Аляска:пътна хроника

Едвин Сугарев

*

Често се питам: защо човек пътува? Не говоря, разбира се, за деловите пътувания, за необходимостта да стигнеш от град А до град Б, за да свършиш някаква работа или да се видиш с някой. Говоря за пътуването като битие; за странниците по природа – за пътя, без който животът няма вкус – и който не свършва никога, защото се превръща в Път; говоря за онези пътувания, които нямат практическа цел, а цел са самите те: пътуваш, за да видиш – или за да надзърнеш в себе си. Питам се какво ни дава пътя – и съзнавам, че това е един от най-трудните въпроси, че отговорът се разбягва в цяла тайфа алтернативни отговори, и че ако бъде пълнокръвно отговорено, пътят би станал излишен. Отговорът всъщност би означавал, че задаващия въпроса е станал цялостен, че е успял да се идентифицира с външния свят и да постигне мир и равновесие във вътрешния; че самото пътуване, самото превръщане на пространството в съзнание е вече постигнато – и следователно всички посоки и кръстопътища са вече в него, не навън. Има различни словесни формули за това състояние, но за мен поне най-адекватна е популярната будистка фраза: „Гривната е вече на ръката ти, няма за какво да ходиш до Цейлон”. Аз обаче имам за какво да ходя до Цейлон. И вероятно дълго още ще имам.

 

*

Когато човек пише – и в още по-голяма степен – когато пише поезия, пътуването вече не е просто и само страст – то е обективна необходимост. Дарява те с нови усети, сблъсква те с различни ситуации, среща те с различни хора, мрежа е, в която пейзажите се заплитат, за да попаднат в мелницата на паметта и да възкръснат някой ден като поезия. Разбира се, и поезията е рожба на припомненото и въобразеното, ала за да ги има в необходимата за писане на стихове неустановеност и наслоеност, трябва да усетиш и да вдъхнеш различното – а това може да ти го даде единствено пътят. Съзнавал го е Башо в самотните си пътувания, за които е жертвал последните години от живота си, за да ни даде уникалните си пътни дневници, съзнавали са го Сандрар, Гинсбърг и Керуак, превърнали самия път в поезия, съзнавал го е и Рембо, дотолкова обзет от пътя, че изобщо е зарязал писането и е предпочел вместо това да живее поетически. Когато достатъчно дълго пишеш стихове, превръщайки броденето през пространството в медитативни състояния, пътят е нещо дотолкова естествено и самоочевидно, че тръгването ти при всяка появила се възможност изобщо не подлежи на съмнение, а започващите със „защо” въпроси на околните будят единствено учудването как, по дяволите, може да има такива чворове, които да не разбират.

Тъкмо затова, когато Ралица се обади от Лос Анжелос, за да ми предложи да отидем заедно в Аляска, бях вътрешно убеден още от първата секунда, а колебанията ми бяха чиста демагогия. После тя ми разказа, че всички, с които споделила идеята да се отиде от Лос Анжелос до Аляска с джип, определили същата като чиста лудост. Така си и беше: ставаше дума да се пропътува  от 35 до над 70 градуса северна ширина и след това обратно, или над двадесет хиляди километра за двайсет и няколко дена. Можеше, разбира се, чисто и просто да вземем самолет до Енкъридж и там да наемем джип – но нямаше как да отнесем двете гумени лодки и цялата там екипировка за плуване в ледени води, което беше планирано като главна цел на цялата експедиция – и което, разбира се, почти изцяло се провали; прочее самото плуване с гумена лодка в арктически води бе за околните просто другия аспект и окончателното потвърждение на лудостта ни. Така си беше – луди бяхме с това пътуване. Но го направихме.

 

*

Пристигнах в LA след 13 часа полет, само с едно кацане във Франкфурт; самолетът прелиташе над Гренландия – гледах отгоре скованите в лед планини и наблъсканите с айсберги пространства на Северния ледовит океан – и си представях Аляска. Представях си пътуването като потъване в студа, като бродене в заледени пространства – въпреки всички уверения на Ралица, че щяло да бъде като у нас напролет. На другата сутрин натоварихме огромния багаж на нейния стар „Форд Експлорър” и отпрашихме през гъсталака от магистрали на грамадния, дълъг към двеста мили мегаполис.

Беше горещо – много, много горещо. Температурата беше 107 по Фаренхайт и неумолимо растеше нагоре, сградите и пейзажите се люшкаха призрачно в маранята. Житейската философия на Ралица предполагаше човек да бъде „фънки”, което освен всичко означаваше да кара стари коли. Нейният Форд бе на старческата според американските стандарти десетгодишна възраст – и охладителната му система отдавна не работеше. Единственият начин да се справиш с горещината бе да отвориш прозорците докрай – което си беше добър метод навсякъде другаде, но не и в пустинята, ограждаща отвсякъде Лос Анжелос. Тук ефектът бе сроден с това да стоиш до широко отворените врати на работеща фурна за печене на хляб. Носехме се с осемдесет мили в час по магистралите – бяхме единствените с отворени прозорци; всички други се спасяваха с климатиците си. Издържахме така към триста мили и сдадохме багажа. Накрая Ралица сви към някаква бензиностанция и закова пред входа, бледа и със странен блясък в очите; единственото, което можа да каже, беше „лед”. Купихме грамаден пакет лед и дълго разтривахме лицата си с големите ледени кубчета; после продължихме, като слагахме кубчета лед в шапките и ги нахлупвахме на главите си. Така започна дългото ни пътуване към Аляска – с лед под шапките.

 

*

За два дни стигнахме до Сиатъл, сиреч бяхме пресекли надлъж почти цяла Америка, карайки по повече от дванадесет часа на ден – което си беше цял подвиг, като се има предвид, че караше единствено Ралица, а аз по липса на шофьорски умения изпълнявах финкциите на навигатора. Жегата беше забравена, пътувахме между разкошни борови гори. „Виж ги” – каза Ралица – „сега имат могъщи стволове и широко разперени клони, но колкото по на север отиваме, толкова повече ще изтъняват, клоните им ще стават все по-къси и по-къси, накрая  ще се снишават, ще заприличат на кибритени клечки. Знаеш ли, всъщност е безкрайно интересно да наблюдаваш как се променя пейзажа, как палмите и дърветата Джошуа изчезват, за да се сменят с дъбове и борове, как боровете се снишават, стават някакви гротескни джуджета, и накрая изчезват съвсем, как и самите планини като че ли потъват, за да остане накрая само голата тундра, абсолютно равна, покрита с блата и гъсти, пружиниращи под краката ти треви. Това не можеш да го видиш през прозореца на самолета, оттам не можеш да почувстваш как се променя пространството – и това е всъщност смисъла да се пътува така.”

Беше права – боровете наистина изтъняха, снишиха се и изчезнаха. Кой знае защо, приличаха ми на дълги редици от воини, поели на кръстоносен поход на север; рицари, които се опитват конквестадорски да покорят нови територии от областите на вечния мраз, и падат сразени в абсурдния си марш към Северния полюс. Не само стъблата, но и корените им изтъняваха, разпростираха се не в дълбочина, а встрани, плитко под пръстта – може би защото по-дълбоко бе вечния лед; ставаха неустайчиви и ветровете ги събаряха, а понякога просто изсъхваха прави. Минавахме през цели гори от мъртви дървета, високи по няколко метра, но с абсурдно тънки стъбла от по няколко сантиметра в диаметър, с клони като пръстчета, дълги не повече от една-две педи; веднъж на път за Доусън сити спряхме да преспим в една такава гора, тръгнах да събирам дърва за лагерния огън и установих, че тези пресъхнали борове са толкова неустойчиви, че е достатъчно да ги бутнеш с длан – и падаха. Но бяха устоявали дълго, твърде дълго по пътя си на север, бяха посрещнали прави смъртта, бяха останали като знак за неизтощимите усилия на живота в похода срещу студа и мрака. И Ралица беше права, разбира се – тези със самолетите всъщност не пътуват, тях само ги преместват в пространството; при това преместване няма как пространството да се трансформира в духовна реалност, няма как да разширят твоята способност да възприемаш света, да те накарат поне за мъничко да забравиш за тъй нареченото твое аз – тези със самолетите никога не биха могли да прочетат този драматичен урок по мъжество, който научих от боровете – и дори само заради него си струваше да тръгна на това пътуване – а ме чакаха още толкова неща.

 

*

Във Ванкувър спряхме при приятели, за да сменим джипа – съзнавайки възможността нейния „Форд” да грохне всеки момент, Ралица бе наела за пътуването в Аляска една „Тойота Рава”, която изглеждаше чисто нова, когато я взехме. Прехвърлихме багажите и поехме на север – трябваше да пресечем Канада, за да стигнем до Аляска – и този път не ни бяха достатъчни два дни, минаха три и половина, преди отново да стъпим на Щатска територия. Канада е просторна и красива – като част от красотата й се дължи на факта, че има огромни територии, в които човешкото присъствие практически не се долавя. Минавахме през гори, протичащи край нас като зелена лава, край огромни езера, отразили всички околни хълмове и планини с чистотата на кристално огледало; насеченото от бели облаци небе също се оглеждаше там и променяше цвета на водите – от жълто-зелено до наситено синьо.

Пътищата също се промениха – нямаше ги вече широките щатски магистрали, вместо тях имаше обикновени шосета с две платна, често в ремонт – тъй като единствения сезон за това е краткото лято. Най-важният пътен знак бе табелата, която показва след колко мили ще бъде следващата бензиностанция – та да може шофьорът да прецени стига ли му петрола в резервоара и допълнителните количества, налети в бидони; веднъж пропуснахме един такъв знак и се наложи да свърнем към някакво градче, намиращо се на цели шейсет мили встрани от нашия път, в което според картата ни имаше бензиностанция. И наистина имаше такава, само дето работното й време беше свършило и щеше да проработи на сутринта. Не съжалявахме обаче, тъй като този непредвиден път бе изключително красив – преминаваше през тясно планинско ждрело с надвиснали ледници и падащи досам шосето водопади. Северът вече се чувстваше – в единадесет вечерта на паркинга пред мотела ни още грееше слънце, а по целия път светлината вече беше различна – падаше винаги косо, осветявайки пейзажите по друг, по-различен, странен начин.

 

*

Видяхме първите диви животни край пътя още преди да пресечем границата с Аляска. Първо бе един проскубан вълк, който при нашето преминаване моментално се шмугна обратно в гъсталака; след него – разкошен лос с грамадни рога, който обаче също изчезна с величествени подскоци, додето се натуткаме с нашите фотоапарати. Ралица се затюхка – не се случвало толкова често да видиш лос край шосето – но се оказа опровергана, защото само два-три часа по-късно попаднахме на друг лос, който пасеше свежите треви в оголеното от дървета крайпътно пространство – и изобщо не ни обърна внимание, въпреки че обикаляхме да го снимаме отвсякъде.

