Стихове

Първолета Маджарска

АЗ НОСЯ ЩАСТИЕТО СИ ВЪВ РЕШЕТО

и чакам на брега на реката.
Когато бликне златната вода,
събуди ме!
Дано дойде по-скоро,
че ще пропилея живота си,
като все още спяща красавица.

Аз се блъскам по улиците
като изоставено куче
и търся огризки любов
в контейнерите на самотата.
Трябва да намеря точните думи,
способни да закърпят всички дупки,
през които прозира вятърът.

Нали всички живеем,
за да обичаме.
Обичаме, за да живеем,
или просто – все още живеем…
А истинските чудеса
стават само в душите ни,
когато решетото на щастието
е все още пълно…

НА ВСЯКА КОТКА РЕЦИТИРА СТИХОВЕ,

измервайки града с пияно тяло.
Бакшиш оставил
в ресторанти стихнали
на сервитьорките със глас опален.
Завръща се по бузите с червило,
със смях пари на маса
разсъбличал,
стопили се в разлети чаши вино.
Сред пепел от угарки
се развличал.
Приятели го търсят след заплата.
В останалото време са заети,
затворили със катинар душата
пред просещата шапка на поета.
Когато все пак вкъщи се прибира
без грош, но с вратовръзката, и блед,
законната съпруга реагира,
сукалчето приспала с празна гръд.
Той гузен ляга, малките целува.
Каквото му говорят, не разбира.
Най-много ористта си да напсува
и в сънищата пак да рецитира…

АЗ ПОМНЯ КАК ЦЕЛУВАХ

раменете на лятото,

солени от море и вятър.

Помня как го изпиха облаци

и отнесоха на юг.

Аз тичах по брега

да го настигна.

Вълните

като слепи кученца

скимтяха

и се гушеха в нозете ми.

И аз ги хранех

със трохи от светлина и пясък.

Кой може да забрави

щедростта на лятото.

Залезът наливаше чашите

с огнено вино,

обикаляше масите

и черпеше всички.

СПОМЕН ЗА ГЕРГЬОВДЕН

ВЪРБАТА ЧАКА С РЪЦЕ ПОД ПРЕСТИЛКАТА,

като прегърбената моя баба,

забрадила главата си със кърпа,

която пиеше с очи пътеката

и чакаше да се изсипят внуците,

пак двора й с крачета да изпълнят.

Те все са гладни – ще им спретне зелник

със наръч лукови перца от малката градинка,

в която чопли бурена от изгрева до залез.

Кога ще дойдат свидните й внучета,

примрели от игри, с искри в очите,

водица прясна от чешмата да й донесат,

от Маджарската чешма в дерето,

която сам синът й Георги - като светец иззида,

седмица една преди Гергьовден,

в годината, в която аз съм се родила.

ВЕЛИКДЕН

НАДИГНА МЛЯКОТО КАПАКА.

Реката бяла плъзна в ниското.

Засвири парата и хвръкна,

и засвистя, и се разкиска.

Облажиха езици котките

и баба ми вароса чисто.

Христос воскресе, без да пита,

и във очите се разплиска.

КАКВО ЛЮБОВ Е, ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ?

Измислил я е някой първобитен луд.

А ние – папагалите – гърла дереме:

“Обичам те! Родени сме един за друг!”

Затваряме очи и хоп! – във пропаст.

Трошиме кости, махаме с ръка.

Сърцето скърца разглобено, хлопа.

Бучи в нас най-поройната река.

Какво любов е и кого да питам?

Момичето със плитките, момчето

с войнишко кепе, младата съпруга,

там, чичкото оплешивял, с бомбето,

или онази, в бара нощен, с другия…

Сърце, а ти защо мълчиш, кажи ми?

Кога със нея ще ме запознаеш?

Но не с екранната и книжна – жива

да бъде тази фея, най-накрая.

Да ми изпие мозъка, да мога

и аз като света да полудея.

Любов, а ти не си ли само мода,

а всеки днес по модата живее…