Без прегради

Но ако Бог е сътворил човека по свой образ и подобие, ако му е вдъхнал душа – то несъмнено го е създал равен на себе си: тази душа е била неговата душа, частица от неговия дух. Бог се е размножил чрез човека, разиграл е самия себе си – своя потенциал, всички свои възможности – в няколко милиарда роли.

            Няма субординация между Бога и Човека – по-скоро божественото е най-съкровената сърцевина, най-дълбинното основание на човешкото. Е онова око, което наблюдава всичко тук през нас като през процеп; е онзи прожектор, който пилее светлини и енергии, създаващи видимия свят; е онази трансмисия между менталното и материалното, която пренася вечния благослов: Едно сте.

            Твърде наивни са религиите, отредили на човека ролята на несъвършено подобие, на усърден ученик и послушник: та нали – ако Бог наистина имаше нужда от такава субординация, щеше на свой ред да изпитва нуждата от надвластна нему същност, от свой Бог? Представете си сега една пирамида от съподчинени същества, в основата на която стоят човеците – над тях: техните Богове, а над тях – Боговете на техните Богове. Кой тогава и как би стоял на върха на пирамидата, кой би бил камъка, който засводява всичко и всички?

            Не, поне за мен тази парадигма е невъзможна: тя страда от прастария парадокс, известен още от Упанишадите: всички отговори умират, когато след казването, че всичко е създадено от Бога, попиташ: а него кой го е създал?

            По-скоро посланието на Божественото може да бъде описано с фундаменталните принцип и на Изтока, коренно различни от тези на патриархалния Запад. Например:

-         Горе е както долу, на земята е както на небето, материалното е в съответствие с духовното.

-         Всичко е свързано с всичко, поради което няма преди и сега, няма тук и другаде; в тук и сега се съдържа всичко и винаги, в прашинката е кодирана вселената.

-         Нищо не е създавано и нищо не е изчезвало, а всичко винаги е било, трансформирайки се в различни форми.

-         Бог си ти и винаги си бил ти, трябва само да познаеш божественото в себе си.

-         Духовното и материалното не си противостоят и съ-съществуват във взаимопроникнатост, защото са обитатели на един жив организъм.

-         Като част от него  ние, неговите клетки, можем да отмрем, но неговият живот ще продължи – точно както вълните се появяват и изчезват, но океанът остава – в този смисъл ние сме вечни.

-         Вечността не съществува като делителна линия между божественото и човешкото – тя е наше качество, тя е агрегатното състояние на нашия дух – както и самата божествена същност.

      Това изброяване не описва парадигмата на източните религии, а само общия код, чрез който те могат да бъдат разчетени. Този код е неприложим към западните и изобщо към теоцентричните религии, изискващи Бог да е отделно, по-висшо, надвластно над човека същество – и определящо самия човек като продукт Божий.

      Липсва обаче отговорът на най-същностния въпрос: а защо е създаден този продукт? Отговорите в Битие са крайно неубедителни, както и всички перипетии по сътворяването на човечеството, в които Сатаната има също толкова решаващо участие, колкото и Бога. Стартът на Сътворението е даден с думите: “И каза Бог: да бъде светлина” – и продължен с “И Бог видя, че светлината е добро.”

      Само че: добро ли е светлината? Зло ли е мракът? Може ли битието и небитието да се мерят с морални категории като добро и зло? Не е ли самата етична мярка нещото, което (ни) ограничава? Светлината не е ли отсъствие на мрак; мракът не е ли отсъствие на светлина – и не е ли всъщност цялото ни битие сумрачно, изплетено от светлини и сенки? Такова ли е било то за Бога – и колко време е прекарал в мрак, преди да му текне, че светлината е добро – като се има предвид, че той по условие е вечен?

      А ако това е началото на Сътворението, то същата ли логика е водила Бога и при сътворението на човека – и той ли също е добро, както светлината? Ако е така, защо го е направил податлив на изкушения, които са наложили да го гони от Рая, да вселява в него смъртта, а в крайна сметка и да спретне оня тъй мащабен геноцид – онова тъй тотално прочистване на вселената от човешкия род – чрез Потопа? И какво е обяснението за Содом и Гомор, ако Бог е създал човека по свой образ и подобие?

      Въпросите са твърде много – и все без отговор. Почват от Сътворението и свършват с ХХ век: агонията на теоцентричната цивилизация, нейната уродлива пародия. Не е ли по-разумно да приемем, че както Едем, така и Содом принадлежат към закодираното в нашия общ организъм – който обитаваме заедно с Бога? Че те са негови възможни проявления, които се реализират при специфични условия – но просто няма как да отсечем от този организъм злата част и да я хвърлим на лъвовете, съхранявайки живота само в добрата? Няма граница между двете – и не става дума за болестен тумор, поразил плътта, а за нейно иманентно качество, нещо повече – за нейна енергия.

      Осъзнаването на Божественото в нас е това, което може да канализира тази енергия, може да я трансформира, може да я осмисли и пречисти – и да постигне нейното въздигане в качествена степен, при която Содомите и Гоморите са вече надмогнат, изживян етап; при който тази енергия обитава вече по-финни и по-универсални равнища. Това осъзнаване е онова състояние, което на Изток наричат Нирвана – Богът е постигнат, разбрал си най-сетне, че ти си той, че взаимно се обитавате, че няма никакви прегради помежду ви.