Спомних си за „Лосът” на Елизабет Бишъп – за неговата сякаш древна замрялост край нощния път; за тъй категоричната му различност от човешкото бъбрене в автобуса – имаше нещо сродно в спокойствието и невъзмутимостта на този лос, в изражението на странно издължената му муцуна, в помръдващите едва-едва, прилични на локатори уши, в шарките, образували се от наполовина опадалата вече дълга зимна козина. Почувствах се не като господар, а като гост на този свят; гост, благоговеещ и прекланящ се пред живота, който още не е способен да проумее напълно – и, струва ми се, това преклонение би трябвало да бъде естественото чувство, белязало нашето присъствие тук, на тази земя. Припомних си думите на Алберт Швайцер, цитирани в дзен-пътеводителя на Дейвид Шилър: „Късно на третия ден, тъкмо когато по залез слънце си проправяхме път през стадо хипопотами, в съзнанието ми проблесна, непредвидена и нетърсена, фразата: „Преклонение пред живота”. Изпътвах същото, тук, край пътя дълбоко в недрата на Канада, на няколко стъпки от един преживящ нехайно лос, който не даваше дори и най-малкия знак, че се интересува от моето присъствие.

 

*

С лоса не приключи веригата от животни в този богат на срещи трети ден от пътуването ни през Канада. Следваше мечка – и то не каква да е, а гризли, която също като лоса най-нехайно пощипваше трева в една долчинка край самия път. Ралица стратегически отмина с петдесетина метра, за да не я подплашим, после се запримъквахме към нея, като за наше щастие вятърът духаше срещу нас: по начало мечките имат слабо зрение, но пък обонянието и слуха им са добре развити. Стори ми се странно: гризли, която винаги съм свързвал с виртуозен лов на сьомга в планински потоци, да стои край пътя и да пасе трева като някоя крава?

Всъщност това беше само първата от дългата редица мечки, които срещнахме – и всички останали правеха точно същото. Изглежда честото им присъствие край шосетата се дължеше на факта, че там на едно доста широко пространство гората е изсечена и расте свежа трева, каквато в гъстата борова гора не се среща никъде. Тази гризли ни обърна внимание точно колкото лосът – и се съмнявам, че тази невежливост се дължеше само на лошото й зрение – буквално си търсехме белята, снимайки я само от няколко метра разстояние. Спомних си различните предупреждения и съвети в туристическите гидове – за това как гризли е непредвидима за разлика от черните мечки, как може всеки миг да ви нападне и какво следва да правите тогава. Не се стигна до прилагане на съветите – снимахме я двайсетина пъти, след което се появи някаква кола – пътниците разбраха какво правим и спряха на шосето до самото място, където пасеше мечката – но за разлика от нас не рискуваха да слязат, а снимаха през отворените прозорци, докато ние триумфално се върнахме в джипа, доволни от фотографския си улов.

 

*

Същия ден срещнахме още един представител на мечия свят – черната мечка. Също пасеше трева край пътя, но излъчването и бе доста по-различно от това на гризли. Винаги съм гледал на мечките като на дебелички и тромави същества – и гризли като че ли се вместваше в тази представа – може би поради дългата светлокафява козина и гърбицата мас, която я отличава от всички останали. Черната мечка е различна: дългокрака и слаба, пъргава като пантера. Видяхме го, тъй като на няколко пъти черни мечки претичваха пред и зад нас през шосето – поне според мен никакъв спринтьор на къси разстояния не би имал шанс при евентуално надбягване с черна мечка.

Според гидовете най-опасни са белите мечки, които са си откровени хищници, но се въдят само около Северния ледовит океан /не видяхме нито една такава/, следват „непредвидимите” гризли, а за черните мечки пише, че почти никога не нападат човека. Това обаче се оказа не съвсем вярно: тази, която видяхме още в Канада, подобно на гризли не ни обърна внимание, но ни забеляза и според мен съвсем тенденциозно обръщаше задник към нас всеки път, когато се опитвахме да я снимаме. Една от следващите нейни посестрими обаче се обърна към нас и заплашително изръмжа – бяхме достатъчно благоразумни да се оттеглим.

С друга една обаче нещата се развиха по доста драматичен начин. Бяхме спрели на шосето на двайсетина метра от нея – и докато аз успея да намеря и да наглася фотоапарата си, Ралица вече беше сварила да приближи само на няколко крачки от мечката, която внезапно се обърна и тръгна към нея. Без да я изпуска от поглед, Ралица заотстъпва заднешком и се разкрещя: „Махай се! Махай се!”.

Изскочил най-сетне от джипа, аз също се разкрещах с цяло гърло; мечката отмести поглед и може би едва сега разбра, че сме двама. Застина за няколко мига неподвижно, после като че ли поклати глава, обърна се и спокойно, с достойнството на победителя се оттегли в гората. По начало се препоръчват два модела на поведение, ако се окажеш лице в лице срещу мечка. Първият е да крещиш и да махаш с ръце, правейки се на по-голям и по-страшен, отколкото си. Вторият е да легнеш на земята и да се преструваш на умрял. Слава богу, инстинсктивно бяхме избрали първия.

 

*

На четвъртия ден след тръгването си от Ванкувър вече сме в Аляска – минали сме границата при Ток и сме се добрали до Феърбенкс – най-северния от големите градове. Поемаме по Долтън Хайуей, който всъщност е черен път, продължаващ чак до Прудо бей на Северния ледовит океан – към 500 мили път до най-северната точка, до която може да се стигне с джип или камион. Естествено, не е направен само за романтични любители на севера – всъщност следва дългия над хиляда мили нефтопровод, който откарва нефта от най-голямото нефтено находище на САЩ до Валдис, пристанище в насечения от заливи и фиорди Инер Пасидж, за да бъде транспортиран оттам с танкери. Пътят следва тръбата и дава възможност за достъп до всеки неин участък, а също и служи за доставка на машинарии за нефтените платформи, разположени край брега на океана.

Първата ни идея е да отидем до полярния кръг и да се върнем – но когато се пътува с Ралица, целите се менят според възможностите в момента, като винаги се търси максимално дългото пътуване. Началото беше ужасно: дъжд, който превръща пътя в лента от преплетени потоци, като никога не знаеш колко дълбок и хлъзгав е всеки от тях. После нещата се пооправиха: пътят стана равен и широк, на места дори асфалтиран, а лошото и доброто време се редуваха с удивителна последователност: бурите бяха като ивици, които настигахме, през които минавахме и отминавахме: следвше слънце и хоризонт с невероятна дълбочина.

По дълъг мост пресякохме прочутата Юкон – грамадна бавна река, край която има лека, скована от дъски постройка – едно от редките места, където можеш да налееш бензин и да намериш нещо за ядене. Стигнахме до Полярния кръг още рано следобед – имаше отбивка от пътя и специално изграден знак; пред него заварихме някакъв шашав тип, дошъл дотук с шевролет модел двайсет и някоя година, за да сложи статив и самоснимачка и да се снима с колата си пред знака. Появявиха се и неколцина от братството на двуколесните – много разпространена в Америка човешка разновидност. Карат наистина грамадни мотори, натоварени с багаж – и понякога дори с ремарке отзад, носят кожени дрехи с големи метални копчета и военни каски на главите си – въобще рокери, та дрънкат; само дето рядко са агресивни и далеч не винаги – млади.

По-назад по пътя бяхме попаднали на една такава двойка, внушителна със своите атрибути и с триколесния си мотор; смъкнаха се от седалките и влязоха в кафенето на бензиностанцията, едва там свалиха остъклените си шлемове и видяхме, че и двамата са над седемдесетте. Помислих си  за България и за нашите мили старчета с кисели млекца в найлоновите торбици – кой от тях би обърнал гръб на хленченията и кахърите си – и би поел с хиляда кубика мотор по пътищата? Никой – дори и да имаше такава възможност – а най-често и я няма. Докато тук възрастта е предизвикателство, тя дава възможност на човек да се самодоказва, живеейки активно и динамично – и няма никакво „бях”, има само „съм”. Рокерите впрочем не са единствен прецедент: стотици хиляди, а може би и милиони са например пенсионерите, които са избрали да живеят на колела – и карат своите кемпери навсякъде из Америка, а и не само там: през зимата са на юг, по къмпингите на Флорида и Калифорния, през лятото на север – примерно в Аляска, ние поне срещнахме стотици такива.

Но да се върна на полярния кръг: там моторджиите се връщаха от Прудо бей, чудеха се дали да продължат, разпитаха ни за бурите, казахме им, накрая решиха да тръгнат и отпрашиха към Феърбенкс, а ние след кратка препирня продължихме на север – с идеята да спрем и да преспим в една пътна станция с показателното име Коулд фуут. Както се оказа по-късно, и на това решение не му било съдено да бъде последното за деня.

 

 

*

Малко след полярния кръг се натъкнахме отново на лос край пътя – видях го пръв и казах на Ралица, а тя веднага наби спирачки. В същия миг нещо зад нас изрева така, както би звучал ревът на мечка през микрофон, и в огледалото за обратно виждане видях грамаден камион, който буквално върхлиташе върху нас. Ралица успя да даде газ и да отбие встрани, тъй че се разминахме само на косъм; успях да зърна смаяната физиономия на шофьора, който ни крещеше нещо през прозореца – след това камионът профучя край нас, като задните му колела още поднасяха от спирачките, които се беше опитал да набие.

Продължихме и не след дълго го задминахме, след още два-три часа стигнахме и Коулд фуут – мотел, бензиностанция и кръчма, пред която бяха паркирани няколко огромни камиона, а шофьорите им си пиеха кафетата на терасата. Ралица влезе да плати за бензина и да вземе кафета, а аз се замотах да снимам старата хижа, която е била единствената постройка тук в началото на миналия век. И изведнъж: „Хей, ти!” – прозвуча някакъв груб и много рязък глас зад гърба ми. Обърнах се и видях камиона, с който се бяхме разминали, и шофьора му, който тъкмо слизаше от кабината. „Нали е твой оня белия джип там?” – разкрещя се той – „Три пъти ми засичате пътя. Три пъти!” – и за по-голяма убедителност вдигна три пръста във въздуха – „Карам четиридесет тона камион, а вие ми се завирате пред носа! Как искате да спра, бе човек? Как?”

Беше грамаден човек, наистина грамаден. Сигурно тежеше към 140 килограма и имаше ръчища като слонски крака. Съзнавах, че нямам почти никакви шансове, ако ми се наложи да се бия с него, а той изглежда чакаше дори и най-дребното възражение от моя страна, за да започне пердаха. Колегите му от кръчмарската тераса спряха да си бъбрят и се съсредоточиха в предстоящия сеир. В този миг Ралица се появи отнякъде, схвана моментално за какво става дума, и припряно заобяснява, че тя е шофирала и че много съжалява. При все че не изглеждаше много убеден, че може да има такъв льохман, дето да остави една дама да шофира по пътя за Прудо бей, шофьорът все пак омекна, помърмори още малко за това колко опасно сме го засекли и как не трябва да правим друг път така, щото от нас ще останат само разпльокани тенекии, и влезе в кръчмата. Ние пък за пореден път решихме да продължим. В края на краищата беше само осем вечерта, а можехме да караме вече цяла нощ по светло.

