Робърт Райд от Асошиейтед прес
Кайро, 24 октомври
Той често изглеждаше като клоун пред публика, облечен в пъстри дрехи и бълващ думи, които според по-голямата част от света бяха пълни безсмислици.
Въпреки това смъртта на Муамар Кадафи е важно събитие в съвременната история на арабския свят, в някои отношения по-значимо от свалянето на по-слабите автократи в Тунис и Египет.
Кадафи бе последният от старомодните арабски автократи - харизматични, националистични революционери, които дойдоха на власт през 50-те и 60-те години на миналия век с обещания да
освободят масите от оковите на европейския колониализъм и абсурдното управление в лицето на арабския елит, който чужденците оставиха зад себе си след Втората световна война.
Той бе пометен от нова вълна революционери - организирани чрез социални медии тълпи без водач, на които им дотегна от репресиите, които ясно осъзнават, че целият свят ги е изоставил и са убедени, че могат да построят по-добро общество, макар в момента да не знаят как точно.
Кадафи бе последният представител на поколението арабски лидери като Гамал Абдел Насър в Египет, Хафез Асад в Сирия и Саддам Хюсеин в Ирак, които тръгнаха от бедността и стигнаха до
върха на властта или чрез въоръжените сили или чрез дисциплинирания, заговорнически свят на нелегалните политически организации.
Никой от последните арабски автократи, в това число сина на Асад - Башар, йеменския президент Али Абдула Салех и дори безинтересния отстранен от власт президент на Египет Хосни Мубарак, не може да се сравнява с тях по отношение на харизматичност, оригиналност, величие и власт.
Техен пример бе Насър, извисяващият се първенец на арабското единство, който отстрани от власт подкрепяния от запада крал Фарук през 1952 г. и вдъхнови арабските народи с пламенни речи, излъчвани по египетското радио от Ирак до Мавритания.
Но мечтите на Насър за арабско единство и социално възраждане се сринаха в арабско-израелската война от 1967 г., когато Израел превзе Източен Ерусалим, Западния бряг и Голанските възвишения в Сирия. Насър почина три години по-късно, а останалите след него автократи поведоха страните си към политическото блато на корупцията, връзкарството и диктатурата, срещу които сега въстана "арабската пролет".
Отличителен белег за арабските автократи бе безспорната власт, използването на държавни медии за изграждане на изключително впечатляващ имидж и жестоките служби за сигурност, които задушаваха и най-малкия намек за недоволство. Това даваше резултат в епохата преди интернет и глобалните сателитни телевизии, които отвориха очите на последователите на автократите за свят без тайна полиция и икономически системи, управлявани от семейството на лидера и негови близки приятели.
Политическата трансформация в арабския свят далеч не е приключила. Автократични управници се сблъскват с предизвикателства от страна на собствените им народи в Йемен и Сирия. Шиитското мнозинство в Бахрейн оказва натиск върху сунитската монархия за реформи. Управниците в Йордания,
Саудитска Арабия и арабските страни от Персийския залив се стремят да сдържат "арабската пролет".
Ирак се опитва да изгради демокрация, след като преди осем години водени от Америка армии свалиха Саддам.
С края на Кадафи обаче бе затворена страница от историята. Бъдещето принадлежи на друг вид управници, които и да са те.
Може да е трудно да си представим, че Кадафи, какъвто бе в последните си години - със цветистите си дрехи, изкуствена тъмна и къдрава коса и провиснало, променено от козметични
операции лице - е бил строен, хубав, енергичен 27-годишен мъж, когато дойде на власт като силен и предприемчив лидер. През годините той се превърна в карикатурен образ, свързван с грандиозни мечти като "Съединени африкански щати" или идеята Израел да бъде превзет, а евреите изпратени обратно в Европа.
Дори когато бе по-млад, ексцентричността бе отличителен белег на обществената личност Кадафи.
Преди едно поколение президентът Роналд Рейгън го описа като "бясното куче на Близкия изток", а останалите арабски лидери, например египетският президент Ануар Садат, го смятаха за опасен мегаломан.
Журналисти отразяваха речите му и визитите му в чужбина предимно за забавление.
В кадрите от последните мигове на Кадафи - без перука, ужасен, объркан и безпомощен в ръцете на мъже, които може би ще го убият - сваленият тиранин изглеждаше по-скоро жалък, отколкото силен.
Това бе далеч от неговият имидж, когато заедно с другарите си той събори подкрепяната от запада монархия през 1969 г. с безкръвен преврат, обещавайки да трансформира бедната си, затънтена страна в съвременна държава.
След като обещава нова ера на народа си, Кадафи затвори американска военновъздушна база, принуди международни петролни компании да предадат по-голямата част от приходите си от
либийския петрол на либийската държава и шокира света с невъзмутимата си подкрепа за терористични или бунтовнически движения в Северна Ирландия, Палестина, Латинска Америка, Африка и Азия.
Петролът му даде власт отвъд рядко населените пустинни земи и му позволи да преследва революционните си мечти.
През 80-те години на миналия век фоайетата на няколкото хотела в Триполи бяха пълни с мъже, които Западът смяташе за представители на най-опасните групи на планетата - сковани
севернокорейци, носещи значки на реверите си с облика на лидера Ким Ир-сен, палестински екстремисти, скупчени над чаши сладък чай, европейски анархисти и революционери - всичките дошли в града в търсене на щедростта на "братския лидер", подхранвана от петрола.
Макар да уверяваше, че Либия е най-свободната държава на земята, Кадафи потушаваше безмилостно недоволството, изпращаше агенти да избиват опонентите му в чужбина и прогони хиляди
либийци в изгнание.
Всичко това се срина в окончателната битка за родния му град Сирт. Човекът, който дойде на власт като арабски революционер и самозван лидер на потиснатите и онеправданите, загина жестоко и безславно в ръцете на хората, които претендираше, че предвожда.
(БТА)