието – позиция, която му гарантира една уникална привилегия: свободата и най-вече правото да говори за неща, които във всяка друга ситуация биха съдържали нотки на патос, сантимент, лъжливост, лицемерие.

Уникална позиция, когато такива монументални понятия като Живот и Смърт зазвучават с делнична непосредственост, която – ги прави още по-монументални.

2.

Разтърстващата мощ на книгата иде тъкмо от нейната отвъдлитературност. Книга като тази не може да бъде четена като литература, дори в най-широкия смисъл на понятието, колкото и на повърхността си да преекспонира тъкмо литературния си компонент. Нея не я лови кантарът, за нейния жанр няма лавица в библиотеката.

Би било не само израз на дребнав педантизъм, но и съвършена нелепица да я полагаме в някакви жанрови парадигми, да търсим порядък, логика, още по-малко композиция. Напротив, смисълът и силата й са тъкмо в липсата на всичко това. Тя просто се случва с органичната спонтанност, с която се случва самият живот.

В нея – също както в него – всичко е еднакво важно. Еднакво голямо и еднакво малко. Няма подробности. Всяка подробност – смачканият вестник, мравката, очилата върху масата – е огромна колкото самия Живот. Защото е самият той.

Всичко е всичкото.

…Тези откъслечни фрагменти от детски спомени – колкото обикновени, незначителни сами по себе си, толкова и значими тъкмо с тази си обикновеност. Обикновеност, равнозначна на живота, отвъд всякаква, дори и най-талантливата литературност, отвъд всичките Големи Смисли, които сме склонни да му припишем, без да си даваме сметка, че те са тъкмо в обикновеното, малкото, баналното. Например – в една глътка сурово, току-що издоено мляко с калпаче от бухнала пяна… То през цялото време е било някъде около нас и в нас, ала придобиваме сетива за него много рядко (и много късно), само в особени моменти. Онези, които… 

Малкото в голямото; голямото чрез малкото. Екзистенциалното чрез всекидневното. Но – едва в погледа, обърнат назад.

3.

Но… Иван Иванич нямаше да бъде себе си, този, когото всички така страстно обичаме или не обичаме, живата легенда не само на СДС (както сам безцеремонно се определя, цитирайки някакъв бивш партиен шеф), но и на Монтана, ако не умееше да подкопае цялата тази монументалност. Да посоли цялата тази сериозност с мощна доза хумор и самоирония. Че дори и да попресоли тук-там.

Не би бил себе си, ако в най-сериозния момент, тъкмо когато здраво е стиснал читателя с две ръце за гърлото, не се надсмееше на цялата тази ситуация – и над себе си, и над читателя. Ако не се изфукаше по хлапашки, ако не се изплезеше на всичко, и най-вече на нашите очаквания, на чувството ни за мяра. Включително и на почитта ни към самия живот, на смълчаността ни пред древното, атавистичното табу на смъртта.

Патосът и (само)иронията, великото и нищожното, трагичното и веселото, мрачното и клоунското – всичко е тук, между кориците на тази тънка книжка, омесено (омешано, както би рекъл самият Иванич), точно както е и отвъд тях, в живота.

Дълбинни екзистенциални прозрения безконфликтно съжителстват с една наивна инфантилност, която ту изглежда автентична, ту е нарочно изтъквана и разигравана (“Какъв безпомощен детиняк съм”) – поредното доказателство, че крачката между мъдрото и наивното, между патриарха и младенеца, между Края и Началото е съвсем малка.

(Дори в непрестанните клетви за вярност на Партията, в техния анахронично-смертелен патос прозира някакъв дълбоко симпатичен, наивен идеализъм, нарочна слепота за грубия цинизъм на политиката. Тенденциозно изтъквано и преизтъквано, политическото неочаквано зазвучава със странната серафичност на красив жест, поза, по детински неуместна, досадна понякога, но – чиста.)

Тази кръговост е основен “похват” в духа на книгата, проявен на различни равнища в нея. Разказът непрестанно пулсира между крайностите, преобръща всяка истина, до която дава вид, че е достигнал, отнема нейната крайност. Крайностите безкрайно преливат една в друга.

След като патетично е разкрил един неочаквано градивен потенциал на тази изправеност пред бездната на многоточието, на болестта като вакханалия на духовното (“Отдавам се на истеричната си страст да чета”), след като е редил имената на любими поети и е цитирал любими стихове – изведнъж се оказва, че го е правил само за да взриви всичките ни илюзии, онези, които сам старателно е изградил: всички те – тези стихове – “сега не ме докосват”.

Точно този огледален пласт – мисленето на света през литературата, през играта на думите – заскобява вътрешното пространство на книгата. Започнала с възхвала на думите като абсолютната реалност – единственото убежище срещу крайността на онази другата реалност (“Поразяващата игра на словото, без която няма нито приключението, нито знанието, нито мъдростта”), тя завършва с жестоко, безпощадно надмогване на словото, отвъд което остава само великата пълнота на Многоточието.