 

*

След Коулд фуут навлязохме в Брукс рейндж, най-северната планинска верига в цяла Аляска. Планината е своеобразен вододел – в нея последните редици от гротескно смалили се борове изчезват – и оттам нататък почва тундрата. Може би най-поразителното в тази промяна е новото и коренно различно усещане за дълбочина – сякаш хоризонтът се е отдръпнал, сякаш косите лъчи на слънцето придават някаква нова, неподозирана преди сетивност на пейзажите, сякаш си придобил внезапно способността да виждаш и най-малката подробност, отдалечена на десетки километри. Само привидно тундрата е бедна и еднообразна – една безкрайна равнина, осеяна с блата и малки езерца, обрасла с треви, които в най-буквалния смисъл на думата пружинират под краката ти; един пейзаж, който се нарушава като че ли от разхвърляните пинго – симетрични хълмчета, подобни на купи сено, образувани от замръзването на подземни води и съответно въздигането на почвата над повърхността, или от дълги хълмове, прорязана от преспи замръзнал сняг – сякаш захвърлена в полето челюст.

Би била бедна може би, но без небето над себе си – тъкмо то, с неговите безкрайни сводове от ефирни бели облаци, създава магията на това пространство; създава усещането, че не ниското слънце осветява тази пуста и негостоприемна земя, а самата тя свети, сякаш светлината просто извира отвсякъде – от всяко езерце, от всяка туфа трева. И през всичко това – пътят и тръбата покрай него, виещи се като две безкрайни змии, чезнещи в неимоварно дълбокия хоризонт – тъй дълбок, че всъщност като че ли няма линия, която да го маркира. Така и прекарахме останалата част от пътя до градчето Дед Хорс – спирайки отвреме навреме да снимаме небето – защото просто няма друго такова небе, с такива цветове и потайни сияния, но думите са твърде бедни, за да го опишат.

 

*

Не е ясно кой и защо е нарекъл това място, разположено само на осем мили от Северния ледовит океан, с екзотичното наименование Мъртъв кон. Във всеки случай това градче се оказа гигантска индустриална база, в която е стоварена цялата логистика за нефтените платформи, намиращи се в открития океан, всички ремонтни дейности и свързаните с тях човешки ресурси. Една огромна площ от тундрата бе наблъскана с резервоари, помпени станции, складове, цехове и наколни жилища – наколни, за да не замръзнат от навявания през зимата сняг.

Пристигнахме през нощта, в една бяла нощ, в която мъглата беше обвила всичко и виждахме само на метри. Естествено се забъркахме в разклонените пътища и попаднахме на широк черен път, минаващ край някакви блата. И изведнъж – лебеди, диви лебеди! Не беше ято, а само една двойка, газеща в плиткото блато – но все пак същите диви лебеди, които през зимата летят на юг, за да презимуват в най-северните части на Япония – и които са част от поетичната митолотия, благодарение на старите майстори на хайку и сегашните им последователи – като любимия ми Кенет Уайт например.

Гледахме ги дълго, бяха сякаш че мистично изникнали в мъглата, после продължихме и стигнахме до някаква помпена станция или сродни машинарии, дявол знае какви бяха, а от другата страна на пътя се простираше чезнеща в мъглата вода, разлюляна от малки вълнички. Казах си, че това може да е океана, което беше доста невероятно, тъй като има чек пойнт, през който не пускат просто ей така поради страх от тероризъм; можеш да отидеш до брега, но само организрано – с рейс между други себеподобни и за кратко. Можеше да сме минали по някакъв обиколен път и да сме избегнали чек пойнта – в такава мъгла всичко бе напълно възможно. Не се виждаше никакъв отсрещен бряг, нито пък този се усукваше нанякъде. Накрая Ралица реши да провери по емпиричен път дали това е океанът или не – нагази в крайбрежната кал и сръбна от мърлявата и омаслена вода – оказа се сладка.

Върнахме се назад и след дълго лутане намерихме единствения хотел, за наш късмет едно много красиво момиче бодърствуваше на рецепцията. Тя ни обясни, че на сутринта наистина щяло да има екскурзия до брега на океана, но да сме знаели още от сега – ако имало мъгла, трябвало да гледаме от прозорците на автобуса, слизането ставало невъзможно. Попитахме защо и получихме най-абсурдния възможен отговор – защото ако имало мъгла, някоя бяла мечка можела да приближи групата, без гидовете да я видят и съответно да реагират!

Посъветвахме се и решихме, че ако сутринта има мъгла, просто няма да ходим да зяпаме океана през стъклата на автобуса. След което се метнахме на джипа и се отдалечихме от пътя, за да разпънем палатката си. На сутринта мъглата си беше пак там и пак същата; Ралица обаче беше обзета от една щура идея, за която подробно беше разпитвала момичето от рецепцията: да вземем самолет от летището на Дед Хорс и да отлетим до Бароу – друго малко градчена повече от хиляда мили оттук, до което никакъв път не достигаше, разположено в най-северната точка в цяла Аляска, също на брега на Северния ледовит океан. „Там ще плуваме с лодките между огромни айсберги” – каза тя. Възразих, че няма как да занесем лодките дотам – и получих отговор, че трябва да има как. След което подкара джипа към малкото летище и се втурна вътре да разпитва за самолетните разписания.

Излезе с овесен нос: имало наистина самолет за Бароу, само че един билет струвал 1700 долара и разрешавали само двайсет килограма багаж, като при това полетът включвал кацане в Енкъридж, столицата на Аляска. На въпроса защо билетите струват толкова скъпо получила добре известния ни стереотипен отговор: защото това е Аляска. Същото важеше за цената на хотелите, за цената на петрола, за цените в кръчмите и за различните услуги. Въздъхнахме, сбогувахме се с Мъртъв кон и с недокоснатия океан, и поехме обратно. На другата вечер вече бяхме във Феърбенкс и дори го отминахме, за да преспим в някакъв крайпътен мотел, разположен в подножието на внушителни заснежени върхове. Бяхме минали Долтън, най-тежкия черен път в Аляска, само за два дни. Изглеждаше направо невероятно.

 

*

„Искам да ти покажа всичко, което си струва да се види.” – беше казала Ралица, когато заминавахме. – „Това е нещо като моя вътрешна необходимост, не каприз”. Удържа на думата си – дори когато тази необходимост влизаше в противоречие със собствените й планове. Дълго я убеждавах, че идеята да се мине през Денали и после по черния път по протежението на Аляска рейндж от Кантуел до Паксон и оттам – до Валдис означава един ден път в повече и можем да си го съкратим в полза на нейното плуване с лодки, ако въобще не отидем във Валдис, а отпрашим направо към Хомер и оттам с ферибот – на Кодиак айлънд. Тя обаче държеше на своето – трябвало да видя Аляска рейндж – дългата планинска верига, която практически обгръща отвсякъде Енкъридж и пристанищата от Инер пасидж – сиреч почти цялата достъпна и относително населена част на Аляска.

И наистина трябваше. Още сутринта пристигнахме в Денали – най-популярния ски-център на Аляска, с живописно разхвърляни дървени къщи около Кантишна ривър; впрочем тук гъмжеше от туристи, обгрижвани от живописни кръчмици и магазинчета, в които можеш да си купиш какво ли не – от фанелка с надпис „Аляска” до ескимоски нож с костена дръжка, направена от рога на лос или карибу. Купищата гумени лодки и каяци край брега на Кантишна очакваха любители на рафтинга; като гледах реката, направи съжалих, че плановете за пътуването са толкова претрупани. Поехме по стръмни и усукани пътища нагоре, към високата планина – можеше да се отиде обаче само донякъде, след това колите се оставяха на голям паркинг и нататък можеше да продължиш единствено пеша.

Залисах се да снимам снежните върхове около нас и ми направи впечатление един особен облак, чисто бял и въздигнат над останалите като купа сено. „Виж какъв облак” – казах на Ралица. „Какъв ти облак” – отговори тя – „та това е Маккинли!” И наистина беше Маккинли, най-високият връх в Северна Америка, въздигнал се със своите над двайсет хиляди фута високо над белите облаци, призрачен и сякаш че прозрачен. Спуснахме се отново долу и продължихме по черния път към Валдис, пътят се движеше в извивките на голямата планина, от склоновете ни деляха дълги тъмни езера, в които снежните върхове се отразяваха до най-малката подробност. Отразяваше се и небето, което по едно време притъмня и се сведе, оставяйки само тънък процеп светлина да се промъква по седловините между белите върхове, сега вече затулени от прииждащата буря. По едно време си казах, че чрез отраженията на небето в езерата виждаме въплъщението на прочутия източен принцип, известен още от Упанишадите: каквото е горе, това е и долу.

После бурята съвсем приближи, стана много мрачно, по-мрачно от всякога, заплиска толкова проливен дъжд, че в крайна сметка трябваше да спрем, защото чистачките не се справяха с изливащия се потоп, а в главата ми се въртяха стиховете, дочути от някакво старо парче, незнайно чие, може би на Прокол Харум или на Пинк Флойд: „дори от дъното на мрака, навсякъде търси светлина”.

 

*

След като черния път свърши и стигнахме до шосето за Валдис, планините леко се снишиха, но останаха все така остри и оснежени, затова пък езерата изчезнаха – сега склоновете бяха съвсем до нас и често можехме да видим спускащите се надолу ледници и високите водопади под тях. Един от ледниците бе особено голям – бяха направили отклонение от шосето за тези, които искат да го видят. Отидохме – приличаще на огромен език, провиснал от надвисналите зъбери като от някаква паст. Не се ограничихме с маркираните пътеки, разбира се, покатерихме се направо върху ледника, който буквално сияеше над нас под лъчите на слънцето, прислонило се между отсрещните върхове.

Току в подножието му имаше огромни обли скали – тъй гладки, че изглеждаха сякаш полирани, можех да си представя натиска на огромната ледена маса, способна да предизвика такъв ефект. Беше странна скала – бели и тъмни жилки се редуваха с изненадваща ритмичност, сякаш някой дизайер божий си е блъскал главата как да направи камъка по-впечатлаващ или как да разграфи листата от тетрадката Му за неговото тъй и неизказано послание. Голямо мътносиньо езеро блестеше в подножието на ледника, над него се рееха гларуси – като живи доказателства за близостта на океана. Вече на тръгване видях как два гларуса нападнаха един огромен белоглав орел – в небето се разрази сериозна битка – и в крайна сметка орелът бе победен и прогонен.

Продължихме към Валдис през едно много тясно ждрело; някъде в средата бумтеше водопад и пръските му стигаха до шосето – и когато се появиха първите надписи на улици, просто не повярвах, казах си – не може да има океан, след като навсякъде наоколо има снежни върхове. Оказа се, че можело – планините започнаха от самия бряг, а Валдис бе в дъното на дълъг, криволичещ фиорд. Този странен контраст между сините води и белите планини наоколо беше повече от впечатляващ – всъщност беше толкова красиво, че направо ми секна дъха; почнах да си мисля дали не мога да стана носач на пици или пощенски раздавач – и да остана във Валдис завинаги.

Ралица намери къмпинга, помнен от предишни пътувания – собственик бе едно пъргаво белобрадо старче, наистина голяма капия. Пристигнахме, както винаги, късно – но колкото и да бяхме уморени, намерихме сили да си осигурим екскурзия с кораб на следващия ден, и да приседнем над една голяма бутилка уиски с лед и сода, което присядане продължи  до към два след полунощ. Бяхме странна гледка – гъмжеше от комари, а защитния спрей беше едно от многото неща, които все не успявахме да намерим сред хаотично струпания багаж. Тъй че пиехме, положили защитни маски върху шапките, които повдигахме всеки път, когато трябваше да отпием от чашите си. Накрая собственикът на къмпинга ни видя и учтиво ни предложи спрей, който ние също толкова учтиво отказахме, защото вече ни беше все едно.

 

*

Бях пределно скептичен, когато на следващия ден взехме кораб, с който да обиколим околните фиорди и да видим отблизо два големи ледника, опрели чела в самия океан. Представях си въпросния „круиз” като суетлива туристическа разходка, но се оказа, че капитанът си знае работата – и най-вече знае къде и как да се промъкне, за да се окаже в най-изгодни позиции спрямо най-интересното, което може да бъде видяно, и светлината, която го осветява. Самото плуване из тесните фиорди, в чиито води се отразяват заснежените околни върхове, си беше достатъчно внушително – освен това се промъквахме между малки острови, обрасли с величествени борове до високите си скалисти брегове.

Попаднахме на една рибарска шхуна, която тъкмо извличаше голяма мрежа с оранжеви коркови поплавъци – корабчето спря и изчака, докато с последните метри от мрежата на палубата се заизсипваха десетки едри сребристи сьомги. Всъщност Валдис е едно от прочутите риболовни пристанища, като акцентът тук пада тъкмо върху сьомгата – всяка година се провеждат поне по няколко състезания кой ще улови най-голямата и най-красива сьомга – с въдица, а не с мрежа, разбира се. Фиордите обаче крият и по-едри морски обитатели – тук се среща прочутия халибут, най-тачения в Аляска морски деликатес: представлява нещо като огромен калкан, който понякога достига над 200 фунта тегло и над два метра дължина. Има и доста китове – още на път към първия ледник срещнахме един, а след това на връщане – още три.

Разбира се, човек рядко има шанс да улучи момента, в който китовете скачат почти изцяло над водата – обичайната среща е тази, на която станахме свидетели: най-често първо виждаш фонтан вода, който китът изхвърля, след като е обрал планктона с банелите си. След това се мярва лъскав тъмен гръб и накрая във въздуха се издига и отново изчезва опашката му – тъмна или на белезникави петна: издига се метър-два над повърхността и по нея се стичат струи вода. После китът се гмурва отново  и е въпрос на интуиция и късмет да гледате в посоката, в която отново ще се появи.

            Дълго преди да стигнем до първия ледник, водите край нас се наситиха с парчета лед. Откъртени от ледената река, тези мънички айсберги бяха оформени от водата в най-различни и понякога смайващи форми; спомням си едно парче, което поразително приличаше на морска костенурка. В дъното на залива се бе полегнал ледника и сякаш светеше – можехме да го видим по цялото му протежение, от върха на крайбрежната планина до самата вода, извиващ се величествено като ленив змей. Свършваше с близо километър фронт във водата, като самия бряг представляваше гъста каша от счукан лед и големи ледени парчета, върху които се изтягаха стотици тюлени: потънали в блажено спокойствие, те не се безпокояха много от приближаването на кораба – изглеждаха тромави, но от време на време се плъзваха във водата с учудваща ловкост. Плуваха по гръб,  с вдигната високо над водата глава – щръкналите мустаци и любопитно шаващите тъмни очи им придаваха неподражаемо комична физиономия.

            Имаше ги и при следващия ледник, до който доплувахме няколко часа по-късно. Тук не можехме да видим извивките на ледената река, а само нейния край, изпълзял зад един крайбрежен рид – но за сметка на това ледът бе повече от петдесет метра висок, а корабът се промъкна буквално на няколко десетки метра от него, разблъсквайки ледените късове, които се плъзгаха по металната му обшивка с пронизително скърцане. Взирах се в хилядите тонове нагнетена ледена маса, и си мислех за ефирните снежинки, изваляли се преди векове и хилядолетия, за да слягат и да се вплътняват, докато се образува този лед. Изведнъж се чу гръм – като от артилерийско оръдие – и един блок от ледника на петдесетина метра от нас се откърти и рухна в морето – след време смразените някога снежинки щяха да се превърнат в морска вода, тя щеше да се изпари и да се извали като сняг над някой връх или над някое море, разтапяйки се беззвучно във водата – и образувайки с това разтапяне една тишина, която е може би по-близо от нас до величието Божие.

            На връщане минахме покрай един остров, на който белоглави орли си бяха свили гнездо от сухи треви, голямо като мелничен камък. Сетне корабът приближи към брега, за да не покажат колонията от морски лъвове: лъскави под косото слънце, те лежаха скупчени на скалистия плаж. Мъжките бяха поне два пъти по-големи от женските, по-тлъсти и по-бели от тях. Два мъжкаря като че ли имаха сметки за уреждане: чувахме ги как реват, възправени на перките си, почти опрели гърди един срещу друг. Продължихме близо до брега на фиорда, минахме край тесен, висок може би двеста метра водопад – до него морето бе изваяло една тясна, висока петнайсетина метра каменна колона. На върха бе пораснал бор, десетина метра висок, вкопчил корени в широката само метър скала под себе си и очевидно черпещ сили само от оскъдната й повърхност – но въпреки това оцеляваше, сякаш символ на победата на живота над мъртвотата – и възмездие за хилядното войнство на боровете, смалили се и изчезнали по склоновете на Брукс Рейндж.  

            Беше към седем вечерта, когато доплувахме обратно до пристанището на Валдис, разкошно осветено от полегатото слънце; хиляди чайки бяха накацали във водата и вдигаха врява, когато рибарските корабчета се промъкваха между тях; в дъното като бодли на гигантски таралеж стърчаха мачтите на закотвените яхти, а един смахнат кайтист се носеше подир парашута си по гладките, тъмни, леденостудени води.

 

*

На другия ден взехме ферибот от Валдис до Уитиър – и прекарахме почти изцяло шестте часа плуване на носа, до котвената лебедка и корабната камбана. Отново видяхме кит – вероятно белуга – но този път при драматични обстоятелства. Докато плуваше успоредно с ферибота и ритмично изригваше висок фонтан вода, внезапно отстрани се появиха две големи, косо издигнати над водата перки. Бяха косатки – открили бяха кита и сега го нападаха. Китът изглежда усети, гмурна се и се появи много встрани, ала черните перки го догониха. Водата закипя, видяхме отново туловището му, издигнато над водата повече от друг път – и чухме нещо като тръбен звук; после опашката му се въздигна и потъна; косатките също се гмурнаха. Бедният кит – нямаше никакъв шанс пред косатките – най-големите океански хищници, бързи и умни – както се полага на най-големите представители на делфиновия род. Фериботът продължаваше своя ход, а аз си представях как разкъсват тялото му в дълбочините, как ледените води се обагрят с тъмна кръв.

            По-късно, сякаш в противовес  с кървавата драма, се разминахме с едно изключително фино изваяние от прозрачен, сиво-синкав лед: приличаше на арфа, въздигната от тъмните води, и проблясваше с всички оттенъци на синьото и бялото; по ръбовете й бяха накацали гларуси. Приближавахме Уитиър, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко във фиорда, обкръжен, както и Валдис, с високи заснежени планини. Минавахме покрай големи острови, обрасли с великолепни гори – далеч зад нас в океана също проблясваше дълъг и тесен остров, над който се въздигаха почти отвесни планини. Фиордът се разклоняваше, заприличваше на делтата на голяма река; брегът до нас бе почти отвесен и набразден от високи водопади; на фона на техните разпенени води прелитаха чайки. Накрая видяхме града: току под един висок планински връх в самото дъно на фиорда.

Изглеждаше някак неуместно: пейзажът бе толкова суров и величав, че някак си не отиваше да има град на това място. И така си и беше – появата на това пристанище се дължеше на един много дълъг тунел, продълбан през цялата планина – иначе сухоземния достъп до него би бил невъзможен. Хапнахме в една от много пристанищни кръчмици и минахме през него: беше тесен и километри дълъг, през него минаваше влакова линия. Колоните коли се изчакваха ту в едната, ту в другата посока – а като минаваше влак, изчакваха и двете колони.

Малко след тунела шосето минаваше покрай голямо езеро – тук трябваше да изпробваме как ще тръгне работата с лодките – в края на езерото имаше голям ледник, а по цялата му повърхност плуваха парчета лед. Отбихме встрани и спряхме на пристана на едно туристическо корабче, което откарваше желаещите да видят ледника отблизо. Стоварихме такъмите си, навлякохме специални, бързо съхнещи облекла – водите бяха с температура 5-6 градуса – и едва ли би било възможно да се плува часове наред с обикновени дрехи в гумена лодка, където просто няма как да не се намокриш. Тъкмо бяхме почти готови, когато цъфна някакъв сержант от горската полиция, който много учтиво, но твърдо ни обясни, че това, което се каним да направим, влиза в противоречие с разни закони и разпоредби. Опитахме се да спорим, но той настояваше на своето – тук било резерват, следователно нямало как  да допусне неорганизирани и неоторизирани плавателни съдове, освен това било опасно, понеже водата била студена – и прочее подобни дивотии.

С мъка удържах Ралица да не направи скандал – но изглежда и двамата придобихме толкова разочарован вид, че накрая горския се смили над нас и каза: „Е, добре, аз имам голяма кола, ще натоварим лодката и ще ви стоваря там, откъдето можете да плувате.” Нямахме друг избор  и се съгласихме, натоварихме лодката на неговия Додж, яхнахме джипа и поехме. Върна ни на шосето и ни откара по една отбивка до същото езеро, само че няколко километра по-далеч от ледника: километри, които сега трябваше да минем с гребане.

Благодарихме, псувайки го на ум,  и избутахме лодката във водата. Идеята беше да проверим дали можем да гребем синхронно в една лодка с четири гребла. Опитахме и веднага се убедихме, че тая няма да я бъде: синхронът в гребането е трудно нещо, особено когато ушите на лодката са на по-малко от метър едно от друго. На всичкото отгоре тъкмо бяхме навлезли стотина метра, когато широкият край на едно от сглобяемите гребла се откачи и потъна в студените дълбини: беше немислимо да го търсим – и така приключиха всички опити за синхронно гребане.

Продължихме, като се сменяхме на веслата: вятърът духаше срещу нас и напредвахме бавно, лавирайки съвсем близо до брега, където съпротивата на насрещното течение се чувстваше по-слабо.Постепенно брегът се издигна и се превърна в отвесен скален хребет; в средата се спускаше водопад – минахме на метри от него, обсипани с отвявани от вятъра пръски. Погледнах нагоре – блестящата сива скала, падащата бяла вода  и наситеното синьо небе въздействаха естетически – като нарисувана от природата абстрактна картина. Но този странен пейзаж и най-вече – непосредствената ни близост с него, нашата сякаш органична вписаност в това място, въздействаше и на много по-дълбоко ниво. Имах чувството, че съществото ми се разтваря, че се повдигат някакви тежки клепачи, за чието съществуване самият аз не знам, че самият поглед нагоре е и полет, и че нищо не е имало и не ще има значение освен присъствието ми тук, освен сродеността ми с този миг, в който – спомних си един стих на моя братовчед Илко Димитров – преживявам Вселената като родина.

По едно време вятърът стихна и ние се опитахме да пресечем косо езерото, за да стигнем до ледника. Плувахме, лавирайки между парчетата лед – но скоро стана ясно, че разстоянията лъжат, че езерото е доста по-широко, отколкото изглежда, и че ще излезем не на ледника, а някъде около километър преди него. Поупорствахме още малко, но вече минаваше девет вечерта, а ни чакаха още стотина мили път до Сюарт, където трябваше да прекараме нощта. Поехме обратно – и малко след това с учудване установихме, че вятърът е обърнал и отново духа срещу нас. Падна жестоко гребане, докато издрапаме до джипа – накрая почти не усещах ръцете си. Беше почти полунощ, когато успяхме да издуем лодката, да облечем нормални дрехи и да поемем по пътя.

 

*

Пристигнахме в Сюарт толкова уморени, че силите ни стигаха само да си потърсим място за спане – което обаче, за наше учудване, не се оказа толкова лесно. Бяхме изгубили представа за времето и ето ти изненада – беше трети юли, надвечерието на националния празник – и на порталите на всички къмпинги имаше табели, че няма свободни места, на вратите на мотелите – също. Най-накрая успяхме да намерим място в един къмпинг в края на града – но с изричното условие, че ще преспим само тази нощ – за следващата нямаха места.

Разпънахме палатката и заспахме като пънове, а на сутринта ни събуди дъждът. Небето беше жестоки свъсено, ръмеше така, като че имаше намерение да продължава цяла седмица. Лошо, казахме си – дъждът объркваше плановете ни да плуваме три дни с лодки в дълбокия фиорд на Сюарт, обграден с високи върхове, от които се спускаха ледници. В обикновени води това не би ни попречило,но когато температурата на водата, в която плуваш и с която неизбежно се мокриш, е само няколко градуса, дъждът идва в повече.

Събрахме си партакешите и спряхме в едно пристанищно кафене, за да обсъдим положението. Градът беше изключително красив – не само с фиорда и околните планини, но и със старинните си викториански къщи и криволичещи улички. Дъждът обаче продължаваше да вали – и след известно умуване решихме да зарежем мераците си за плуване около Сюарт, да отидем в Хомер и да вземем Ферибот за Кодиак айлънд – крайната цел на пътешествието ни.

Върнахме се към петдесет мили по пътя, по който бяхме пристигнали – трябваше да се отклоним от един превал, наречен с екзотичното име „Лудият лос”. Отминахме превала, но разклон така и не се появяваше – карахме така, докато видяхме една табела, според която Уитиър бе само на 15 мили. Отбихме встрани и спряхме – моментално една кола, която караше след нас, също спря, от нея излезе един мъжага с карирана риза, който учтиво попита имаме ли проблем и нужда от помощ. Това впрочем е симптомотично за хората от Аляска – ако видят някой спрял направо на шосето, а не в добре уредените “Rest area”, те спират и ако има нужда – помагат с каквото могат. Обяснихме, че сме загубили пътя, и получихме най-подробни разяснения къде е разклона за Хомер.

Върнахме се и влязохме в правия път – дъждът обаче продължаваше да вали.  Това бе една относително гъсто населена част от Аляска: имаше по някое селце на тридесет-четиридесет мили разстояние. Скоро имената на градчета като Касилов и Нинилчик ни напомниха, че някога тази земя е била руско владение; на един хълм видяхме и православна църква.

Фактът, че беше четвърти юли, доста ни тревожеше – Ралица си спомни за един полуизоставен къмпинг преди Хомер, в който бе нощувала при предишно пътуване – и се опита да налучка пътя към него. Не го открихме, но път открихме път до брега на океана – един пуст каменист плаж, на който имаше няколко невероятно примитивни рибарски колиби, сковани от стари тенекии и изхвърлени от вълните дървета. Заплюхме мястото с идеята да преспим тук, ако не хванем ферибот – според проучванията на Ралица такъв трябваше да има по два пъти на ден.

Продължихме нататък и на един завой мярнахме града – беше наистина невероятна гледка. Цялото небе бе оловносиво – захлупило бе залива като надгробна плоча – само на хоризонта оставаше една светла ивица, в която се очертаваха въздигащи се сякаш от водата планини – срещу тях имаше дълъг тесен провлак, който се разширяваше и се превръщаше в голямо пристанище, самият град пък бе в началото на провлака и около него. Когато тръгнахме по шосето към пристанището, изпитах особено чувство – от двете ми страни имаше абсолютно гладка, тъмносива вода, а право срещу нас величествения алпийски пейзаж в светлата ивица на хоризонта, който грееше с тайнствени отблясъци и светлини, като че ли принадлежеше на някакъв друг свят. Заснежените планини с почти отвесни склонове се виждаха ясно и изглеждаха близо, въпреки че от тях ни деляха десетки мили – това беше Кодиак айлънд; и това беше най-омагьосващата гледка в цялото ни пътуване.

Бяхме въодушевени – още повече, че дъждът беше спрял – и нахълтахме във фериботния офис, където ни очакваше най-неприятната изненада през цялото пътуване. Да, днес имало ферибот, но вече бил заминал. Следващият щял да бъде след три дни: оказа се, че пътува не два пъти на ден, а два пъти на седмица. И да сме имали предвид, че за следващия нямало места – можели да ни вземат, но само като пътници, без джипа.

Нямаше смисъл да ни вземат без джипа. Плановете на Ралица предполагаха да се отдалечим от пристанището  на острова и по някой от черните пътища да намерим достъпен и непосещаван залив, откъдето да се впуснем в няколкодневно плаване наоколо, по дългото насечено крайбрежие, като носим със себе си палатка и всичко необходимо. Сега тези планове се сгромолясваха, а лицето на Ралица беше самата персонификация на разочарованието, в най-горчивия му вид.

Не ни оставаше нищо друго освен да поскитаме наоколо и сетне да се върнем на пустия плаж. Беше вече четвърти юли и следваха три почивни дни: Хомер преливаше от туристи, дошли с кемпери и камионетки – и помъкнали моторници, джетове и каяци. Пристанището бе живописно и екзотично: гъмжеше от малки кричмици и магазинчета, в които се продаваха стари харпуни, ескимоски ножове, кокали от мамути, костени амулети, мокасини от моржова кожа, пушена сьомга и филе от халибут. Влязохме в едно магазинче; на Ралица най-неочаквано й хрумна да ми подари ескимоски нож – с дръжка от рог на карибу и много тънко закривено острие, остро като бръснач.

После хапнахме в едно ресторантче, купихме бутилка водка и потеглихме обратно. Но колкото и да се оглеждахме, не разпознахме набелязаното отклонение за плажа. Два-три пъти свървахме по случайни черни пътища, но все попадахме в двора на някое честно имение и с много извинения поемахме обратно. Най-сетне намерихме път и се смъкнахме до брега – но на двадесет мили от Хомер.

Попаднахме на нещо като бивак – един куп кемпери и палатки, чиито обитатели кладяха огньове и се готвеха за яко празнуване на националния си празник. Попитахме можем ли да разпънем палатка някъде тук и получихме уклончивия отговор, че навсякъде би могло, но точно тук е частна собственост, на която те се готвят да празнуват в затворена компания. Слязохме с джипа направо на плажа и подкарахме покрай брега до следващия бивак, където получихме аналогичен отговор. „На сестра ми е това място” – каза един юначага, след като отпи от плоско шише с уиски. – „Но можете на самия плаж, той е държавна собственост...”

Така и направихме – паркирахме джипа на плажната ивица, до най-екзотичната ограда, която съм виждал някога. Някой бе събрал огромни, изхвърлени от морето дървета, и ги беше струпал едно върху друго, за да огради своята частна собственост – имаше и няколко вертикално побити със съответните табели върху тях: “Private property”. Бяха съвсем бели, оголени от водата и същевременно със съхранени коренища; някои от тях – кухи, с хралупи, зеещи направо от коренището – като огромни, насочени към небето топове. Обикалях дълго наоколо, снимайки различни ракурси и детайли – това си беше жива изложба на открито. Питах се знае ли този нещастник, дето вероятно ги е мъкнал с кранове и фадроми дотук, че великолепието на тези дървета струва несравнимо повече от заградената с тях  “private property”.

Междувременно в близките биваци празнуването започна – с фойерверки и шумотевица, както си е редно. Хлапетата от избралите брега семейства пък се забавляваха, като караха бъгита и спортни мотори по брега – между тях имаше и шест-седем годишни дечица, подкарали бъгитата с максимална скорост. Няколко лодки акостираха, натоварени с току-що уловена риба – и празникът започна. На няколко десетки метра от празнуващите американци ние отпивахме меланхолично от водката си и се питахме какво ли ще е времето утре – и дали ще става за плуване с лодки.

На другата сутрин отново валеше дъжд – въпреки това брегът бе осеян с хора. Беше настъпил отливът – и цели тълпи обикаляха, за да събират заклещени в камънаците риби. Кодиак айлънд изобщо не се виждаше – само смътните очертания  на отсрещната страна на фиорда се очертаваха на хоризонта – иначе имаше един сякаш безкраен и безспорно силно обитаван каменен плаж – и нямаше смисъл да си утепваме времето, като плуваме покрай него. След известни колебания набелязахме компенсаторна цел, която да замести пропадналото плуване: Клондайк, Доусън сити. И поехме отново на север.

 

*

Пътят до Клондайк ни отне към ден и половина. Минахме по едно второстепенно, абсолютно пусто шосе, нощувахме на една поляна, обкръжена с гора от мъртви борчета, накладохме голям огън, подкрепихме се с неизменните сандвичи и по чаша уиски. На сутринта минахме канадската граница – преди това е отбихме встрани и се покатерихме на един хълм, за да се сбогуваме с Аляска. Граничният пункт бе на висок превал, небето бе бистро и хоризонтът обхващаше огромни пространства – високи хълмове, заснежени планини, разпилени езера, виещи се като сребърни змии реки, а над всичко това – ефирни бели облаци, ритмично редуващи се с ивици наситено синьо небе. Сбогувах се: нямаше вече да се върна тук – навярно това беше и последното голямо пътешествие в моя живот. Спомних си предсмъртното стихотворение на Алън Гинсбърг, в което всеки стих започва с „никога вече няма...” Да, никога вече Аляска, никога вече Индия, никога вече Монголия – животът ми щеше да се стесни, да се затвори в няколкото по-достъпни места, и щях да очаквам смъртта, но без да изпитвам нито съжаление, нито страх – и един ден тя щеше да ме настигне: в Камен бряг, в Къщата на високия хълм[1] или някъде другаде, все едно. Аляска ме беше допуснала в себе си, тръгвах си от нея променен; още преди да замина, чаках това сбогуване като знак за ново начало: оттук нататък все едно, че всеки ден ми е подарен, казвах си – и сбогом на страха, сбогом на колебанията, сбогом на отлаганото живеене – мой и до дъно изживян щеше да е всеки миг – колкото и малко време да ми оставаше.

Спряхме джипа до граничния пункт – всъщност обикновена дървена къща с табела: спрете тук и изчакайте граничния офицер. Същият се оказа млада красива жена с дълга руса коса – униформата й стоеше някак неуместно. Стандартните въпроси: „Имате ли оръжие?” Нямахме. „Носите ли алкохол?” Носехме известни количества, но премълчахме това контрабандно обстоятелство: в Канада пиячката е към три пъти по-скъпа, отколкото в Щатите. „Цигари?” Да, няколко пакета... „Заминавайте, питах ви за стекове”.

Пътят към Доусън сити минаваше през едно от най-колоритните златотърсачески градчета, носещо странното име Чикън. Градче всъщност е силно казано: според справочниците населението ми би трябвало да е между трима и двадесет и четирима души – вероятно в зависимост от сезона. Състоеше се от няколко къщи, някаква много странна работилница – нещо средно между ковачница и автосервиз, бензинова помпа и голям магазин, пълен с какви ли не сувенири. Сред атрибутите не липсваше и снимката на Чарли Чаплин от „Треска за злато” – с брадва в ръка, преследван от партньора си, виждан като голямо пиле в оптиката на глада; имах чувството, че самото име на града се дължи на филма – или на подобна канибалска легенда, която Чарли е използвал.

Търсенето на злато тук впрочем не е туристически мит – около Чикън все още се разработваха златни находища. Пред магазина имаше изваян от дърво златотърсач, който приличаше на дрипаво джудже, изпълзяло от някоя приказка. Имаше и едно кресло, сковано по тертипа на „ония времена”, когато хората се пристигали тук без всякаква покъщнина – и са сковавали всичко от клонаците на близката гора. Креслото, сплетено от огънати жилави клони, беше хем удобно, хем впечатляваше с находчивостта и простотата на конструкцията си – само окастрени, необработени пръчки, лико и няколко пирона.

Пихме кафе, наточихме бензин и си купихме няколко шишенца със златни слитъци, потопени във вода от потоците на Клондайк – после продължихме към Доусън сити. Градът е изграден покрай брега на Юкон – бяхме я пресекли по мост в Аляска, на път към Прудо бей; сега я пресякохме с ферибот – дори и в горното си течение тя бе пак тъй величествена и ленива, библейска сякаш река. Покрай крайбрежната улица имаше нещо като кей, на който бе завинаги закотвен един параход с огромни дървени колела, останал от славните времена на Доусън сити. Доколко славни са били те, може да се съди по темповете на нарастване на града, които бият всички рекорди – през 1899 г. първият човек се заселва на този бряг; през 1990 – само година по-късно – населението е вече 40 000. В началото са били само набързо сковани хижи, но после се оформят улици, израстват салуни, локали, бардаци, казина. Някои от тези богоугодни заведения  - като „Флора-Дора” например, са оставени нарочно такива, каквито са били – скован от широки дъски, този двуетажен хотел /или по-точно бардак/ се е килнал на една страна като златотърсач след деветото уиски.

Разбира се, част от сградите са новопостроени, но при стриктно спазване на някогашната архитектура – магазинът за злато например е малка схлупена хижа от цели трупи, грубо скована и с мъх по покрива; вътре можете да си купите нъгети – сиреч самородни късчета злато, закачени на златна верижка и по този начин превърнати в бижута – размерите им варират от грахово зърно до тежки, изгладени от водите късове с големината на кестен. Можете да си купите и една унция натурален клондайкски златен пясък – както обяснява продавачката, през последните пет години цената му е скочила четири пъти. Има съвсем истински салуни, при вида на които просто очакваш да затрещят изстрели или някой да излети през люлеещите се двойни вратички, има казино, в което танцувачките са облечени в стила на фльорците от началото на века – и като тях танцуват, вдигайки високо краката си, та да може всеки да види всичко. За Доусън сити автентичността е бизнес – градът живее вече не от злато, а от туризъм – и напъните в това отношение са максималните. Могат да ви заведат на специален тур по старите златни мини, могат да ви дадат златотърсаческо корито и да ви оставят край някой поток, та да си опитате късмета; преди няколко години дори били поставили тук-таме восъчни манекени, изобразяващи някогашните заселници – слава богу, бяха се отказали от тази простотия.

За пръв път пристигахме достатъчно рано някъде – не беше много ясно накъде ще поемем след това – и решихме да не бързаме; имахме няколко дни, спестени от пропадналото пътуване с лодки. Наехме за безбожен куп пари едно просторно и много удобно бунгало, накупихме разни неща за ядене и пиене, обиколихме няколко пъти четирите авенюта и няколкото им преки, от които се състоеше града, и се отдадохме на ленност и почивка.

На другия ден се оказа, че Ралица има идея как да компенсираме пропуснатото по фиордите на Аляска. Ставаше дума за пътуване до Инуик, или докъдето я докараме по този северен път – вторият и единствен след пътя до Прудо бей. Дъмпстър,  както го наричат, бе не по-малко труден – над 700 км. черен път, а Инуик бе ескимоско градче в делтата на Маккензи – също на хвърлей от Северния ледовит океан. Отидохме да поразпитаме за тази екстремна дестинация, толкова прочута, че в информационния център на Доусън сити бяха издали специални брошури за Дъмпстър и бяха направили няколко метра дълъг макет на пътя с всичките му подробности. Служителката тъкмо разговаряше с една възрастна двойка, която се връщаше от Инуик – и ни насочи към тях за най-актуални подробности за времето и състоянието на пътя.

„За колко време го минахте?” – попита Ралица. „За четири дни.” – бе категоричният техен отговор. „А с какво пътувахте?” „С кемпер.” „С кемпер ли?” – гласът на Ралица изрази някакво превъзходство, ако не и презрение към кемперите и техните обитатели – „Кемперът е много бавен, разбирам ви. Ние ще пътуваме с джип и ще го минем за два дни.” „За два дни ли?!” – мъжът се засмя така, както се смеем на децата, изръсили някаква нелепост. „Невъзможно е, пътят е разкалян, вали непрекъснато... Но и да не беше така, пак нямаше да е възможно. Просто не знаете за какъв път става дума!” „Не съм чувала някой да е минавал Дъмпстър за два дни.” – подкрепи го и служителката – „Става дума за най-тежкия път на север, а и разстоянието е прекалено дълго.” Ралица обаче вече си беше навила на пръста предстоящата авантюра. „И все пак” – тържествуващо заяви тя – „ние ще го минем за два дни.” И го минахме.

 

*

Дъмпстър беше много различен от Долтън, пътя за Прудо бей: лъкатушеше между плавни голи хълмове, сиво-черни сипеи, оголени от корозията и изгладени от стихиите скали – един пейзаж с много първичност и суровост, но и с мекота – с почти еротична заобленост на формите. Спомних си пейзажите от Монголия, където непрекъснато имах чувството, че пътувам по тялото на някаква огромна жена, че заобикалям гърдите й или се спускам между бедрата й. Такъв е впрочем пейзажът и в Тибет – и именно облотата на формите създава особената му магнетична сила. Косото слънце и белите облаци създаваха сложната игра на светлосенките по склоновете на огромните голи хълмове, в чието подножие лъкатушеше пътят, тънък като паяжинна нишка.

Както в Аляска, така и тук настигахме бурите, минавахме през тях и ги отминавахме. Налагаше се често да спираме, защото ремонтираха пътя – в тези случаи колоната коли изчакваше, докато се появи пилотната кола, която превеждаше всички през ремонтния участък, понякога десетина мили дълъг. Лошото беше, че насипваха пясък, а по наклоните той се превръщаше в пързалка. Веднъж се наложи да набием спирачки заради някакъв камион – джипът затанцува и буквално увисна над дълбоката крайпътна канавка. Размина ни се – но се налагаше да внимаваме – и Ралица трябваше да се откаже от обичайното си препускане със седемдесет мили в час.

Постепенно пейзажът се промени, пътят престана да лъкатуши и да се възкачва по хълмове – навлизахме в канадската тундра, плоска и обрасла с ниски храсталаци, с крайпътни езера, в които плуваха диви патици  и цъфтяха лотуси. Видяхме купчина коли, които се бяха натрупали на едно отклонение – и хора, които снимаха нещо в езерото. Оказа се разкошен лос с огромни рога, нагазил до гърди почти в средата на езерото. От време на време потапяше глава и оставаше за дълго така – сигурно пасеше водорасли на дъното – после отново се появяваше, царствен в своята несмутимост, сякаш че беше олицетворение на далечния север.

Стигнахме Маккензи и дълго чакахме в редицата от огромни камиони, докато се качим на малкия ферибот, побиращ само по два големи камиона или само един плюс няколко джипа. Корабчето правеше дълга и сложна маневра, вероятно свързана с течението на реката – когато стигнахме другия бряг, беше вече осем вечерта. Продължихме, спряхме да налеем бензин в едно малко, чисто ескимоско селце, състоящо се от наколни дървени къщи. Бурите бяха изчезнали, грееше ослепително слънце – то продължи да грее и в един през нощта, когато пристигнахме в Инуик.

Ескимоското градче се оказа твърде цивилизовано – поне за моите представи. Имаше улици със светофари, голям супермаркет, няколко хотела и християнска църква, построена във формата на иглу. Ескимосите или инуитите – както ги наричат в Канада, съвсем не се занимават с лов на тюлени и на пътуват с кучешки впрягове, а с модерни джипове през лятото и със сноумобили през зимата. Лошото е, че паралелно с това са научили, че по света има и много места, дето почти през цялата година е топло, а слънцето изгрява всяка сутрин и залязва всяка вечер – докато канадското правителство от своя страна се стреми да ги задържи по родните им места, като им плаща солидни социални помощи.

Поради което инуитите имат пари, но нямат какво да правят – и давят меланхолията си, като се забавляват така, както човек може да се забавлява в малко градче, в което денят и нощта са по половин година. Следите от тези забавления станаха видни на сутринта в лицето на двама бараби, които седяха на стъпалата на хотела ни, кьор кютук пияни в десет часа сутринта – и ни посрещнаха с думите: „Харесва ли ви? Елате да пием по бира, животът е хубав.” Вгледах се в лицата им – като че ли бяха абсолютно същите като тибетските и монголските: същите високи скули и тесни очи, същите плоски лица, същата загоряла, изпръхнала от ветровете кожа, същите оскъдни мустаци и бради, същият поглед, зареян сякаш някъде далеч. Изглежда имаше нещо вярно в това, че ескимосите са дошли в Америка от далечния Изток, когато Беринговият проток е бил още провлак.

На сутринта разгледахме набързо Инуик и поехме обратно. Нямахме ищах да споделяме впечатления: цивилизацията беше настигнала това място; тя всъщност ни настигаше навсякъде, превръщайки природата в туристическа атракция. Този път бурята, която настигнахме, не пожела да остане назад – следваше ни през целия път, с почти непрозирните си дъждове и кални потоци. Когато стигнахме до прясно ремонтирания, сиреч насипан с кал и чакъл участък, по който още не бяха минали валяците, нещата станаха неудържими. Джипът танцуваше по пътя нещо средно между ръченица и кан-кан, трудно се виждаше каквото и де е напред и съвсем нищо – назад, тъй като върху задното стъкло се бе напластила такава кал, че чистачките отказваха да работят.

В началото имаше доста коли, но после оредяха – видяхме всички, които ни задминаха, паркирани пред единствения крайпътен мотел – точно в средата на пътя; по-нататък карахме сами. Възхитих се без преувеличение на куража и издържливостта на Ралица – искаше се наистина изключителна съсредоточеност, за да удържиш тежкия към два тона джип на хлъзгавия път. Изглеждаше почти невъзможно да минем цялото това огромно разстояние до края на деня в тези адски условия – Ралица не само го направи, но и кара още към двеста мили – „за да наваксаме за утре” – спряхме чак към два през нощта.

На разклона за Доусън сити все пак се наложи да поизчакаме – излизахме на цивилизовано шосе и беше немислимо да караме с покрити с кал задни стопове и мигачи. Бедната бяла Тойота беше придобила метално-сив цвят от плътното покритие с няколко слоя кал, първият от които оставяше широки следи по дрехите ни, а следващите бяха вкоравени като коруба на костенурка. Цялото предно стъкло бе покрито със звездообразни пукнатини – от камъчетата, хвърлени назад изпод широките гуми на камионите. Ние самите изглеждахме като джуджета, току-що излезли от солидно наводнена минна галерия. На разклона имаше мотел – помолихме за маркуч и дълго михме дирника на Тойотата, докато стъклото просветна, стопонете и мигачите станаха забележими, а на табелата започна да се разчита нещо като номер. Другите напластявания оставихме за Ванкувър – чакаха ни поне два и половина дни дотам.

 

*

В първия ден от голямото пътуване към Ванкувър Канада сякаш искаше да ни възмезди за разочарованието от Инуик: като че ли да не изпратят, край шосето се бяха събрали всякакви животни. Срещнахме две черни мечки, едната от които се обърна към нас и предупредително ни изръмжа да се махаме; срещнахме младо карибу с непоникнали още рога, и едно малко еленче, което с невероятна грация побягна, когато спряхме джипа до него. Най-впечатляващи обаче бяха бизоните: беше голямо стадо от стотина животни, които пасяха в крайпътните треви или просто се излежаваха сред тях. Те впрочем също минават за опасни животни – големите екземпляри тежат повече от тон и биха могли буквално да размажат някого, ако ги раздразни дотолкова, че да го нападнат. Тези обаче не проявяваха признаци на раздразнение,            въпреки че ги снимахме от два-три метра разстояние.

Гледах дебелите, обрасли с рунтава козина туловища, мощните им вратове и късите криви рога, техният немигащ, убеден във вечността на присъствието си тук поглед. Представях си времената, в които милиони  и милиони бизони са обхождали пасбищата на целия континент, и времената, в които белите трапери са ги избивали, унищожавайки по този начин прехраната и бъдещето на индианците – одирали са кожите им и са оставяли грамадите кърваво месо да гният в прерията, защото кожата е струвала сериозната тогава сума от един долар.

Продължихме и срещнахме друго, по-малко стадо, разпръснато от двете страни на шосето. Два грамадни бизона пресичаха асфалта точно пред нас – с бавна, непреклонна походка, полюшвайки могъщите си торсове. Виж ги, казах си, виж ги. Те са исконните обитатели на тази земя – и може би съществуването им крие друг, по-първичен и истинен смисъл от нашето, от цялата ни шибана цивилизация, пуснала бетонените си пипала до всяко кътче на планетата, за да можем да се щураме като мухи без глави, забравили да виждаме и да разбираме.

Дългият животински шпалир бе приключен от лосове: първо два от тях – те пасяха край пътя и ни удостоиха с дълъг загадъчен поглед, а после – съвсем на свечеряване – защото пътувахме все по на юг и бяхме стигнали ширините, на които слънцето залязва, един се подаде от клонаците на гъстата гора, огледа ни внимателно, обърна се и с дълъг скок изчезна: беше най-големият, който бяхме виждали, с разкошни широки рога и уши, обърнати към нас като локатори.

По тъмно стигнахме до един висок къмпинг на Сумит Лейк – бяхме вече толкова уморени, че не ни стигнаха силите да разпъваме палатка, просто избутахме всичко на предните седалки или на земята до джипа, напъхахме се в чувалите и заспахме. На сутринта къмпингаджията, който дойде да си прибере таксата, попита от къде сме. „От България” – отговорихме. „Приемал съм отвсякъде” – каза той – „но от България май още не съм.” Имах си хас и да беше.

На сутринта продължихме: на юг и все на юг. Дивотията чезнеше, а цивилизацията се долавяше все по-отчетливо. Минавахме край живописни ферми с дълги, сковани от дъски огради, със златни поля и кръгли бали слама в окосените нивя, с просторни, оградени с греди егреци, в които спокойно пасяха по няколко коня – всичките стройни и красиви. И много, ама наистина много си личеше, че конят в тази страна не е добитък за впрягане и товарене – и че изобщо не е добитък. Питах се каква ли е тогава функцията му, та го има във всяка ферма без изключение. Може би фермерите ги яздеха, когато обхождаха нивите си? Може би – но едно бъги би вършило същата работа, а освен това ако е така – то тогава защо са им по няколко коня? А може би функцията му бе просто естетическа, може би конят бе визитната картичка на стопанина си, мерилото за неговия вкус и грижовност? Не знам, но съм сигурен в едно: красиво е да имаш кон, красиво е да се събудиш сутрин и да видиш как пасе на поляната пред дома ти.

Бяхме си набелязали да спрем в Принц Джордж, но го подминахме. Спряхме в Уилиямс Лейк, оставаше ни пътя до Ванкувър. Изминахме го в буря и през един невероятен каньон с разпенена река в дъното, покрай която минаваше железопътна линия, вдълбана в самата скала – приличаше на дънер, прояден от гигантски дървояд. Пристигнахме в късния следобед и този път заварихме всичките си приятели: Киро Досков, бившата му жена Таня с новия си съпруг, синовете им. След като побъбрихме и изпихме няколко шишета вино, се заехме сериозно с Тойотата. Изправихме я пред гаража им и близо час я обливахме с маркуч и търкахме с четки, докато смъкнахме калното й руно и тя придоби що-годе благоприличен вид. Разбира се, с предното стъкло нещата бяха неспасяеми – пак добре, че изобщо издържа и не се разпадна по пътя. За щастие Ралица я беше застраховала – случаят, при който преди години на връщане от Гренландия се беше обърнала с кола под наем без застраховка, я беше научил, че да си спестиш застраховането не е печелене, а губене на пари. Имахме други, по-тревожни съмнения: в договора за наемане на джипа пишеше, че се очаква да минаваме по не повече от 250 мили на ден и да не пътуваме по черни пътища. Бяхме пътували по двойно и тройно повече, бяхме минали общо към 17 000 километра из Аляска и Канада – и то предимно по черни пътища. Тъй че голямо тръпнене падна, докато Ралица върне колата – но, слава богу, всичко мина благополучно.

Този ден поскитахме из Ванкувър и лентяйствахме, а вечерта гледахме на почти двуметров телевизионен екран снимките, които бяхме направили. Красиво беше, не ще и дума, и приятелите ни реагираха възторжено, но ние усещахме, че нещо липсва. Бях снимал десетки върхове, омаян от дълбочината на пространството – бяха същите и на снимките, ама плоски като тенекия. Магията беше изчезнала – нямаше как да вземем със себе си Аляска, тръгвайки си у дома.

На другия ден натоварихме купищата багажлъци на стария Форд на Ралица, междувременно потегнат от един български автомобилен техник, и поехме отново на път. Но не на юг, както предполагате, а на север – за трети път в това пътуване – този път към Джаспърс, един от най-прочутите планински курорти в Канада.

 

*

На път за Джаспърс трябваше да се върнем повече от двеста мили по пътя, който бяхме изминали само преди два дни, след това да свием на изток – към канадските Роки Маунтийн. Стигнахме привечер в ски-курорта, като разчитахме, че през лятото няма да е проблем да си намерим места за спане, но ни очакваше неприятна изненада. На чек-пойнта, където платихме за влизането си в двата резервата – Джаспърс и Банф, и получихме подробни карти и брошури, трябваше да изчакаме дълга редица коли; при Маунт Робсън, една от основните забележителности на Джаспърс, беше просто наблъскано с палатки и кемпери, а самият град се оказа лъскав и скъп – и когато в хотелите все пак имаше свободни стаи, цените бяха по над двеста долара за стая.

След дивотията на Аляска това място ни изглеждаше просто неуместно, така че решихме да го презрем – върнахме се на шосето и свихме към съседния резерват, на границата с който попитахме дали някъде наоколо няма по-евтино и по-спокойно място за преспиване. Попитаха ни дали имаме спални чували и ни връчиха съответната карта – тук имаше цели три ют-хостела[2], разположени твърде встрани от основния път. Свърнахме към първия: беше много тясно шосе, което се изкачваше високо в планината; последните лъчи на слънцето осветяваха острите зъбери, издигащи се почти отвесно над нас. Хостелът се оказа типична планинска хижа с няколко спални помещения, столова с всички приспособления за готвене и огромно хъски на двора, ограден с огромни борове. От него продължаваше черен път нагоре – който, както разбрахме, бил прекаран заради един голям ледник наблизо. Настанихме се и докато още беше светло, се разходихме по този път – мястото беше изключително красиво: право срещу нас се издигаше скалния отвес на един висок връх, на задната стена на който трябваше да бъде ледника; под пътя между боровете проблясваше езеро с цвят на тъмен изумруд.Вечеряхме в столовата, огромно впечатление ми направи начинът, по който канадските туристи се грижеха всичко да е в ред – няма да забравя неодобрението, с което ме погледнаха, когато понечих да оставя измитите чинии на рафта, без да ги избърша със суха кърпа.

На другия ден се качихме до ледника, надвиснал като огромен бял език над тесния циркус под върха – една неразтопила се част от ледената маса се възвисяваше и над повърхността на сгушеното в дъното на циркуса езеро, което отразяваше пукнатините и бръчките на високия лед до най-малката подробност; навсякъде шумяха потоци и цъфтяха планински цветя; малки, свежозелени борчета се бяха захванали в цепнатините на гранитните блокове. До езерото се стигаше  по стръмно спускаща се пътека – когато погледнах отгоре, хората край брега изглеждаха мънички като синапени зърна дори на фона на оцелелия над езерото лед – да не говорим за надвисналата над нас ледена грамада.

Спуснахме се на основното шосе и продължихме в самото подножие на канадските Роки Маунтийн. Тези скалисти планини са доста по-сурови и екзотични от своето продължение в САЩ: скалната тектоника се беше развихрила тук с такава щедрост, че кажи-речи на всеки завой си казвах: ама това не може да бъде. Скални пирамиди, изградени сякаш от незнаен архитект; остри зъбери като гърбове на праисторически чудовища; нагнетени магмени пластове, усукани под напора на земните недра; скални игли, на които човешки крак не е стъпвал; обли каменни грамади като плешиви темета: само малко борчета в основата и нагоре – единствено блестящ гранит. Покрай шосето блещукаше реката – ту вклещена в тесни прагове, ту разстлана в безброй ръкави между широки пясъчни ивици, покрити със скелетите на довлечени от водата дървеса.

След часове пътуване планинското ждрело се разшири – стигнахме до разкошен хотел, срещу който имаше голям паркинг, целия наблъскан с коли и кемпери. Оттам тръгваше пътека в скалните наноси, а в дъното се виждаше челото на голям ледник; впрочем личеше си, че точно ледниците са основната туристически атракция по тези земи. Отидохме – това със сигурност бе най-големият, който видяхме по време на цялото пътешествие. Полегатото му чело бе широко около километър; по пътеката към него срещахме плоски скали, излъскани като стъкло от приплъзването на някогашните ледове. Границата между скалните наноси и леда беше маркирана с колчета, въжета и надписи да не се продължава нататък – и хората наистина стигаха до преградата, снимаха и си отиваха, въпреки че фирнът бе полегат и достъпен и без котки и пикели.

Игнорирахме надписите, промъкнахме се под въжетата и се покатерихме върху ледника. Бях направил грешката да тръгна по риза – духаше силен вятър, а над леда температурата чувствително падна и съвсем измръзнах. Нямахме и време – бързахме да пристигнем до края на отпуската на Ралица – дотолкова, че дори не спирахме да хапнем, а аз приготвях сандвичи в джипа, докато тя караше – бедната, тогава не знаеше, че в Лас Анжелос я чака заповед за уволнение – впрочем това бе съдба за милиони американци под натиска на рецесията. Изкатерихме се неколкостотин метра нагоре и се върнахме, за да продължим: към границата с Невада, а после към Йелоустоун и Гранд Титан.

 

*

Йелоустоун ни посрещна с тълпа от туристи – въпреки че беше делничен ден, гъстотата на движението по тесните шосета на огромния резерват бе впечатляваща. На едно място движението бе буквално запушено: цял куп коли бяха спрели от едната страна на шосето, а хората се бяха струпали на банкета и снимаха. Спряхме и ние – видяхме голямо стадо карибу, което пасеше на ливадата на стотина метра встрани. Разстоянието беше голямо дори за десетократния зум на моя апарат, тъй че тръгнахме към тях, прикривайки се между редките храсти. Зад гърба ни се чу многогласен вопъл: „Ей, не се приближавайте към животните! Не се приближавайте!” Напуши ме смях – предния ден точно такава тълпа се беше събрала да снима една черна мечка край канадското шосе: мечката бе далеч, от другата страна на широк поток, но когато тръгнахме към брега му, чухме същия възглас: „Ей, не се приближавайте!” Не зная кой акцент бе по-силния в тези реакции – дали възмущението, че вършиш нещо, което „не се препоръчва” в туристическите справочници, или яда от това, че на възмутените просто не им стиска да приближат.

В случая продължихме и снимахме едно разкошно карибу в едър план, полегнало между тъничките и жилави блатни треви. После продължихме нататък и скоро плътните бели изпарения и уханието на сяра подсказаха мястото на първите гейзери. В Йелоустоун, както във всички цивилизовани резервати, подобни обекти на туристическия интерес се разглеждат само по един начин – организирано, с ясен регламент откъде можеш да минеш и откъде не. Край всяко гейзерово полеи маше просторен паркинг с тоалетни и пейки за отмора, оттам нататък следваха дълги алеи, сковани от дъски и издигнати над повърхността на земята. Иначе гейзерите са неимоверно красиви – но не точно с изригванията си, които впрочем са доста чести – на всяка площадка ту от един, ту от друг процеп в скалите се дочуваше клокочене, започваше да се издига пара и  накрая избиваше по-висок или по-нисък фонтан от вряла вода. Далеч по-красив и впечатляващ е призрачният ландшафт, който гейзерите създават. Това са обагрените от минералната вода скали и улеи – неимоверно ярки, във всички оттенъци на жълтото, оранжевото, червеното и зеленото; големите повърхности плитка вода, набраздена като витраж от скалните жили, която отразява небето с всичките му бели облаци  и околните хълмове с поломени като от буря гори; изцяло белите, сякаш вкаменени скелети на дървета, щръкнали сред варовиковото поле или полегнали покрай разтеклите се гейзерни води; езерата, над което вечно се издига пара – и които са толкова прозрачни, че не можеш да разбереш къде свършва дъното и къде започва брегът.

Суетнята около гейзеровите струпвания обаче е нищо в сравнение с тази около основната атракция на Йелоустоун – гейзерът Олд Файтфул, чиято струя достига към 110 метра височина. Около гейзера имаше цяло стадо хотели, грамаден паркинг, магазини за сувенири, супермаркет, информационни центрове, ресторанти и какво ли не още – покрай самия гейзер бе оформен голям площад, по чийто ръб бяха наредени пейки, на които вечно се излежаваха туристи, очакващи поредното изригване. Прочее кога ще бъде то човек можеше да прочете на окаченото на доста места разписание. Бяхме пристигнали доста късно и пропуснахме с десетина минути голямото шоу на Олд Фейтфул – до следващото оставаха час и половина, но тогава пък щеше да бъде тъмно.

Не ни се стоеше сред тази гмеж и решихме да продължим, като загърбихме и топ-гейзера, и разните езера, водопади и прочее прелести на Йелоустоун. За сметка на това пътувахме по едно живописно шосе сред разкошни гори – от някакви много странни и усукани като тирбушони борове, понякога с удебеляващи се и изтъняващи, сякаш пулсиращи стъбла. Стигнахме чак до края на резервата, на самата граница със следващия такъв – Гранд Титан, и спряхме на къмпинга на брега на Левис лейк. Колкото и да си оглеждахме обаче, не видяхме нищо приличащо на къмпинг-офис – затова паркирахме на една от празните площадки и се заехме с опъване на палатката. Мястото беше много красиво, но имаше толкова много комари, че от време на време захвърлях всичко и започвах нещо като индиански танц, пляскайки се по челото и ръцете.

Тъкмо бяхме опънали палатката и до нашата площадка спря огромен Додж, а от него слезе едно тъничко слабо момиче, което учтиво ни обясни, че току-що е платила за къмпингуване на тази именно площадка. Обяснихме, че не сме намерили офиса – и се разбрахме да платим за съседната площадка и да преместим там нашия форд, но да оставим палатката – момичето и нейната приятелка не смятаха да опъват такава, предпочитаха да спят в Додж-а. Докато вечеряхме и пиехме бира, ги гледахме как нареждат задната част от колата си за нощуване – и двете бяха към седемнадесет годишни, почти деца, което не им пречеше да се впуснат на дълъг път от джендем на джендем.

 

*

На сутринта напуснахме Йелоустоун и навлязохме в Гранд Титан. Всъщност единствената атракция в този резерват беше едноименната планина с трите си остри като игли върхове, и голямото, ярко синьо езеро в нейното подножие. Спряхме на бреговете му – десетки яхти браздяха неговите води, отразили надвисналите над тях върхове и снежни урви. Планината бе наистина магнетична: въпреки липсата на време спряхме поне половин дузина пъти, за да я снимаме. Едно от тези места – обясни Ралица – дълго и пусто поле с изтравничета, гора в дъното и над нея – Гранд Титан с неговата категорично очертана в ясното синьо небе триада, било дотолкова прочуто, че филмови звезди и политически лидери идвали дотук специално, за да се снимат на фона на планината.

Продължихме и дълго пътувахме, без да спираме – бяхме в цивилизованата и софистицирана Америка, нямаше какво да разглеждаме повече. Спряхме само при Беър Лейк – грамадно светлосиньо езеро с безкрайни пясъчни плажове. Тук някога Ралица заедно с Джери и Калина – компанията, започнала своето изгнание през лятото на 1989 г., преди десетина години размисляли дали да не си купят един стар и западнал, но много живописен къмпинг на езерния бряг. Бяха се поколебали тогава – дори и на тях /а това значи много!/ това място им се беше видяло прекалено диво, пусто и отдалечено, а къмпингът – прекалено губещ и изцяло несигурен като препитание. Дотогавашният собственик честно им беше показал счетоводните книги, в които доходите възлизали на трийсетина хиляди долара на година – впрочем толкова била и сумата, която искал за къмпинга с цялата  му принадлежаща земя, инфраструктура и постройки.

Ралица искаше да ми покаже този къмпинг, но не успя да го открие. Ландшафтът беше генерално променен: край пустите някога плажове бяха израснали петзвездни хотели, по хълмовете наоколо се рояха частни имения, край шосето се редяха градини, супермаркети, ресторанти. „Ако го бяхте купили тогава, сега щяхте да бъдете милионери” – казах аз. И така си и беше.

Минахме през Солт Лейк Сити – столицата на мормоните, осеяна с техните храмове, въздигнали мраморни и позлатени кубета. Недалеч от пътя беше и прочутото солено езеро – всъщност огромно гладко пространство от сол, върху която се поставят рекорди за висока скорост – но нямахме време за спиране. Преспахме в Бевиър – малко крайпътно градче – от благодарност за това, че се появи на хоризонта, когато от резервоара на джипа се изцеждаха последните капки бензин. На другия ден по обяд бяхме в Лас Вегас. Още стотици километри преди това безброй крайпътни реклами ни пробутваха това олицетворение на американската мечта – някои от рекламите смайваха: петзвезден хотел за двадесет и шест долара, обяд на корем в супер луксозен ресторант за десет долара. И това в онази Америка, дето и в най-последната дупка ще ти поискат повече от двадесет и шест долара за стая и повече от десет долара за обяд.

Оставихме джипа на някакъв паркинг и тръгнахме пеша по едно от главните авенюта: целият град се състоеше най-вече от хотели, ресторанти и казина. Стигнахме до огромен покрит пасаж, в който казината бяха с особена гъстота: пред много от тях стояха фриволно облечени момичета, които подканяха минувачите да влязат и да спечелят. Хлътнахме в едно казино – гъмжеше от едноръки бандити, построени в стройни редици като някаква абсурдна армия, в чиито процепи разни субекти с френетичен поглед пъхаха доларови банкноти от различен калибър. В центъра бяха вместени рулетките, а в ъглите, в уединени сепарета – масите за покер, Блек Джек и зарове. „Искаш ли да играеш?” – попита Ралица. Не, не исках. „А те искат ли?” – попитах в отговор. „Искат.” – отговори тя – „Това е мечтата на американеца. Блъска цяла година, за да дойде тук и да проиграе парите си, да се отърка в лъскавинията, да се почувства част от елита”.

Старинен махагонов портал в дъното сочеше входа към ресторанта. Влязохме в тежкарско заведение в стил сецесион, с много витражи и келнери с безупречни смокинги. Яденето и пиенето наистина бяха почти без пари – поръчахме си разкошен обяд, и докато чакахме, зяпахме странните субекти наоколо. Две възрастни дами се хранеха на съседната маса – с дълги рокли и шапки с пера – от онези, дето се носят в кръгли дървени кутии, подплатени с меко кадифе. Влезе един почти двеста килограмов негър, който дълго  и придричиво си избираше маса, като през цялото време се караше безсмислено на оберкелнера. В дъното две лесбийки, облечени в дрехи стил 30-те години, си шушукаха и се целуваха.

Нахранихме се пребогато и излязохме. Междувременно суетнята в пасажа беше станала по-наситена: амбулантни търговци на емблеми и значки, тесни кабинети на майстори на татуировки, улични музиканти, магазинчета за скъпи и евтини бижута. Над всичко това – огромните светещи реклами, лъскавите хотели, безсмислените бетонени свинксове и изкуствени водопади. Всичко беше абсурдно, пошло и бутафорно като оперетен декор. И тогава разбрах, че пътешествието е приключило.